Масимо Рекалкати: От кризата – възраждане /публична лекция, 2015/

Подбор и превод от итал. език: Силвия Давидова-Иванова

Бих започнал тези мои рефлексии по темата за кризата и за раждането с два цитата: единият е на Хана Аренд, една много известна ситуация, при която тя казва, че хората не са създадени да умират, а да се раждат. Не са създадени, за да завършват, а за да започват. Аренд казва това, спорейки със нейния учител Мартин Хайдегер, който казва, че хората по същността си са предопределени да умрат. Хана Аренд обръща този принцип, като казва, че хората в основата си са създадени да се раждат много пъти. Вторият цитат е ми е по-добре познат и той е на моя учител Жак Лакан, който беше голям психоаналитик и в една публична ситуация, включваща по-скоро неспециалисти, един от присъстващите вдига ръка и го пита какво всъщност представлява психоанализата? За какво служи психоанализата? И той казва нещо от онези неща, които ме направиха лаканианец (психоаналитик от лаканианската школа – бел. прев.), т.е. бе силно убедително за мен, а именно: психоанализата служи на едно ново начало. Ще се спра върху този момент: какво всъщност означава да започнеш отначало? Има се предвид да се трансформират кризата, болката, страданието, симптомите, животът, който се разпада, който се изгубва, тъмнината на нощта, да се трансформира всичко това в една нова възможност, в един нов шанс, в едно ново начало. Раждането за психоанализата никога не е отделено от смъртта в смисъл, че раждането е едно събитие, което се случва в най-горещата точка на кризата. Както и в мистиката, светлината се поражда в най-тъмното на нощта. Това обяснява защо ние, психоаналитиците, не се страхуваме от кризата, дори по-скоро мислим, че битието в криза е един знак за интелигентност, за духовен живот, за вътрешен живот, за възможност. Само невежите не познават кризата, невежеството никога не среща кризата. Невежеството е обратното на кризата, то консолидира сигурността, докато кризата е онова, което прави възможно разклащането на сигурността. Осъзнаването, растежът, формирането, се случват, когато сигурността, върху която сме изградили нашия живот, се разклаща. А коя е основната сигурност, върху която сме изградили най-вече живота си? Сигурността на нашия Аз. Аз вярвам, аз мисля, че съм онзи, който съм. Именно тази сигурност е една от формите на невежеството. Ако някой мисли, че знае кой е, това е позиция, която не позволява да се постигне осъзнатост, защото, за да има осъзнатост, трябва да го има и съмнението в това, което сме. […] При мен наскоро дойде мъж, любящ баща на своите деца, отговорен към своето семейство, с добра работа, с добро образование, но който не успяваше да се справи с импулса си да обвинява своите деца. Всеки път, когато му се случваше да загуби контрола и да обвинява децата си, че са още малки, да кажем, потъваше в чувството за вина. Когато се срещнахме, ми попита кой всъщност е той? Мислех си, че съм един умерен, правилен, балансиран човек, а губя контрола. Питам се, кой съм аз в онзи момент? Тук Вие виждате, че да мислиш и да бъдеш взаимно си противоречат. Този човек не знае кой е, губи контрола върху себе си, както се случва и на нас да разкрием като различни от онова, което сме си мислили, че сме. Това отделяне на това, което сме и това, което мислим, че сме, не е дефицит, а ни открива една по-дълбока истина (за нас самите – бел. прев.) в достигането и събирането на частици от нас самите, непознати досега. В този смисъл, психоанализата е опит, който ни свързва с най-лошото в нас и истината, раждането, се случват, единствено когато се установи този контакт. Срещата с психоаналитика, бих казал, е среща с най-лошата част от нас самите: онази, която обикновено се опитваме да избегнем. Срещата с психоаналитика е възможно най-неудачната ни среща. Затова, когато някой каже, че се чувства много добре, посещавайки психоаналитик, че си говорят много хубаво, това не е добър знак. Нужно е, когато отива на психоаналитик, човек по-скоро да го прави с нежелание, защото срещата с него е срещата с лошото в нас самите, с онова, което не искаме да знаем за себе си. Но единствено срещата с лошото в нас прави възможно създаването на нещо ново. И тук въпросът е: какво означава да започнеш отначало? Или казано по друг начин: как се задвижва един живот? Как се задвижва отново един живот? Как се стимулира движението в един живот, ако кризата го е спряла. Как можем да го задвижим, да стимулираме движението в него. Моят отговор е много прост и засяга отношенията между родителите и техните деца, между учителите и техните ученици, а и изобщо въпроса как се формира животът в неговите разнообразни преживявания. Простичкият ми отговор е: един живот се задвижва, когато той се срещне с преживяването на желанието. Онова, което задвижва животът, е желанието. Желанието е