Ървин ялом: „ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА ГРУПОВАТА ПСИХОТЕРАПИЯ“ /ОТКЪС – междуличностно влияние: ГРУПАТА КАТО СОЦИАЛЕН МИКРОКОСМОС/

Оригинален изходен текст: © Ирвин Ялом, Групповая терапия: теория и практика, 2007 /руско издание/

© Превод: Силвия Давидова-Иванова

Изображение: Unsplash

/Откъс, публикация с некомерсиална цел/

Свободната интерактивна група с някои структурни ограничения се превръща с времето в микрокосмос за нейните участници. Имам предвид това, че след известно време пациентите започват да взаимодействат с членовете на групата така, както го правят с останалите хора в своето обкръжение, за да създадат в групата онази междуличностна Вселена, към която са привикнали.

С други думи, пациентите започват да проявяват своето дезадаптивно поведение в групата: на тях не им е неонходимо да описват своята патология – те рано или късно я извеждат на показ пред всички останали.

Подобно разбиране в най-голяма степен е важно за груповата терапия и образува онзи крайъгълен камък, на който се основава цялото наше учение. То е добре известно на клиницистите, макар и всеки терапевт да си е изработил свое възприятие и своя интерпретация на груповите събития, собствено

-34-

описание, съответстващо на онази школа, към която той принадлежи. Фройдистите могат да видят у пациентите прояви на техните орални, садистични или мазохистични потребности по отношение на другите членове на групата; корекционните работници могат да видят „хитростта” (хитрость), екплоативното поведение, някои социални психолози могат да видят многобройните прояви на доминиране, афектация или включване; учениците на К. Хорни (К. Хорни, 24) могат да отбележат затворената, покорна на обстоятелствата личност, стараеща се да заема във всичко уклончива и безразлична позиция или високомерно-отмъстителната личност, винаги и във всичко доказваща своята правота и неправотата на околните; адлерианците могат да говорят повече за компесаторното поведение и да са склонни да оценяват ролевите позиции (по-малката сестра, по-големият брат и т.н.).

Важно е това, че независимо от концептуалната позиция на терапевта в протоколите от заниманията на неговата група, в крайна сметка се появяват характеристики на стила на социалното поведение на всеки неин участник. Някои житейски стилове включват в себе си повече възможности за търкания в междуличностните отношения и в групата се проявяват по-бързо отколкото другите. Например сърдитите, груби хора, с резки разсъждения, самоотстраняващи се от другите, склонни към кокетство, много бързо проявяват своите характерни черти, утвърждавайки по този начин своя статус в групата. Техните дезадаптивни социални стереотипи на поведение се проявяват по-рано, отколкото те или още по-болните пациенти биха могли например да започнат да използват други, в други случаи те развиват интимни отношения (с останали членове на групата – бел. прев.) или бягат панически.  На първо място групата работи с онези, у които патологията се прояява най-ярко. Някои стилове на междуличностно поведение се проявяват още при първото взаимодействие, други – на първото занимание на групата, а трети могат да бъдат разбрани едва след месеци на наблюдения. Развиването на възможности за идентификация и за лечение на проявите на дезадаптивно междуличностно поведение в пределите на малката група, разглеждана като микрокосмос,  се явява една от главните задачи в програмата за подготовка на груповите психотерапевти. Следващите клинични примери могат да направят тези принципи по-нагледни.

Знатната дама

Мисис Кейп (Миссис Кейп), двадесетиосемгодишна музикантка, започва терапията преди всичко поради сериозни разногласия със съпруга й в продължение на седем години. Тя вече е преминала един продължителен, но безполезен индивидуален курс на хипнотерапия. Съпругът й, по нейните думи, е алкохолик без желание да я удоволетворява социално, интелектуално или сексуално. Понастояшем тя посещава група, в

-35-

която, както и в други подобни групи, безкрайно бива обсъждан нейния брак. Групата разполага с пълната история на периода на ухажване, на развитието на разногласията в семейството, знае за патологиите на съпруга й, за причините, поради които тя се е омъжила за него, за нейната роля в този конфликт, дава й съвети за това как да се държи, да се обърне ли към съда или да се раздели временно с мъжа си – всичко се оказва безполезно. Подобен подход не само нивелира уникалния потенциал на груповата терапия, но също така се основава на най-спорната предпоставка, че женитбата на пациетката има някакво разумно обяснение. Групите, функциониращи по този начин, не само търпят неуспехи в опитите си да помогнат на героя в подобни истории, но и самите те се оказват деморализирани поради своята безпомощност.

