Ървин Ялом „Теория и практика на груповата психотерапия“ /Откъс: Значение на междуличностните отношения“/

Оригинален изходен текст: © Ирвин Ялом, Групповая терапия: теория и практика, 2007 /руско издание/

Изображение: Unsplash

/Откъс, публикация с некомерсиална цел/

МЕЖДУЛИЧНОСТНО ВЛИЯНИЕ

Междуличностното влияние, както аз го определям, е общ и сложен лечебен фактор, който, бидейки представен в груповата терапия, се явява аналог на такива лечебни фактори в индивидуалната терапия, като инсайт, въздействие чрез пренос, корективен емоционален опт, към него се отнасят също така процеси, специфични за груповата работа. За да дам определение на междуличностното влияние и да опише как то спомага за терапевтичните промени в индивида, аз трябва първо да разгледам следните моменти:

Занчимост на междуличните отношения
Корективен емоционален опит
Групата като социален микрокосмос

ЗНАЧЕНИЕ НА МЕЖДУЛИЧНОСТНИТЕ ОТНОШЕНИЯ

Изучавайки човешкото общество, ние достигаме до това, че решаваща роля в тях играят междуличностните отношения. Независимо дали разглеждаме историята на човешкото развитие в широк план или се съсродоточаваме върху развитието на отделния човек, ние сме длъжни да ги разгледаме през призмата на междуличностните отношения.

Както отбелязва Хамбург (Гамбург, 1), съществуват убедителни данни, получени в хода на изучаването на първобитните човешки култури и човекоподобните примати, че човекът винаги е живял в групи, които се отличават с интензивни и постоянни междуличностни контакти. Социалното взаимодействие на човека с другите хора от гледна точка на еволюцията има чисто адаптацион-

-23-

нен смисъл – без интензивни, позитивни и взаимни междуличностни връзки, не би било възможно оценяването както на индивида, така и на вида като цяло. Изучавайки взаимоотношенията между майката и малкото дете, Боулби (Боулби, 2) заключава, че привързаността е свойствена на нашата вътрешна природа. Ако майката и детето бъдат разделени, то и двамата започават да изпитеат състояние на тревожност, съпроводена от стремеж един към друг. Ако раздялата продължи, то сериозността на последиците ще бъде пропорционална на възрастта. На основата на изчерпателен обзор на етнографски факти, Голдсмит (Голдсмит, 3) ъвърди: Самата природа предполага човека да живее в общност, поради което той неизбежно се сблъсква с противоречието между желанието да служи на своя собствен интерес и в името на това да бъде признат от групата, към която принадлежи. За да бъде разрешена тази дилема, ключово значение има фактът, че личните интереси на човека могат да бъдат най-добре удовлетворени от другите хора… Потребността от позитивни преживявания означава, че всеки човек жадува взаимност от заобикалящите го хора. Това прилича на глад, но не по отношението на храната, а в по-широк смисъл. В различни случаи това може да се изразява в желанието да общуваш, в потребността от признание и приемане, одобрение, уважение или власт… Изследвайки човешкото поведение, ние откриваме, че всички хора не само живеят в обединяващи ги социални системи, но и се стараят да постигнат одобрението на околните.

Преди осем години Уилям Джеймс (Уилям Джемс) издига следната тези: „Ние не само сме общшителни животни, които обичат да се намират в полезрението на техните себеподобни: у нас битува вътрешната потребност да бъдем благосклонно забелязани от тях. Ако това е физически нвъзможно, най-жестокото наказание за човека би било да се изгуби в обществото и да бъде при това напълно незабележим за всички негови членове” (4).

И макар всички съвременни направления на психиатричната мисъл да са междуличностни, нито едно от тях не се явява до такава степен експлицитна и систематична, както междуличностната психотерапия на Хари Съливан (Гарри Салливан). Формуливорките на Съливан са в най-голяма степен полезни за разбирането на груповия терапевтичен процес. Всестранното обсъждане на неговата междуличностна теория е безусловно, излиза извън рамките на тази книга, и аз бих насочил читателя към трудовете на Съливан (5, 6) или (поради трудноразбираемия език, на който са написани) към ясния обзор на неговите ученици (7). Необходимо е обаче да се споменат някои ключови понятия от неговата теория. Съливан твърди, че личността е почти напълно продукт на взаимодействието с другите хора. Човек се нуждае от това да бъде с други хора, – това е негова биологична потребност, а отчитайки продължителния период на неговото безпомощно детство, – това в еднаква степен е

-24-

е необходимо за неговото оцеляване. В процеса на своето развитие, детето се стреми към безопасност и поради това се старае да проявява онези черти на своя характер, които срещат одобрение у значимите за него кръг от хора, и не прави онова, което предизвиква у тях отрицателна реакция. В крайна сметка индивидът развива образът на самия себе си (самодинамизъм), който се определя от възприеманите от индивидиа оценки.