бензинът, най-елементарното, най-основното, кислородът на живота. Без желание, животът умира. Без желание, животът приключва. Да срещнеш желанието обаче съвсем не е лесно. Това, дори бих казал, е една дезориентираща ни среща. Срещата с нашето желание не ни носи сигурност, а дезориентация – желанието ми се оказва различно от онова, което съм мислел, че ще искам. Ще дам един много прост пример: при мен дойде пациент, впечатлен от един мой цитат на философа Жил Дельоз, споделен на конференция и той гласеше, че няма по-ужасен кошмар за човека от това да се окаже затворник на една чужда мечта. Това би било най-лошият кошмар. Да бъдем затворници на нечия чужда мечта. Да открием, че сме живели, зa да реализираме желанието на някой друг – на майките, на бащите ни, на по-големите ни братя, на преподаватели ни – вместо нашето собствено. Да кажем така: когато нашият живот не реализира нашето собствено желание, а се огъва и реализира желанието на някой друг. Тогава животът ни е подобен на затвор. Тук изниква един голям въпрос: въпросът относно това какво всъщност е егоизмът например. Дали да реализираме нашето желание означава да бъдем егоисти? Да предпочетем нашето желание пред очакванията на майките ни, на бащите ни, на училището, на когото пожелаете, прави ли ни егоисти? Да поставим нашето желание на първо място пред всичко останало, означава ли да бъдем егоисти? Според мен психоанализата, както аз я виждам, но и думите на Иисус, доколкото това е контекстът, в който сме, ни водят в тази посока. Водят ни по посока на това да кажем, че човешкото същество има една задача и тя е да даде плодове. Защото само по плодовете се познава дървото. Да дадеш плодове, означава да реализираш собственото си желание. Онзи, който не реализира своето желание, върши грях, затова и аз поставям заедно опита на психоанализата и думите на Иисус. Когато Иисус казва, че дървото се познава по плодовете му, това означава, че един живот не се познава по неговите корени: дали е буржоазен живот, пролетарски живот, живот, израснал в мизерия, живот с късмет, живот без късмет. Животът не се оценява според неговия произход. Философски казано, животът не се оценява по неговата същност, по неговия ейдос. […] Дървото се оценява според това дали дава добри плодове или не. Плодът е онова, което определя ценността на дървото. Едно малко допълнение е, че по думите на Иисус, плодът на дървото, даден сега. Когато Иисус изгаря смокинята, помните този библейски текст, то това е, защото дървото не дава плодове сега, а той иска да ги яде именно в онзи момент, а не отвъд смъртта. Тогава, в конкретния момент. Оттук, суровата присъда над смокинята – осъдена да бъде стерилна – е поради това, че не е създала плодове в настоящия момент, нашата задача е да дадем плодове в момента. Животът, който се пропилява в грях – това е една психоаналитична дефиниция на греха, психоаналитиците не са моралисти, т.е. не се смущават от странностите на живота, –  е животът, който предава реализацията на собственото желание. Ясно е, че за човешкото същество е по-лесно, колкото и да е парадоксално, да се реализира желанието на другите, отколкото собственото. За едно дете например е по-лесно да направи онова, което иска от него майка му, отколкото онова, което то би искало да прави. Има и една фаза в живота, когато удовлетворението на субекта зависи от това доколко е отговорил на очакванията на другите. Децата например са доволни, когато техните учители са доволни. Детето е доволно, когато майка му е доволна. Би могло да се каже, че задоволеността на детето зависи от задоволеността на възрастните, които го обикалят. Сънят на детето зависи от съня на другите. Колкото по-щастлив е родителят, грижещ се за детето, толкова по-щастливо е детето. Т.е. щастието на детето преминава през щастието на родителя, грижещ се за него: бащата, майката, пр. Познаваме добре това: децата, които се разболяват, които получават дерматити, психосоматични заболявания, които не могат да заспят или са с нарушения на храненето, които проявяват психични симптоми, които могат да засегнат и тялото, както е при дерматитите (долкото това е един класически симптом), но и при храносмилателните нарушения, колитите или се разболяват от излишна тревожност, трудно заспиват, изпитват страх, развиват фобии – всеки път, когато детето се разболява, налице е проблем в родителската двойка. Детето е като попивателна хартия: то попива всичко, което го заобикаля: напрежението, страха. Виждаме, че понякога работим с дете и не постигаме много, но когато работим с родителите, успяваме да го лекуваме и това ни изглежда като чудо. Това отразява факта, че детето се удовлетворява или се тревожи според онзи, с когото живее. Като попивателна е, както казах. Детето винаги е симптомът на своите родители. Децата, които не спят, които трудно заспиват, са деца, които са несигурни, които се съмняват в това, което