В резултат на анализа на това как мисис Кейп се държи в своята група, се разкриха интересни неща. На първо място, вниманието бе приковано от нейната величествена поява в групата със закъснение от пет или десет минути. Накипрена с цветен тоалет, тя влезе с шумолене в стаята, раздавайки въздушни целувки, и веднага започна да говори, игнорирайки дори възможността да прекъсва някой от присъстващите по средата на неговата фраза или дума. Това беше нарцисизъм в чист вид! Нейният светоглед бе дотоколкова солипсистки, че тя дори не допускаше до нейната поява в групата да е имало някакъв живот изобщо.

Само след няколко сесии мисис Кейп започна да прави подаръци на групата: на пълната жена – разпечатка с диетата Майо; на жената със зрителни проблеми, тя препоръча добър офталмолог; на мъжа с хомосексуална ориентация – подари абонамент за списанието „Field and Stream” (за да засили мъжествеността в него); на двадесетичетиригодишното момиче – даде адреса на неин разведен приятел. Постепенно стана ясно, че подаръците не са дадени просто така. Тя например се намесваше във взаимоотношенията между мъжа, явяващ се член на групата, и нейния разведен приятел, устройвайки безплатно вечерно парти. Постъпвайки така, тя се опитваше да установи жесток контрол върху двамата.

Нейните опити да доминира скоро белязаха всички нейни взаимодействия в групата. Наличието на терапевта тя възприемаше като призив и открито се опита да го подчини на себе си. Терапевтът случайно срещна в рамките на една консултация сестра й и й даде препоръка да посети компетентнен терапевт, клиничен психолог.

В групата мисис Кейп го поздрави за „блестящата тактика” (блестящая тактика) – да насочи сестра й към психолог, доколкото той е „съгласен с дълбоко вкорененото й (на сестрата – бел. прев.) отрицателно отношение  към лекарите”. По сходен начин друг път терапевтът й направи забележка, в отговор на която чу следното: „Колко сте внимателни само – забелязахте треперенето на ръцете ми”. И така, терапевтът изобщо не споделяше предубежденията на сестра й по отношение на лекарите, а просто я беше препратил към най-добрия терапевт, когото познава, той също така не бе обърнал никакво внимание на тремора на ръцете й. Беше попаднал обаче в капан: ако мълчаливо приемеше препратките на своята пациентка, то той и мисик Кейл ще станат съучастници, а от друга страна, ако направеше

-36-

заявление, че изобщо не е бил чувствителен към каквото и да било треперене на ръцете или към негативизма на сестрата на пациентката, той отново щеше се окаже в глупаво положение. В такава ситуация терапевтът е длъжен да се концентрира върху самия процес на случващото се и да прокоментира значението и смисъла на опитите да бъде въвлечен в психологичен капан (ще разкажемн по-подробно за това каква е адекватната техника на работа на терапевта в тези случаи в пета глава).

Тя си съперничеше с терапевта и по други начини. Бидейки надерена с интуиция и интелект, тя стана групов експерт по интерпретацията на сънищата и фантазиите. Между впрочем, се случи да потърси терапевта в почивката между заниманията, за да го попита, дали няма да вземе на свое име книга вместо нея от медицинската библиотека. От една страна, молбата беше разумна: книгата (по музикотерапия) имаше отношение към нейната професия, но от друга страна, тя беше лишена от права да ползва библиотеката. Освен това, в контекста на това какво се случваше в групата, тази молба имаше двояк смисъл – на първо място, тя сама определяше собствените си граници на позволеното, а на второ място – ако достигнеше до своето, това би било потвърждени на нейното „особено място” (особое место) по отношение на терапевта и другите участници в групата. Терапевтът й обясни своите съображения и й предложи да ги обсъдят на следващото си занятие. Получавайки отказ, тя поканила трима мъже – членове на групата – в дома си и, заставяйки ги да обещаят, че ще държат всичко в тайна, организирала стриптийз и влязла в сексуални отношения с двама от тях. С третия, колкото и да се стараела, не й се получило, защото той се оказал хомосексуалист.

