Ървин ялом: „ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА ГРУПОВАТА ПСИХОТЕРАПИЯ“ /ОТКЪС – ЕКЗИСТЕНЦИАЛНИТЕ ФАКТОРИ КАТО лечебен фактор в груповата психотерапия

Оригинален изходен текст: © Ирвин Ялом, Групповая терапия: теория и практика, 2007 /руско издание/

© Превод: Силвия Давидова-Иванова

Изображение: Unsplash

/Откъс, публикация с некомерсиална цел/

Категорията „екзистенциални фактори” бе изведена последна. Първоначално Q-сортировката се състои от дванадесет основни фактора. Тя е лаконична, точна, но непълна и нещо в нея не достига. Непредставени се оказват дълбоките чувства, изразявани както от пациентите, така и от терапевтите, и ние, осъзнавайки това, включихме още един фактор, състоящ се от пет пункта:

  1. Признаване на това, че животът понякога е жесток и несправедлив.
  2. Признаването на това, че като цяло болката, причинавана от живота и осъзнаването на смъртта, не може да бъде избегната.
  3. Признаването на това, че, независимо от моята отвореност към другите, аз винаги мога да се сблъскам със самотата.
  4. Сблъскването с основния проблем – проблемът за живота и смъртта, изисква от мен голяма честност и слаба зависимост от дребните неща.
  5. Разбирането на това, че трябва да поема върху себе си пълната отговорност за живота, който водя, независимо от това до каква степен ще ззвися от другите и ще получавам подкрепа от тях.

В този раздел са представени няколко теми: отговорността, базовото чувство за самота, непредсказуемостта, признаването на собствената смъртност и приемането на отговорност за своя живот, изоставеността или непостоянството на битието. Как бихме могли да назовем тази категория? В края на краищата, ние, с някои колебания, се спряхме на „екзистенциални фактори”. Не обичам думата „екзистенциален” – тя стана заложник на собствената си тайнственост, за всеки тя означава нещо собствено негово, но същевременно като цяло нищо конкретно.

Независимо от почти случайното възникване на тази категория, стана ясно, че точките от „екзистенциалната” формулировка засяга някои много важни за пациентите теми, като много от тях признават, че някои от тези пет твърдения имат за тяхно крайно важно значение. Действително, като цяло категорията „екзистенциални фактори” бе високо оценена от пациентите, те определиха такива особено ценни методи за промяна като универсалност, алтруизъм, корективен анализ на опита в родителското семейство, ръководство, идентификация и внушаване на надежда. Един от пунктовете – „Разбирането на това, че трябва да поема върху себе си пълната отговорност за живота, който водя, независимо от това до каква степен ще ззвися от другите и ще получавам подкрепа от тях”, бе много високо оценен от пациентите и зае пето място от шестдесет. Изключително важно е да се вслушваме в подобни показатели: очевидно е, че екзистенциалните фактори в терапията заслужават значително по-голямо внимание, отколкото получават обикновено.

Това, че категорията „екзистенциални фактори”, при все нейната изключителна важност за пациентите, бе включена на последно място в списъка, е по-скоро плод на случайността. Екзистенциалните фактори играят важна роля в психотерапията, но, по правило, остават недооценени. Единствено тогава, когато терапевтите достигнат до пълната дълбочина за своята работа, а също така на човешката природа, те разкриват, обикновено за свое удивление, че са всъщност екзистенциално ориентирани. Голяма част от привържениците на динамичната психотерапия, които прилагат аналитични техники, в душите си не ги приемат или, в по-добрия случай, не се придържат строго към основите на механистичната аналитична теория. Класичесеската психоаналитична терапия се основава на достатъчното определяне на спеицифичните, най-вече материалистични, възгледи към природата на човека.

Невъзможно е Фройд да бъде разбран напълно, ако не се отчита неговата преданост към школата на Хелмхолц (школа Гельмгольца) – идеологична школа, която господства в западноевропейските медицински и фундаментални изследвания в края на деветнадесетото столетия. Основната доктрина на Хелмхолц е следната: В организма няма други активно действащи сили, освен физико-химическите: в онези случаи, които не могат да бъдат непосредствено обяснени от действието на тези сили, изследователят трябва да намери специфичен способ или форма на тяхното действие посредством физико-математически метод или да предположи, че новите сили са равни по сила на химико-физичните сили, вътрешно присъщи на материята, сводими до силата на привличането и отблъскването (12).