се случва около тях, докато спят. Обикновено те се бият, казват, че някой ги е ударил, че иска да ги убие, около тях има турбуленция. И обратното – децата спят спокойно, когато около тях има спокойствие и надеждност. С това исках да Ви кажа, че има период от живота, през който той се удовлетворява от удовлетворението на другите: децата са удовлетворени, когато отговарят на очакванията на другите. Синът ми например стана фен на Интер, за да удовлетвори своя баща (смях), сложи фланелката на Интер, защото знаеше, че баща му ще бъде доволен от това. Разбира се, че това донесе задоволство и на него самия. Кога се нарушава тази идилия, доколкото това е една малка идилия, нали? През юношеството ние виждаме една кризисна точка, на нарушаване на тази идилия. В какво се състои фрактурата, кризата? Библията ни казва в какво се състои: има едно време, цитирам стихове, главата на едно дете мирише на поле. Децата между 2 и 5 години миришат сякаш на едно и също, библията го нарича неутрална миризма, мирис на поле. След това обаче идва пубертетът, сексуалната трансформация на тялото, при която тялото на детето вече няма същия мирис, то придобива други миризми. Етимологично терминът „adolescenza” (на итал. ез. – юношество, бел. прев.), означава да придобиеш собствената си миризма, да имаш определена миризма. Какво означава това? Означава, че тялото се пробужда, Лакан дефинира юношеството с един красив образ – „пробуждането на пролетта” (risveglio di primavera – бел. прев.), т.е. тялото се разтваря, разцъфва, пуска кълнове, оживява се, появява се едно ново тяло, тялото на детето умира, за да се роди едно ново тяло. Това ново тяло е сексуално, еротично, едно тяло, което вече не е доволно единствено да удовлетворява очакванията на родителите. Докато детето се задоволява с това да удовлетвори очакванията на своите родители, докато детето желае да чувства това, че принадлежи на един дом, на едно семейство, да бъде свързано, присъствието на родителя му дава спокойствие. Когато детето се плаши през нощта и родителят се приближи до него или му отговори, то се успокоява. В юношеството всичко се преобръща: не отсъствието на родителя буди страх, а по-скоро неговото присъствие. Юношата казва: „Остави ме на мира! Разкарай се! Не ме пипай!”. Спомням си един жест на баща ми, за който пазя неизличими спомени, за това как той ме успокояваше, а именно погалването по главата ми, това ми носеше спокойствие, чувство за принадлежност. Ако поставим ръка на главата на един юноша, той ще каже: „Имам нужда от въздух”. Животът има нужда от кислород. Човешкият живот се нуждае не само от това в него човек да чувства, че принадлежи, което отговаря на детската възраст, но и от лутане, което отговаря на юношеството. От лутане, изтръгване на корените, от излизане извън затворените граници на семейството си, от принадлежност и лутане. Това превръща родителството в труден занаят. Родителят първоначално е трябвало да осигури своето присъствие, да го предложи на децата си, да предложи своите ръце, своята дума. И детето се подхранва от това: от неговите думи, от ръцете му, от своите родители, както от никого другиго. Децата се хранят не само с храна, но и с думите на техните родители. Детето изпива до последната глътка думите на своите родители, както навремето е поглъщало приказките, докато се е учило да чете. И само ако сгрешим една дума, биваме коригирани. Детето сякаш се опиянява от думите на другите. Идва обаче време, през което децата искат да намерят своите думи. И родителите, които до този момент са били необходими в тяхното присъствие, трябва да станат нужни в тяхното отсъствие, т.е. трябва да бъдат способни да пуснат децата си. Да позволят да се родят думите на техните деца. Това е един дори още по-ценен подарък от дара на присъствието, да можеш да загубиш своите деца, да можеш да ги оставиш, да ги пуснеш. Дарът на отсъствието е дори по-голям от този на присъствието, защото означава родителят да няма мечти за своите деца, да няма очаквания за тях, да не гради проекти за тях. Защото ако един родител има проекти за своите деца, децата се превръщат в затворници на неговата мечта. И вместо детето да реализира своята мечта, своето желание, то реализира това на другите, т.