Може да се каже, че Азът на човека е сбор от отразените оценки. Ако човек бъде унижаван, както се случва с нежеланото и нелюбимо дете, или с детето, попаднало при приемни родители, на които то не е нужно, то това ще формира у детето враждебни, унизителни оценки, както по отношение на другите хора, така и на самото него (8).

Съливан (Салливан) използва термина „паратаксично изкривяване” (паратаксическое искажение), за да опише склонността на индивида към изкривяване на възприятията на околните. Паратаксичното изкривяване се случва в такава ситуация на междуличностното взаимодействие, при която един човек изгражда своето отношение към другия не на основата на свойствата, реално присъщи на неговата личност, а цялостно или предимно на основата на собствената му фантазия. Паратаксичното изкривяване е сходно с понятието пренос, но е по-широко по обем. То се основява не само на терапевтичното взаимодействия, а на цялото многообразие на междуличностните отношения. То включва в себе си не само простия пренос на позицията на действащите в реалния живот на хората, но също така изкривяване на междуличностните реалности в зависимост от вътреличностните желания*.

Изкривяванията в междуличностните отношения имат свойството да се самозакрепват. Индивидът, обръщайки избирателно внимяние върху определени неща, може да изкриви своето възприятие на околните по такъв начин, че човекът, представяйки си себе си като унизен, може погрешно да възприеме околните като жестоки, като отхвърлящи го хора. Освен това, този процес по принцип е самодостатъчен, доколкото у такъв човек, по правило, се развиват маниерност, сервилност, защитен антагонизъм или презрение, които в крайна сметка заставят другите да се отнасят към него така, както той очаква. Терминът „самосбъдващо се пророчество” (самоизполняющееся пророчество) се прилага именно по отношение към това явление.

*Независимо от това, че имат различен произход, преносът и паратаксичните изкривявания могат да бъдат по същерство, в операционален смисъл идентични. Много терапевти днес използват термина „пренос” (перенос) по отношение на всички междуличностни изкривявания, без да ограничават неговото използване до сферата на отношенията между пациента и терапевта (вж глава 6),

-25-

Паратаксичните изкривявания, от гледна точка на Съливан, могат да се модифицират преди всичко чрез достигане на съгласие, чрез сравняване на междуличностните оценки на единия с оценките на ругия. Това ни води до гледната точка на Съливан към терапевтичния процес. „Психиатрията представлява учение за прцесите, които се зараждат или продължават да протичат между хората” (9). Психичните нарушения и психиатричната симптоматика във всички техни проявления се превеждат на езика на термините в междуличностната теория и се интерпретират по следния начин. „Понятието ‘психично разстройство’ означава междуличностен процес, протичащ или неадекватно на ситуацията, в която са задействани хора, или прекалено сложен такъв, когато в ситуацията са въвлечени нереални персонажи. Понякога това води до все по-голяма неадекватност на поведението, посредством която човек се опитва да получи удовлетворение” (10). Психиатричното лечение съответно трябва да бъде насочено към коригиране на подобни изкривявания, за да се даде възможност на индивида да води по-разнообразен живот, да си сътрудничи с други хора, да достига удовлетворение в междуличностните отношения в контекста на реалистичност и взаимност. „Психичното здраве представлява продължение на здравите междуличностни отношения” (11). Психиатричната помощ е „стремеж на Аза към такъв краен резултат, при който пациентът става все повече самият себе си, колкото по-добре се държи с околните” (12).

Това прави терапията междуличността както по отношение на нейните цели, така и на средствата й. Пациентите, преминаващи групова терапия, някъде между третия и шестия месец често променят първоначалните терапевтични цели. Първоначалната цел – отслабването на страданията – се преобразува в и в края на краищата се заменя с нови цели, обикновено междуличностни по своята природа. Тези цели се изменят от търсеното отслабване на тревожността или депресията към желанието пациента да общува с околните, към стремеж да се научи да се доверява и сам да бъде честен с тях, към желание да се научи да обича. Една от първите задачи на терапевта е да облекчи превода на симптомите в емоционални конструкти. В девета глава е описана систематичната подготовка на пациентите от една нова терапевтична група.