Фройд никога не изменя на тези постулати и изводите от тях по отношение на човешката природа; много от неговите най-строги формулировки (например за дуалността в теориите за инстинкта, за запазването и за трансформацията на либидинозната енергия) са резултат от неговите засилени опити да сведе човека и човешкото поведение до правилата на Хелмхолц. Тази доктрина твърди, че човекът не е нищо друго, освен сумата от неговите части: тя е детерминистична, безжизнена и материалистична, доколкото се опитва да обясни висшето чрез нисшето. Манифестът на Хелмхолц дава негативно определение на екзистенциалния подход. Ако подобно определение на човека ви сковава, ако усещате, че нещо в него не достига, че тази доктрина е неприложима за разбирането на някои основни качества, които ни правят хора, – такива като целеполагане, отговорност, чувствителност, воля, ценност, мъжество – значи  в определен смисъл вие се явявате екзистенциалист.

Тук не е мястото за задълбочено изследване на темата за идеологичното развитие на екзистенциалното направление в психотерапията. Писал съм на тази тема и мога да препратя заинтригувания читател към тези мои публикации. На този етап е достатъчно да се отбележи, че съвременната екзистенциална терапия се корени в две, сливащи се една в друга, философски традиции. Основополагащата сред тях е Лебенс-философията (Lebensphilosophie (нем.) – философия на живота – бел. ред.) (философия на живота или философска антропология), а втората, методологичната, – феноменологията – е по-късна традиция, чиито баща е Едмунд Хусерл, който твърди, че истинската област на изучаване на човека е в изследването на неоговото съзнание като такова. Така познанието се превключва от физическия свят към вътрешния опит, който е творец на този естествен свят.

Екзистенциалният терапевтичен подход с неговия акцент върху избора, свободата, отговорността, смисъла на живота, възможностт, доскоро беше в значително по-голяма степен приемлив за европейското терапевтично общество, отколкото за американското. Европейската философска традиция, географката и етническата ограниченост, по-близкото познанство с лишенията, войната, смъртта и ненадеждността, с нестабилността на съществуването – всичко това спомогна за разпространяването на влиянието на екзистенциализма. Американският експанзивен дух, оптимизъм, усещане за неограничени хоризонти и прагматизъм възприемат вместо това научния позитивизъм, предложен от механистичната фройдистка метафизика или от свръхрационалния, емпиричен бихевиоризъм (странно съседство).

Независимо от това, от неотдавна развитието на американската психотерапия е свързано с появата на т.н. „трета сила” (третья сила) в американската психология (трета след психоанализата на Фройд и бихевиоризма на Уотсън). Тази сила получи названието „хуманистична психология” и нейното влияние върху съвременната теоретична практика е огромно. Трябва да отбележим, че се случва една американизация на заимстваната от Европа екзистенциална традиция. Опаковката е европейска, но нейният акцент е безусловно новосветски. Европеецът е съсредоточен върху трагичните аспекти на съществуването, върху неговата ограниченост, обреченост и собствената незащитеност пред страха от неопределеността и небитието. Хуманистичните психолози, от друга страна, разсъждават по-малко относно ограниченията и непредсказуемостта, повече върху човешкия потенциал и по-малко върху приемането, повече – върху осъзнаването, по-малко върху тревожността, повече – върху пиковите преживявания и общото съзнание, по-малко – върху смисъла на живота, повече – върху самореализацията, по-малко – върху обособеността и базовата самота, повече – върху отношенията „Аз-Ти” и срещата.

Разбира се, когато съществува основополагащо учение с набор от постулати и акцентът върху всеки един постулат систематично се променя в определена насока, съществува съществен риск от мутация в оригиналната доктрина. С известно допускане може да се каже, че именно това се и случва, и някои хуманистични психолози губят връзката със своите екзистенциални корени и признават единствено ограничената, опростена цел на „самоактуализацията” със съпътстващи я набор от техники за бърза реализация. Това е пример за най-неуспешно развитие и е много важно да се помни, че екзистенциалното направление в терапията представлява само по себе си не само сбор от технически процедури, но и като цяло отношение към човека, към неговите грижи и трвоги, към неговото развитие.

Онези пунктове на Q-сортировката, които засягат нещо важно в човека, са свързани с постигането на значими за тях, но и същевременно болезнени истини за тяхното съществуване. Те разбират, че подкрепата и помощта от страна на околните не може да бъде безгранична и постоянна, и в крайна сметка цялата отговорност за собствения живот те трябва да носят сами. Те узнават също, че колкото и да са близки и отворени към околните, съществува предел, отвъд който никой не може да ги съпроводи: тази базова самота в съществуването, към която трябва да се отнасяме като към даденост и която е невъзможно да бъде избегната. Много от пациентите се научават да гледат в лицето ограничеността на съществуването, да застават пред своята смъртност открито и с мъжество.