е. това на неговите родители. Вече казах, че е по-трудно да реализираме собственото си желание, отколкото това на другите, защото ако реализираме желанието на другите, ще бъдем годни за обичане от тях, именно заради това, че сме се отказали да сбъднем собственотo си желание. Ето защо започнах първо с възхвала на егоизма, доколкото е важно всеки човек да реализира собственото си желание: аз мисля, че това не е лош егоизъм, че това е един плодороден, генеративен егоизъм, защото ражда един изобилен, щедър живот. Лошият живот е ограниченият, възмутен такъв, живот, който е даден в жертва на чужда мечта. Егоизмът в неговия строг смисъл не се състои в реализирането на нашето собствено желание – и това според мен е една точна дефиниция на егоизма, – а се състои в искането другия, например моето дете, да реализира моето собствено желание. Това е истинският егоист. Означава да имаме проекти за собствените си деца. Това е егоизмът: твоят живот трябва да бъде такъв, какъвто аз си го представям. Това е родителският егоизъм, който ние често откриваме, и в процеса на психоанализа трябва да освободим децата от тази родителска преса. Дельоз говори за най-лошия възможен затвор – да бъдем поети от мечтата на някой друг. Да пуснем децата обаче не е лесно, особено в наши дни, предвид нашите притеснения относно това какво ще намери детето ни навън, извън семейството. Имам син на 12 години, който през последните няколко седмици виждаме с майка му да излиза сутрин в 8 без 20, екипиран с планинска раница, в града сам. За първи път и е впечатляващо. В Милано, голям град, пълен с клопки и пр., той взима своята раница в 8 без 20 сутринта излиза от къщи. Да мисли човек за неговата съдба, е особена емоция. Какво ли ще му се случи? Ясно е, че родителят може да се изкуши да се превърне в полицай на своето дете, да го защитава, да го следва. При първите излизания на детето ни само с жена ми гледахме през прозореца, понеже долу има един много неприятен светофар на път с натоварено движение, та ние стоим на прозореца и следяхме какво се случва на въпросния светофар. Вече не го правим, при все, че разбираме че всяко излизане на детето само носи риск (смущения със звука на микрофона на лектора), дори и да говориш в този театър носи риск (смях). Рискът в живота не може да се сведе до нула, това е невъзможно. И това е нещо, което говорейки разбирам, че не си казваме на самите себе си. Но това е една очевидна, но и неудобна истина: че като родители, ние сме изорали полето, поправили сме терена от бурите, опитали сме се да създадем най-добрите условия, за да може нашето семенце да порасне щастливо. Нищо обаче не може да ни направи сигурни, че то ще расте именно щастливо. И понякога в клиничен план се случва да изслушвам родители на токсикомани например и в края на сесията да си казвам, че тези хора всъщност в нищо не са сгрешили, не бих могъл да ги обвиня в нищо. Те са добри по-добри родители от мен, а имат дете с наркомания. Разбира се, понякога се носи отговорност и има кой от родителите да бъде обвинен за дадено поведение, но в някои случаи това не е така. Какво се случва тогава? Случва се така, че родителите са подготвили полето по най-добрия начин, семенцето е покълнало по най-добрия начин, но след това в живота се случват срещи, има свързаност, има и неочкавани събития, като това с микрофона. Една лоша среща може да преобърне живота, една среща, която не разгръща живота, а го затваря. Има добри срещи, има и лоши такива. И това не може да се програмира предварително. Ние пращаме децата ни в най-добрите училища, в най-тихите такива, в които няма тормоз, в който ги галят с перце, и понякога точно там се случват лошите срещи. Затова съветвам винаги хората да не мислят, че животът е една магистрала: в моя случай, избрахме за детето ни близко, държавно училище, в което детето ще усети трудностите на живота, това, че животът не е магистрала. Родителите се опитват да премахне препятствията, това, че детето да не се сблъска с тях и ако детето не се справя с училището например, обикновено то бива сменено или ако училището върви зле, критикуват учителите, разправят се с директора, че не оценяват качествата на този ученик. Животът не е магистрала, това добре е представено не точно в психоанализата, а по-скоро в една изключителна библейска сцена, всеизвестна такава, която обобщава целия път, който изминахме с Вас до този момент. Сцената на Лука от притчата за блудния син. Кое е основното в тази притча? В самото начало, което, за разлика от развитието на притчата, не се познава от всички, а в него се съдържа нещо много ценно. И така, имаме двамата сина – по-големият е верен, послушен, Енцо Бианки наскоро го нарече пред мен „задник” (un coglione – бел. прев.) (смях), говорейки за големия син публично, присъстващ в семейството, в термините ни тази вечер бихме могли да го наречем „затворник на чуждa мечта” (prigioniero del sogno di un altro). Имаме и по-малкият син, човек с хладен разум и който изисква, тук искам да Ви припомня онзи епизод, в който започва сцената на тази притча с императива на сина, обръщащ се към своя баща и казвайки: „Дай ми!”. Удивителен знак. Дай ми! Виждате изключителната актуалност на тази притча, доколкото нашите деца днес се обръщат към своите родители по този начин, в основата си точно така с това „Дай ми!’. Дай ми онова, което има моя приятел, онова, което видях в една реклама, дай ми – това е искането на детето към неговите родители. Синът в притчата добавя: „Дай ми онази част от наследството, което ми се полага по право.