Следващото занимание беше ужасно. То беше много напрегнато, непродуктивно и демонстрира аксиомата (ще я разгледаме по-нататък), че ако някоя тема се избягва активно в групата, означава, че няма за какво да бъде обсъждана повече. Два дни по-късно госпожа Кейп, обхваната от чувство на тревожност и вина, поиска да се види с терапевта, комуто бе признала всичко. Бе решено, че това трябва да бъде обсъдено на следващото занимание на групата. Госпожа Кейп откри това занимание, заявявайки: „Това е денят, в който ще се изповядваме! Давай, Чарлз!”, а след това: „Твой ред е, Луис!”. Мъжете разказаха как тя първо ги изкушила, а по-късно, на същото занятие, получиха от нея критична оценка на техните сексуални възможности! По-късно госпожа Кейп неочаквано разказа всичко на мъжа, с когото не живееха заедно и който скоро започна да заплашва мъжете в групата, които на свой ред решиха, че те вече нямат доверие на госпожа Кейп, след което групата чрез гласуване я изключи от своите редици, – това беше единственият случай от този тип. (Тя продължи лечението с друга група.) Сагата не завършва с това, но, така или иначе, ние стигнахме достатъчно далеч, илюстрирайки функционирането на групата като микрокосмос.

В заключение може да се заключи, че госпожа Кейп прояви напълно своята личностна патология в груповия процес. Прояви се нейният нарцисизъм, потребността й да съблазнява, желанието да господства, нейното садистично отношение към мъжете – целия скърбен списък на нейните поведенчески

-37-

черти. В крайна сметка тя започна да получава отпор от мъжете, които започнаха да й говорят за чувствата си на унижение и гняв, породени от това, че заради нея им се е наложило да „скачат през обръча”, а след това да изслушат от нея характеристика на техните собствени сексуални възможности. Те започнаха да й говорят следното: „Не е удивително, че мъжът Ви Ви е оставил!”, „Кой би искал да спи с майка си?” и т.н. Женската част на групата и терапевтът също споделяха техните възприятия за нейното поведение като деструктивно както за групата, така и за самата нея. По-важно от всичко за нея бе да разбере, че тя бе взела участие всъщност в група от болни хора, за които помощта един към друг предизвиква чувство на тревожност и на които тя бе внушила чувство на благоразположение и уважение към самата нея, а по-късно, в продължение на една година, тя бе причинила толкова много вреди на околните, че против своето желание бе отхвърлена от групата, с членовете на които бе могла да стане близка приятелка. Бе й се наложило да осъзнае всичко това и да го отработи в по-нататъшна терапия, която щеше да й даде възможността да се промени и да използва положително своя потенциал във взаимоотношенията си с хората.

Покорният хомосексуалист

Господин Фледж, двадесетиседемгодишен чиновник, започна да се лекува, защото почувствал, че неговият живот „става еднообразен и застива”; че влиза отново и отново в „болни”, неудовлетворяващи го хомосексуални отношения; на работа той се поддавал на експлоатация, но бил твърде покорен, за да отстоява своите интереси, както и твърде тревожен и неуверен в себе си, за да си потърси работа на друго място. Неговата сексуална ориентация беше изключително хомосексуална и той нямаше никакво желание да я измени.