Примиряването с неизбежността на собствената смърт, осъзнаването на цялата пълнота на тази идея, позволява да се разглеждат грижите на всекидневния живот в друга светлина, позволява да се избегне всичко празно и маловажно в собствения живот.

Терапевтичният курс на Гейл – пациентка, намираща се на последния стадий от своето лечение, която посочва екзистенциалните точки в Q-сортировката като фактори, които са спомногнали за подобряването на нейното състояние, служи като добра илюстрация на много от тези моменти. Гейл е дваседетипетгодишна студентка, която се оплаква от депресия, самота, безсмисленост и силни стомашни болки, за които няма органични причини. По време на своето първо занимание с групата тя жално се оплаква, повтаряйки постоянно: „Не знам какво се случва!”. Аз не можех да разбера какво точно тя има предвид и  след като към това се прибавиха и постоянните й самообвинения, аз скоро забравих това нейно оплакване. В групата обаче тя също не разбираше какво се случва с нея: не можеше да разбере защо другите не проявяват интерес към нея, защо тя се бе оказала неспособна да измени нещо, защо в секса тя предпочиташе мазохистични отношения, защо се увличаше толкова много от терапевта.

В групата Гейл бе скучаеща, потисната и абсолютно предсказуема. Преди да се изкаже, тя обхващаше с поглед всички лица около себе си в търсене на подсказка какво се иска и очаква от нея. Тя беше готова да стане когото си иска, очаквайки единствено околните да не се докосват до нея и по възможност да стоят на растояние. (Разбира се, всичко завърши с това, че тя отблъсна от себе си околните: не с агресия, а със скука.) Гейл хронично странеще от живота, независимо от безкрайните опити на групата да нарушава нейното уединение, да я открие сред пашкула от проблеми, с който тя се бе обвила.

Никакъв обаче прогрес не настъпи до момента, в който групата не престана да тормози Гейл;, не прекрати опитите си да я застави да се социализира, да учи, да пише различни неща, да си плаща сметките, да си купува дрехи, да се грижи за себе си и докато не започна вместо това да я подбужда да анализира своите неуспехи. Какво беше онова, което можеше да се открие в нейните неуспехи, което се явяваше толкова съблазнително и ценно за нея? Неуспехитя й позволяваха всъщност да остава млада и незряла, правеха я защитена, предпазваха я от това да взима решения. В своето увлечение към терапевта, тя преследваше същата тази цел. Помощта се откриваше „не тук”, той знаеше отговорите, на заниманията тя се анимаваше с това да довежда себе си до ниво на слабост, при което разбиращият прекрасно всичко терапевт вече не можеше да й откаже своето кралско докосване.

Критичното събитие се случи тогава, когато се установи, че у нея се е увеличил наличен лимфен възел, но, в крайна сметка, резултатите от изследванията й се оказаха благоприятни. Никога до този момент тя не се бе чувствала така близо до смъртта и ние помогнахме на Гейл да се потопи в плашещата самота, която тя изпитваше. Съществуват два вида самота – екзистенциална, базова самота, на която противостоеше Гейл, и социална самота, невъзможност „да бъдеш с някого”. Втората, социална самота, обикновено лесно се преработва в терапевтичната група. Базовата самота се среща по-рядко: групите често бъркат двата вида самота и се опитват да отстранят нечия изначално базова самота. Тя обаче не бива да бъде отстранява, не бива да се разрешава, тя може единствено да бъде опозната.

Достатъчно бързо за Гейл много неща се измениха. Късчетата мозайка заеха своите места. Тя започна да взима решения и да поема в ръцете си собствения си живот. Гейл прокоментира това по следния начин: „Струва ми се, че знам какво се случва”. (Аз отдавна бях забравил нейното първоначално оплакване). Повече от всичко тя се стараеше да избягва заплахата от самота. Мисля си, че тя се опитваше да я избягва, оставайки си дете, отклонявайки се от това да прави избори и да взима решения, лелеейки мечтата, поддържайки мита за това, че винаги ще има някой, който ще е способен да направи избора вместо нея, ще я съпровожда, ще я държи под ръка. Изборът и свободата неизбежно водят след себес и самотата, и, по думите на Фройд отпреди много години, тиранията ни плащи по-малко, отколкото свободата.