“ Всъщност по право то не му се полага, доколкото еврейският закон забранява разпределянето на наследството при жив баща, но детето все пак изисква това. Това дете не знае още какво означава да наследиш нещо и смята, че то се съдържа в плячкосването, както постъпват роднините на изключителния персонаж в „Гран Торино” на Клинт Ийстууд при началната сцена с погребението на мъртвата съпруга на главния герой. По време на погребението роднините, т.е. децата на Уолт и неговите внуци, обсъждат как ще бъде разпределено наследството, те мислят, че да наследиш означава да разпределиш благата. Тази материалистична, цинична представа за наследството днес е все по-разпространена, разбирането, че наследството е разпределение на благата. И така, малкият син настоява за своята част от наследството и всички знаем какъв е неговият край: той е блуждаене. Големият син остава принадлежен на дома, без да се лута, а малкият е онзи, който експериментира с блуждаенето, противопоставено на принадлежността. И в двете позиции има недостатъци: в първия случай е налице излишък на принадлежност, а във втория – излишно лутане, но къде води това лутане? Знаем, че го води към кочината. Води го към контакт с най-мръсните и глупави животни. Този син добре изобразява съвременната генерация деца, обзети от наслада, обхванати от една наслада без закон, от удоволствие без отказ. След това идва момент, в който синът не съжалява, не преживява ефективен опит на вина, поне до този момент. Това е много интересно, понеже той не съжалява, а си мисли, че баща му е мъдър човек, със сигурност ще му даде едно парче хляб, няма да го остави да умре от глад и се връща. Покаянието идва по-късно. […]

Не родителите да обясняват на децата неща, които те не разбират, да обясняват особено на юношите какъв е смисълът на живота, какъв е смисълът на доброто и на злото. Юношите са нетолерантни към тази реторика, която би искала да им обясни живота. Опитайте се да говорите с който и да е юноша и вероятно ще прекарате един час в обяснения какъв е смисълът на живота, какво е добро, зло, правилно, неправилно, и всички тези думи влизат през едното им ухо и излизат от другото. Какво обаче те чуват: това е свидетелстването, т.е. фактът, че те могат да видят в живота на някого, на един преподавател, на един родител, на един голям приятел, на един треньор по плуване, на когото и да било, един живот, способен да желае, способен да бъде богат, да бъде живот, изпълнен с желание. Това се променя и това задвижва живота, отговаря на въпроса, който си зададохме в началото: какво задвижва живота, какво позволява на живота да започне отново? Отговорът е желанието, но как човек се научава да желае? Научава се, когато срещне някой, който свидетелства за желанието, то се пренася от едно поколение към следващото единствено чрез желанието, не чрез обясненията какво е то, а чрез самото него. Майката пренася на своето дете желанието, желаейки това дете, и единствено желанието в границите на това дете прави възможно то също да желае. Когато имаме един дефект в желанието, например от страна на майката спрямо наличието на детето, ние често имаме животи, които се борят с желанието, които сякаш носят със себе си една сянка, носят със себе си това отсъствие на желание. Ще приключа с един много прост пример с един младеж и неговата голяма криза, с клиничен пример на един младеж-кокаиноман, по-скоро токсикоман, който използва различни субстанции, момче от добро семейство, син на професионалисти, много интелеигентен, на 20 години. Родителите дойдоха при мен отчаяни, доколкото синът им беше обвинен в разпространение на дрога, макар и реално той само да употребяваше кокаин, та дойдоха при мен отачаяни, казваха, че синът им зачерква живота си и те са уплашени. Синът им е сменил факултета два пъти, не учи, има много приятели, но не се интересува от нищо, виж какво може да се направи, ние сме много уплашени. И така, аз се видях с това момче, беше едно типично миланско момче от нашите години, с лека брада, със скъсани дънки, много интелигентен, със своя особена култура и с очевидна личностова характеристика апатията. Не иска нищо, има много момичета (по мое време това би било мечта), но просто защото така трябва, не се влюбва, пълен с приятели, но без истинско приятелство, без то да е особено ценно за него. Опитал е да учи в два факултета, като в крайна сметка в момента, когато дойде при мен не показваше никаква страст към ученето. Бихме могли да кажем, че не бе ваксиниран: децата са ваксинирани, когато желаят. Това момче бе без ваксина. Това означава, че можеше да се разболее от всичко. Нямаше ваксината на желанието и когато дойде при мен изглеждаше наистина като амеба. Бе едно наистина прекрасно дете, на възрастта на моя син, търсех какво да правим при тези обстоятелства, да говорим за каквото и да било, за спорт, но никакъв спорт не го интересуваше, за кино (не ходеше на кино), литература (не говорехме и за това), т.