Участието му в групата скоро разкри характерните за него патерни на поведение. Той оживено участваше в обсъждането на сексуални теми и достатъчно свободно разказваше за своя сексуален живот, често обаче изчезваше и дълго не се появяваше на груповите занимания. Господин Фледж никога не задаваше въпроси на другите пациенти, а когато се появяваше на заниманията, не споделяше техните радости и болки; дори един разговор за секса го оживяваше, разпалваше го, заставяше го да забрави за скуката. Групата, срещайки се с господин Фледж в продължение на много седмици, разбра това и веднъж един от членовете на групата му каза: „Ти на първо място си хомосексуалист, а на второ – човек”. Другите членове на групата се съгласиха и по различни начини започнаха да се изказват против примитивния, ограничен живот, който господин Фледж бе създал за себе си. В своите отношения с приятелите му, в неговите беседи, в собственото му усещане за живота, в скалата му от интереси той бе изолирал себе си от всичко останало, оставяйки си една съвсем тънка лентичка човешки преживявания.

Веднъж един от членовете на групата направи на господин Флежд унизителна забележка относно приятеля му, с когото той го бе засякъл да се разхожда в продължение на седмица, след това той бе направил няколко оскърбителни нападки за „чудаците” изобщо. Господин Фледж се бе изчервил и не

-38-

бе отговорил нищо, инцидентът бе забравен, а групата превключи към обсъждане на друга тема,. Освен това, господин Фледж пропусна следващото занимание, а по време на поредната среща съобщи, че за първи път от много месеци бе почувствал силна сексуална възбуда и от момента на последното групово занимание бе се отдал на разгулен живот по мъжки барове, паркове, турски бани и обществени тоалетни. Освен това, той описа на групата в пълни детайли онзи тип „болен” секс, който практикуваше, включително извращения от типа на копрофагия (поглъщане на изпражнения и –бел. прев.) и ексцентричен садомазохистичен опит. Независимо от това, че в групата присъстваха възрастни опитни хора, те не успяха да понесат това и му отговориха с неприязън и отхвърляне. Когато започнахме да анализираме случилото се, се изясниха някои поведенчески патерни. Господин Фледж, вместо да изрази своя гняв спрямо другите членове на групата (допустима цел), отреагира по характерен начин. Той се впусна в похождение, което сам определи като деградация, а след това наказа себе си още повече, държейки се в групата така, че предизвика по свой адрес отхвърлянето и презрението на присъстващите. Това прозрение се оказа за господин Фледж решаващо и бе в най-голяма степен полезно за това той да осъзнае своя проблем: неговата неспособност да отстоява себе си, да изисква правата му да бъдат уважавани, да не позволява да бъде експлоатиран. Той така силно се боеше да изразява своя гняв, че започна да търси символична безопасност в самодеградацията. Кой би плашил или причинявал вреди на човек, намиращ се на дъното на обществото? В края на краищата господин Фледж все пак изрази своя гняв в групата, насочвайки го в нужната посока, и оцеля. Инцидентът се оказа решаващ за него и той успя в крайна сметка да отвори новата страница на своя живот в заобикалящия го свят. По този начин се проявиха основните трудности във взаимоотношенията с хората у господин Фледж и неговите взаимоотношения с членовете на групата. Неговата отстраненост, надценяването на сексуалната страна на човешките отношения, страхът му от себеутвърждаване и неговата саморазрушителна тенденция да обръща гнева към самия себе си – всичко това бе разкрито в групата и стана достъпно за анализ и лечение.

Безчувствените мъже

Господин Стил (Мистер Стилл) дойде да се лекува заради един ясно обрисуван проблем: „Искам да се науча да усещам сексуалните преживявания, предизвикани от жените”. Заинтригувана от тази драма, групата се опита да му помогне. Тя го разпита относно детството му, сексуалните му навици, фантазии и, в крайна сметка, озадачени, членовете на групата го оставиха на мира. Животът му в групата обаче продължи, а господин Стил, посещавайки я често, изглеждаше особено безстрастен (по време на заниманията – бел. прев.). Той разговаряше монотонно и изглеждаше напълно невъзприемчив към чуждата болка. Вднъж например една пациентка в състояние на дълбока тъга му съобщи, ридаейки, за своята тайна бременност и за това, че се кани да направи криминален аборт. Между впрочем, тя съобщи, че е развила наркотична зависимост. Господи Стил, който никак не реагира на нейните сълзи, започна подробно да го разпитва

-39-

да разказва за това какъв ефект предизвиква употребата на марихуана, и бе озадачен, когато групата го спря като човек, неспособен към съчувствие. Подобните на този случи бяха толкова много, че групата го прие за напълно неспособен към съчувствие. Когато директно го попитаха за неговите чувства, той отреагира така, сякаш го се бяха обърнали към него на непознат език. След няколко месеца групата формулира нов огговор на често повтаряния въпрос от него: „Зашо не изпитвам сексуални чувства по отношение на жените?” Те му отговориха със същия въпрос, но със съществена поправка, – защо той не може да изпитва поне някакви чувства по отношение на мъж или жена.