Нека си спомним един от пунктовете на Q-сортировката, който толкова много пациенти смятат за важен за тях: „Разбирането, че аз трябва да поема върху себе си пълната отговорност за живота, който живея, независимо от степента, до която ще завися от другите и ще получа от тях подкрепа”. По своя смисъл, този фактор в груповата терапия е нож с две остриета: членовете на групата ще научат, че те не могат нищо да получат от другите. Този неприятен урок може да ги доведе както до отчаяние, така и да им вдъхное сила. Никой не може да гледа слънцето твърде дълго и Гейл по всякакъв начин се стремеше да отмести поглед настрани и да избегне своя страх. Тя обаче винаги се връщаше към него и в края на терапията именно страхът й й помогна да достигне до вътрешни изменения.

Терапевтичните групи често са склонни да изглаждат трагедията на живота. Те се ръководят от междуличностната теория и, ако не се подхожда внимателно, те допускат грешката да превърнат екзистенциалните проблеми в междуличностни, които значително по-добре се разбират в групата. Както беше в случая на Гейл например, екзистенциалната самота можеше да бъде погрешно преведена в социална такава. Друг неверен подход се случва, когато ние подменяме чувството за безпомощност, възникващо от заобикалящата ни непредстакзуемост, с чувството за безпомощност, основаващо се на усещането за социална непълноценност. Групата извършва още една голяма грешка, когато се опитва да се бори с първичното, фундаменталното чувство за безпомощност, опитвайки се да засили усещането на индивида за неговата социална адекватност.

Острото преживяване, като това у Гейл, сблъскващо се с опасността от образуване на злокачествен тумор, рязко ни връща към реалността и задава своята перспектива. Екстремните преживявания по време на курса групова терапия обаче се случват рядко. Някои групови лидери се опитват да преидзвикат екстремно преживяване, използвайки форми на екзистенциалната шокова терапия. С помощта на различни техники те се опитват да доведат пациента до края на бездната на неговото съществуване: срещал съм лидери на стартиращи групи, които молят пациента да съчини епитафия за своя надгробен каък: „Лабораториите за предсказване на съдбата” (Лаборатории предсказания судьбь) могат да започнат работа с пациента с рисунка на неговата линия на живота, като отбелязват върху нея външното му положение: доколко далеч е той от своето раждане и колко близо е до своята смърт? Нашата способност да отричаме обаче е огромна и вследствие на това рядко групата достига до подобна ситуация на успех: по-скоро тя се плъзва назда към една по-малко заплашваща я обстановка. Естествените събития, протичащи по време на работата на групата – болестта на някого, нечия смърт, завършването и загубата, –  могат да разтърсят групата, но това винаги е само временно.

Преди известно време аз започнах заниманията си с групата, състояща се от пациенти, чиито живот постоянно се състоеше от екстремни преживявания. Всички членове на групата бяха терминално болни, всички те имаха карциноми с метастази, и всички те знаеха за природата на своето заболяване и за това какви са неговите последици. Научих много от тази група; най-вече за фундаменталните, но скрити проблеми на живота, които толкова често се отричат от традиционната психотерапия.

Членовете на групата оказваха значителна подкрепа един другиго, и това се оказа изключително полезно за тях. Непосредственото оказване на помощ, както и получаването й, беше само един и съвмсем не най-важният положителен аспект в тази ситуация. Осъзнаването на това, че те могат все още да бъдат полезни някого, ги изведе от състоянието на болезнена самопогълнатост и им даваше цел и чувство за собствената им значимост. Почти всички терминално болни хора, с които разговарях, изразяваха дълбок страх от състоянието на безпомощна неподвижност- те не само не искаха да бъдат бреме за другите и да губят възможността да обслужват себе си, но и да не бъдат безполезни, да нямат никаква ценност за околните. Животът на човека в подобна ситуация се оказва сведен до оцеляването и да опитите да се намери смисъл много дълбоко в собствения вътрешен свят. Групата им даде възможност да намерят смисъла извън пределите на тяхната личност. В своята активност, предлагайки помощ на друг човек, в грижата си за другите, те намираха усещане за цел, което така често се изплъзва от пасивно-интроспективния поглед.