е.с  всички мои опити да го ангажирам приличах на алпинист, забиващ чука си в ронлива стена. Така след няколко месеца аз бях наистина отчаян, доколкото не успявах да му помогна. Всеки път идваше късно за сесиите, а те бяха много кратки, понеже той губеше време, закъснявайки, а аз приключвах сесиите навреме, за да види, че трябва да се спазва графика и т.н. Беше бедствие. И така се случи един поучителен епизод в чакалнята, пълна с хора, през един дъждовен следобед, когато всички пациенти закъсняваха заради задръстванията, блокирали целия град […]. Секретарката ми е в ниското, а кабинетът – малко по-нагоре, т.е. пациентите трябва да се изкачат по няколко стъпала до мен, та пристига този мой пациент, закъснял с четвърт час, с бельото навън, вижда се, че се разполага в чакалнята тихичко, разлиства списания, докато междувременно аз работя, качва се една пациентка, после слиза надолу, качва се друга при мен, след това слиза, минава си времето. След това секретарката ми ме извика, че има проблем с моя институт, та аз слязох да реша този проблем и така само сновях нагоре-надолу. Дойде неговият ред и го видях, че ме гледа с един по-жив от обикновено поглед. Погледът му ми казваше: „Тук се работи, а?”. Сесията ни продължи още няколко минути и той си тръгна. От този момент видях, че нещо се промени, погледът му беше жив, започна да ми говори за своите неща, говори, прояви желание да дойде и да говори за себе си, нещо в него покълна. Завърна се животът в него до един момент в рамките на наша сесия, когато всичко беше добре, той се усмихваше, гледайки ме леко насмешливо и ми каза: „Разбрах защо ходя при Вас, отивам да си сипя бензин. Аз съм с празен резервоар, идвам при Вас, взимам помпата и си сипвам бензин”. Какво ми казваше той с това? Казваше ми: „Аз видях във Вас повече живот. В онзи трафик, в онзи следобед напред-назад, да усетиш желанието, което те натиска, което се движи, Вие се превърнахте за мен в моята бензиностанция, аз идвах при Вас и се зареждах с либидо”. Зареждах се с желание. Оказа се необходимо един младеж да се срещне с повечко живот, за да започне отново, за да се задвижи. Той се задвижи, защото някой друг беше в движение. Продължих да го срещам в напълно различно състояние и той ми разкри, че окончателно бе разбрал какво иска: беше записал психология.

Водеща: Благодарим на проф. Рикалкати за тази рефлексия. Предвид че говорихме толкова много за желанието, вероятно някой в залата има желание да зададе няколко бързи въпроса, имаме още малко време да направим това. Мария може да мине наоколо с микрофона или ако желаете да дойдете при нас тук? Толкова рискувахме дотук, да рискуваме до края.

Рикалкати: Бих искал да допълня ключови думи, които забравих да спомена: какво прави възможно разкаянието на блудния син? Понеже оставих тази тема, за да говоря за моя пациент. Постъпката на бащата, т.е. прошката на бащата, прошката, която прави възможно функционирането на вината. Без прошката, не би било възможно за този син да субективизира вината. Вината не като морално чувство, а вината да не изживееш живота си, той да не даде плодове. Бащата отива към сина, не синът към него, а бащата тича към сина си, т.е. преобръща връзката, прощава. Прошката е не само христинска дума, но и донякъде психоаналитична, идва обаче от християнската култура без съмнение. Per-dono, предпочитам тази дума пред misericordia, доколкото perdono съдържа още в самия термин „подаръка” (на итал. – per-dono, il dono – подарък, бел. прев.), да подариш. Прошката е човешкият опит, възможно най-близък до възкресяването. Защото всеки път, когато я има прошката, ние даваме на живота възможността да се възкреси отново от смъртта. „Мислех, че си мъртъв, а те намерих” – казва бащата. Това е възможността животът да започне отново. Имам една книга, в която хвърлям светлина върху това какво е Възкресението, говорейки лаишки за него, като фигура, тогава трябва да си помислим за прошката. Защото в прошката ние наистина преживяваме мъртвия живот, изгубения живот, можем да си помислим за една любов, която си отива след предателство, мъртвата любов, любовта, която се е превърнала в прах, която, благодарение на прошката, може да започне отново. Както в тази изключителна японска техника от 16 век, при която счупената ваза не може да се поправи. Когато вазата се счупи, тя е счупена и толкова. Но геният на един занаятчия през 16 век, стоящ пред една изящна ваза на китайски мандарин, му помага да я поправи, добавяйки на всяко място на счупване злато.. Вазата не е същата, както преди: тя се ражда за втори път и тя е направена от злато, т.е. раната, счупването я превръщат в поезия. Това прави и бащата с детето си, давайки му възможността да започне отново. Пропуснах тази част, съжалявам.