Промените в неговото поведение се случваха много бавно и посредством изследване на неговите автономни афективни прояви. Групата се удиви от честото изчервяване на лицето му – той описа своите стомашни спазми, настъпващи по време на емоционално натоварените епизоди в групата. Веднъж една особено вятърничава девойка от групата го нарече „проклет пън”, каза, че не иска да си има работа с „душевно глух или безчувствен” човек и заплаши да напусне групата. Господин Стил запази безстрастното изражение на лицето си, казвайки, че няма намерението да „пада на нейното ниво”. На следващата седмица обаче разказа на групата, че след това занимание си е отишъл вкъщи и е заплакал като дете. Когато бе направил преглед на преминатия терапевтичен курс, този момент му се бе сторил като повратна точка, постепенно той бе придобил способността да чувства и да изразява съжаление, страх, гняв, както всички останали. Неговата групова роля се бе изменила от вежлива маска до тази на приятен компаньон.

В друга група Ед, четиридесетиседемгодишен инженер, дойде да се лекува от самота и от своята неспособност да се сприятели с когото и да било. Той нямаше приятели сред мъжете, имаше единствено кратки сексуални контакти с жени, които той не уважаваше и които неизменно го отхвърляха. Ед имаше добри навици за общуване, приятно чувство за хумор и първоначално бе високо оценен от другите членове на групата. Мина време обаче и групата се поопозна по-добре, а Ед междувременно остана в самота, доколкото се държеше в групата точно така, както и извън нейните предели. Поведението на Ед най-силно се отличаваше по обидно ограничения подход към жените. Неговият изпитателен поглед бе най-често насочен към техните гърди, вниманието му беше съсредоточено цялото върху сексуалния живот, съветите му бяха характерно примитивни и се въртяха около секса. Другите мъже в групата бяха за него нежелан съперник, той ги игнорираше и с месеци не общуваше с тях.

Той не можеше да покаже явни предпочитания към някого конкретно, повечето хора за него бяха взаимозаменяеми. Една жена например описа своя натраплива фантазия, в която нейният прител не идва при нея, понеже умира в автомобилна катастрофа. Реакцията на пациента беше следната: той се опита да я убеди в това, че е млада и привлекателна и без особени усилия ще може да си намери друг мъж най-малкото със същото качество. Пациентът винаги се удивляваше, когато членовете на групата се вълнуваха

-40-

по повод отсъствието на единия от терапевтите или, по-късно, от опасността терапевтът да напусне групата. Все пак, несъмнено, дори сред студентите имаше терапевт със същото ниво на компетентност. (Всъщност той бе забелязал преди това стоящата във фоайето жена-психолог, която би желал да види в качеството на терапевт.)

Пациентът изложи това по-сбито, когато написа своите минимални всекидневни изисквания (МВИ) по отношение на любовта, които, както се изясни в хода на групата, можеха да се смятат за релевантни към даден човек точно толкова, колкото бе подреден и един поток.

Ака премина първата фаза на груповото терапевтично поведение: групата изяви характерните за Ед поведенчески патерни. Той се отнасяше към околните както към снаряжение, така и като към обекти за удовлетворяване на своите потребности. В групата той по-скоро в пълна степен прояви своята обичайна самотна социална Вселена: оказа се съвършено изолиран в групата, мъжете му отговаряха с общо безразличие, жените не се възбуждаха от перспективата да обслужват неговите минимални всекидневни изисквания. Онези, от които Ед се нуждаеше най-вече, той успя да отблъсне със своето тясно сексуализирано възприятие.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s