Тезата на Съливан относно общия процес и целите на терапията са отразени напълно в принципите на междуличностната групова терапия. Акцентирането на вниманието върху разбирането на пациента на неговото минало, на източниците на неговата дезадаптация, може да няма в груповата терапия онова значение, което му се придава в индивидуалната терапия, в рамките на която работа Съливан (вж глава 5).

Професионалната съдба на Съливан прилича на съдбата на другите новатори. Консервативното общество първоначално отговаря на неговите идеи с хладно

-26-

мълчание, следват нападки, но в крайна сметка идеите му са асимилирани, като иновационната природа на тези идеи е забравена. Теорията за междуличностните отношения днес вече е станала толкова обичайна част от фабриката за психиатрични мисли, че едва ли има смисъл дори и да говорим за това. Емпиричните данни, свидетелстващи за онази решаваща роля, която играят социалните потребности в живота на човека, са със значителен обем. Ще споменем например изучаването на ситуации на тежки загуби, когато страданията на преживелите съпрузи се усилват в резултат на физически недъзи (14), психични заболявания (15) и повишаване на вероятността за настъпване на смърт (16).

На хората са им необходими хора, за да оцелеят – както в началото на живота, така и след това. Те са нужни за успешната социализация, нужни са за достигане на удовлетворение. Никой не може да преодолее потребността от човешко общуване – нито умиращия, нито изгнаникът, нито царят.

Неотдавна водих група пациенти, страдащи от напреднала форма на рак. От време на време се улавях да мисля за това, че пред лицето на смъртта нашият ужас от небитието, точно както и ужасът ни пред нищото, не е толкова голям, като онзи, който съпътства пълната самота. Умиращите пациенти често повече от всичко биват разтревожени от отношенията си с другите. Пациентът страда, ако усеща себе си изоставен и дори изгнаник от света на живите. Една пациентка например беше планирала галавечеря, за да разбере на сутринта, че нейното раково образувание – до този момент беше смятала, че образуванието е блокирано – е дало метастази. Тя не бе разказала на никого за това и бе реализирала вечерята, но през цялото време не я бе оставяла страшната мисъл, че болката от нейното заболяване ще бъде така нетърпима, че няма да може да бъде повече човек в пълния смисъл на думата и в крайна сметка ще стане неприемлива за околните.

Съгласен съм с Кюблер-Рос (Кюблер-Рос, 17), че въпросът не е в това да се каже на пациента за неговото състояние или не, не е в това как да му се каже открито и честно; пациентът винаги тайно се досеща за това, че умира, – своята присъда той вижда в поведението на околните и в това как те странят от него.

Умирането често отделя хората от онези, които са им най-близки. Болните с покровителствен тон или с весел наглед вид ободряват своите приятели. Те често избягват разговорите за болестта и между тях и „живите” се образува широка пропаст. Докторите често държат пациенти с напреднала форма на рак на психична дистанция, като така вероятно се опитват да се справят със страха от своята собствена смърт, с чувството за вина, с безпомощността и разбирането на ограничеността на собствените възможности. В края на краищата, те нищо не могат да направят. А за пациента това е

-27-

време, през което той се нуждае от лекаря повече отвсякога, и дори не от неговото лечение, а просто от присъствието му.

Все още ми е пред очите ужасната самота на умиращите. Тя е много ярко изобразена във филма на Бергман „Викове и шепот” (Крики и шепот), в който духът на една неотдавна починала жена се обръща към живите с молба да останат с нея. Всичко, което им е нужно – това е общуване, възможността да докоснат другите, да разговарят с тях на глас, да напомнят, че те не са само „извън”, но и „в”.

Отритнати. Хората често мислят, че душите им са огрубели, че са привикнали да минават и без пълноценно човешко общуване, но това не е така, те също имат социални потребности. Скорошни наблюдения, проведени в затвора, още веднъж ме убедиха във всепроникващата природа на социалната потребност.