Водеща: Въпроси?

Въпрос от публиката:  Нека счупя леда аз. Опитът на един вече зрял мъж ме е научил, че в живота ни ние преживяваме толкова раждания, колкото са и пропаданията ни при сблъсъците ни с всекидневните трудности. И по това доколко знаем как да реагираме на тези тестове, се определя и качеството на нашия живот. Доколкото съм и баща, съм опитвал и различни реакции на тези пропадания и ако те са разрешени положително, това са най-силните обучителни инструменти. Децата ни гледат и оценяват. Повече от съгласен съм  да  се оценява негативно ролята на родителите, които отстраняват всички препятствия пред децата си, онези родители, да ги наречем безгрешни суперхора. Въпросът ми е трябва ли да се показва на децата слабата част от нашата личност, това, че не сме перфектни, полезно ли е това в обучението?

М. Рикалкати – Стана ясно, да. Т.е. едно друго нещо, което не казахме, но не беше това темата тази вечер, е, че при пренасянето на желанието от едно поколение към друго, което прави възможно именно животът да се превърне в задвижен живот, е същностно важно пренасянето едновременно на желанието и на усещането за собственото отсъствие. Има го желанието, защото го има отсъствието, има я липсата.  Налице е недостатъчност. Най-добрите родители са онези, които са уверени в собствената си недостатъчност.. Най-лошите съответно са, обратното, онези, които мислят, че вярват, че са най-добрите. Родителите, които мислят, че нищо не им липсва,  […], те са опасни. В клинична перспектива ние виждаме, че психотичните хора са деца или на родители, които са ги изоставили и това е било травматично за тях, които са приели детето сякаш то е било отпадъчен продукт, но също така и на родители-обучители (genitori educatori), които са интерпретирали своята обучителна функция, идентифицирайки се с нея безусловно, като това ги превръща в потисници. Превръщат се в педагози-потисници, във възпитатели, докато е много важно едно дете да вижда да се поражда желанието в неговите родители, а желанието, повтарям, винаги посочва една липса, една плодотворна липса, която има значение и същевременно една определена недостатъчност. Както когато моята деветгодишна дъщеря ме пита какво ще бъде след смъртта, да бъдеш мъртъв, или когато ме пита – тя е фиксирана върху тези въпроси, трябва да кажа, че тя се отказа от курса по катехизис, независимо че Библията я е образовала и т.н.. Та става бедният катехист и разказва за Иисус, който върви по водата, и тя вдига ръка, за да каже: „Не вярвам. Никой човек не може да направи това”. Има изразено научен дух и един от въпросите, които ми зададе и аз я посъветвах да попита нейния катехист бе какво е направил Бог преди Сътворението, защото ако го е нямало небето, къде е било то? Когато изостави катехизиса, я посъветвах да отиде да попита учителката си и тя да й даде отговора. Нали знаете какво казва Св. Августин: „Бог създаде кръга на ада за онези, които задават въпроси като твоите”. (смях) Учителката й даде по-убедителен отговор от този на Св. Августин: „Не знам какво да ти отговоря”. Това е простичко, но основополагащо и дава насоки за родителите: че не е необходимо да имат отговор на всеки въпрос, това е един друг начин да се покаже недостатъчността, да бъдете родители не означава да имате последната дума. В миналото бащата имаше последната дума, решаващата дума, но сега времето е друго и родителят трябва да осигури предаването на думата, да даде думата, […] ако някой не чува думата, тя няма ценност. Мисля, че всички демонстрации на недостатъчността, например, когато се вълнувам на филми, виждам, че децата ме гледат. И ако отроня сълза, това за тях е разрешение да се вълнуват. Как се случва в училище: ако един добър учител покаже, че знае всичко, прави невъзможен достъпът на своите ученици до знанието, защото поражда инхибиране. Т.е. ако аз имам цялото знание, няма възможност ученикът да познае знанието. За да познаеш знанието, е необходимо преподавателят да обясни това, което знае, да демонстрира, че не знае всичко, в противен случай се появява инхибиция, трудност да се приеме думата, да се използва тя, да се каже нещо пред някой, който притежава цялото знание. Ще Ви разкажа един кратък и много поучителен анекдот: един път ме покани моят приятел Франсоа Ансерме (Франсоа Ансерме – швейцарски психоаналитик, бел. прев.), който е ръководител на неонатологията в гр. Женева, да проведа конференция на френски език в една болница. От няколко години до този момент обаче не бях практикувал езика и му казах, че френският ми не е безупречен, но ако иска, ще се опитам да говоря френски, но той ме успокои, че френският ми е страхотен. Казах му, че тогава като дойде той в Милано, ще говори на италиански, при което той се оправда, че италианският му е лош. И така, направих конференцията, два часа говорих на френски и накрая го попитах: как беше? Отговори ми, че съм се представил чудесно и че следващият път, когато дойде в Милано, ще говори на италиански. (смях). Уловихте, предполагам, идеята. Свидетелстването, че има граница в собственото знание, задвижва ученика. Неговият италиански със сигурност щеше да е на висотата на моя френски, повече отколкото ако беше толкова безупречен, та да го възпрепятства да говори изобщо италиански.