Подкрепата, която те оказват един другиго, може да приема различни форми. Тя, ако това е необходимо, правят доставки на различни неща на груповите членове по време на срещите, разговарят нощем с отчаяните от тях, споделят своите методи за борба със заболяването и с придобиването на сили: един от тях например научи групата как да медитира – и след края на заниманията, на фона на светлината от свещи, медитиращите изчистваха своя разум от болката и страха. Групата даваше на участниците възможността да прекрачат границите на тяхната собствена личност, да ги разширят, включвайки в тях другите хора. Те приветстваха студентите, провеждащи наблюденията, а също така и интересът на обществеността. Изпитваха силното желание да се учат и да споделят своя опит.

Групата им започна с обичайната свързаност, основана на неприязънта към медиците. Значително време бе посветено на това да се разплете кълбото на този гняв. Този гняв отчасти имаше объркващ и ирационален характер – той беше злост към съдбата, обиди към живите, гняв към лекарите поради това, че не са всезнаещи, всемогъщи и всемилостиви. Техният гняв бе отчасти обоснван – това беше гневът, насочен към безчувствеността на лекарите, към тяхното равнодушие, към тяхната заетост и недостатъчното им внимание към пациентите, към тяхното нежелание да информират напълно своите пациенти и да ги посвещават във всички важни решения. Опитахме се да разберем ирационалния гняв и установихме на какво се оносваваше той – на нашата изначална изоставеност и на напредсказуемостта на нашето съществуване. Сблъскахме се с оправдания гняв и се опитаххме да се справим с него, канейки за по-голяма ефективност онколози и студенти-медици в групата, а също така участвайки в заниманията на медицински школи и конференции.

Всички тези подходи, тези пътища отвъд границите на „Аз”-а, могат, при добро ръководство, да доведат до разкриване на смисъла и целта, а също така и до нарастване на способността да се издръжи онова, което не може да се измени. Ницше още отдавна бе написал: „Онзи, който има много „за какво” да живее, може да преживее почти всяко „как”.

За мен беше ясно, че членовете на групата, които навлизаха най-дълбоко в сене си, които се противопоставяха най-открито и решително на своята съдба, бяха достигнали до подобен модел на съществуване, който беше по-богат от този преди болестта. Тяхната житейска перспектива се измени радикално: те успяха да видят в неговата същност т.н. карнавал на живота  снеговите обичайни развлечения, празни забави. Започнаха да целнят най-обикновените събития в живота: смяната на годишните времена, късната есен, листопада, предаността към близките. Някои участници изпитваха огромно чувство за свобода и автономия вместо покорност и ограниченост. Повечето от членовете на групата носеха със себе си своеобразна бомба със закъснител: те поддържаха живота в себе си, взимайки лекарства, обикновено стереоиди, и така всекидневно взимаха решението – да живеят или да умрат. Никой не се отнася към своя живот абсолютно сериозно до момента, в който не се примири напълно с неизбежността на неговия край.

На всички е добре известно каква голяма роля играе качеството на терапевтичните взаимоотношения в процеса на личностен ръст. В груповата терапия здравите, доверителни отношения между терапевта и пациентите, и между самите пациенти са необходимо условие: те спомагат за доверието, за чувството на защитеност и безопасност, за себеразкриването, обратната връзка, конструктивния конфликт, преработката на интимните проблеми и т.н. Освен обаче тези междинни функции, базовата близка среща има своя вътрешна ценност – тя е ценна сама по себе си.

Какво може да направи терапевтът, сблъсквайки се с неизбежното: мисля, че отговорът се състои в глагола „да бъде”. Той въздейства на пациента със самото свое присъствие. „Присъствието” е най-силният фактор на помощта във всички форми на терапия. Когато пациентите гледат назад към преживяното, те едва ли ще си спомнят някаква конкретна интерпретация, направена от терапевта, но те винаги ще помнят неговото присъствие, това, че той е бил там с тях. Терапевтът трябва да положи значителни усилия, за да може да се влее органично в групата, като при това избягва лицемерието и преструвките, които не му позволяват да направи това. Груповата конфигурации – не терапевтът плюс „тях”, умиращите, – това сме „ние”, ние – това са те, които умират, ние – това сме хората, които се обединяваме заедно пред лицето на общите за всички обстоятелства. По този начин групата демонстрира двойното значение на думата „обособеност”: ние сме изолирани, самотни, съществуваме „отделно от”, но в същото време ние сме част от нещо. Една от моите пациентки използва елегантно образно описание, представяйки себе си като самотен кораб, плаващ в тъмнината. И дори да няма физическа възможност за акостиране, е изключително приятно да се настаниш удобно на него, гледайки светлините на другите кораби, плаващи в същия този океан.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s