Един неопитен специалист-психиатър ме помоли за консултация на неговата група, състояща се от дванадесет затворници. Всички членове на тази група бяха закоравели рецидивисти, като спектърът на техните престъпления се простираше от насилие върху непълнолетни до убийства. Групата, от която той се оплакваше, беше бавна и упорито се съсредоточаваше върху страничен, неотнасящ се към нейната работа материал. Аз се съгласих да погледна групата, като за начало му предложих да събере социометрична информация в частен разговор с всеки член на групата относно това какво място от негова гледна точка заема всеки член на групата по „обща популярност” (общая популярность). (Надявах се, че обсъждането на този въпрос ще застави групата да обърне внимание на самата себе си.) И макар да планирахме предварително да обсъдим тези резултати преди следващото занимание на групата, неочаквани обстоятелства ни попречиха да направим това, На следващото занимание терапевтът, бидейки ентусиаст, но все пак оставащ си неопитен и нечувствителен към социалните потребности на пациентите човек, реши просто да прочете резултатите от проучването. Предчувстваща опасността, групата веднага започна да се възбужда и много скоро показа, че не желае да знае какви са те. Няколко членове на групата започнаха толкова разгорещено,да се изказват относно възможността да са в края на списъка по популярност, че на терапевта му се наложи да се откаже от своето намерение да чете този документ на глас. Предложих друг план: всеки член на групата бе помолен да посочи чий глас в групата е най-значим за него и да обясни своя избор. Това също групата възприе като небезопасно и едва една трета от нейните членове направиха своя избор. При все това групата обаче достигна до такова ниво на взаимодействие и до такава степен на внимание, въвлеченост и оживеление, която по-рано щеше да е недостижима за нея. Тези хора бяха отхвърлени от обществото, те бяха затворници, те бяха изолирани и отритнати. На някого

-28 –

те можеха да се сторят безчувствени, безжалостни и невъзприемчиви към одобрението и неодобрението на другите, но дори за тях социалната оценка бе много значима.

Потребността от одобрение и общуване с други хора е характерна също за онези хора, които се намират на противоположния полюс на човешкия успех, – за онзи, които заемат място в царството на властта, известността или богатството. Някак ми се наложи да работя с много богата пациентка. Основната ни тема на обсъждане бе богатството, вбиващо клин между нея и останалите хора. Ценеше ли я всъщност някой заради самата нея, а не заради парите й? Беше ли една от онези, които биват винаги използвани? На кого тя можеше да се оплаче от бремето на щастието в това да имаш двадесет милиона долара? Ако тя се скриваше или скриваше своето богатство от останалите, се чувстваше като измамница. Как можеше да дари на някого подаръци, без да предизвика чувство на разочарование или на благоговение? Не беше нужно дълго да обяснява, чувството на самота е познато на всеки един от нас. (Подобни преживявания са характерни и за груповия терапевт. В шеста глава ще обсъдим самотата, свързана с ролята на ръководителя на групата.)

Убеден съм, че всеки групов терапевт се среща с пациенти, които демонстрират своето безразличие по отношение на групата или своята обособеност от нея. Те говорят примерно по следния начин: „Все ми е едно какво мислят или чувстват по отношение на мен. Те за мен са никой. Не уважавам другите участници.” Моят опит показва, че ао подобни хора бъдат задържани в групата достатъчно дълго, те неизбежно ще започнат да проявяват съвсем друго отношение. Те се оказват в най-голяма степен заинтересовани от групата. Те могат да мечтаят за нея, да изпитват тревожност преди аниманията, а след тях да чувстват възбуда, която не им позволява да се върнат вкъщи или да заспят нощем. Една пациентка, запазила позата на безразличието в продъление на много месеца, бе запитана да зададе на групата своя заветен въпрос – въпрос, отговор на който тя би искала да получи повече от всичко. Удивително за присъстващите, тя задава въпроса: „Как успявате да съществувате с мен?” Хората за кратко чувстват своето безразличие по отношение на другите членове на групата. На пациентите не им се налага да скучаят. Повярвайте, те изпитват презрение, пренебрежение, страх, униние, срам, паника, ненавист, но не вярвайте в това, че са безразлични!

В заключение можем да кажем, че дотук разгледахме някои аспекти на личностното развитие, психопатологията и психиатричното лечение от гледна точка на междуличностната теория. Много от въпросите, които засегнахме, имат жизнено важно значение за процеса на лечение и груповата терапия:

-29-

разбирането, че психичните заболявания са следствие на нарушенията в междуличностните отношения, ролята на съгласуването на оценките в лечението на междуличностните изопачения, определянето на терапевтичния процес като адаптиращо преобразуване на междуличностните отношения, всеобхватността на социалните потребности на човека.