Въпрос от публиката: Искаше ми се да разбера кои са инструментите, чрез които може да се разграничат желанието и удоволствието? Благодаря.

М. Рикалкати: Този въпрос предполага да направим друга конференция под надслов „Разликата между желанието и удоволствието” или ако желаете – между желанието и каприза, между желанието и искането (на итал. ез. – desiderio и voglia – обозначават съответно желание и искане, бел. прев.). Разликата между желанието, от една страна, и каприза и искането, от друга, е в това, че последните две са ефимерни, те бързо затихват. Бихме могли да кажем, че едно дете пред магазин за сладолед, пред чиито очи са тридесет и пет вкуса сладолед не е сигурно в своето желание, ако го попитаме какво желае, детето ще е затруднено да избере. Това е нивото на каприза, на искането, […], на нещо, което не трае дълго. Желанието обаче трае дълго, защото в желанието аз възприемам, че то не е плод на моето съществуване, а на моя живот. Ако ти ми пречиш да уча изкуство, да стана художник, това би осакатило живота ми, докато ако няма сладолед страчатела, това би ме подразнило, но няма да провали живота ми. Това е първият тест. Можем да кажем, че удоволствието е по-сложно понятие. Искането и капризът са случайни, докато желанието предполага постоянство, неразрушимост. Откъде идва това постоянство? Отдалеч. Ние, психоаналитиците, виждаме, че първите „кладенци” (кавичките мои – бел. прев.) са децата: онова, което родителите виждат като тенденции, наклонности, таланти у тях, някои от тях са по-добри с числата, други с музиката, трети с ръцете, други с образите, това са талантите, нагласите и в тях е кладенецът на желанието. Затова аз винаги казвам, че трябва да се окуражава още от яслата склонностите, наклонностите и да се избягва превръщането на децата в „производствени машини” (кавичките мои – бел. прев.) по всички училищни дисциплини. Когато едно дете е добро във всички дисциплини, това е клиничен случай, поне за мен. За мен като психоаналитик това е проблем, това означава, че детето е твърде свързано със своите родители. Твърде зависимо. Не развива своите собствени специфични склонности, които винаги са небалансирани. Трудно е да се намери някой, който обича по един и същ начин всички обекти на познанието. В повечето случаи интересите са свързани с очакванията на родителите. А е необходимо дисбалансът на таланта да се развива от само себе си. С едно допълнение, което е силно евангелска: както знаете, в последните години работя върху изграждането на диалог между библейското слово и това на психоанализата. Днес вече използвахме различни такива пасажи. Особено важен обаче е моментът с талантите: всички си спомняте притчата за талантите, как един човек има три, друг – два, трети – един талант, господарят им заминава и когато се връща пита всички какво са направили с талантите си. Човекът с трите таланта казва, че вече има девет, умножих талантите си, създадох бизнес, извърших работа, рискувах. Вторият с два таланта също ги е умножил. Човекът с един талант си е останал само с него и казва, че го е закопал, за да го запази. […] Предпочел е пред риска на предприемачеството, пред риска на желанието, да запази таланта си. И тук се появява една парадоксална фраза на Иисус: „Който има повече, ще има повече”. Една очевидно, изключително безмилостна фраза в някои аспекти. Който повече рискува в собственото си желание, ще стане по-богат. Когато разказвах на моя малък син това, получих една реакция, която ме впечатли, защото той се ядоса. Попитах го какво се случва с него, Томазо, какво го е ядосало и защо отива да спи натъжен. Може би не бях успял да го убедя? После на сутринта видях, че е все така мрачен, и когато го попитах какво му е той ме заведе в стаята си да ми покаже една кутия, в която си пазеше еврото, което му давах за седмицата. Беше се идентифицирал с човека с един талант (смях) и искаше да му се скарам. И така трябваше да му обясня, че талантът не е евро (смях), че е нещо друго.

Водеща: Има ли някой последен въпрос?

Въпрос от публиката: Добър вечер! Искаше ми се да попитам, какво може да се случи, ако детето види, че родителят е изгубил своето желание? Ще бъде ли така детето свидетел на желанието на своите майка или баща? Има ли някакъв начин да се бди над желанието на друг човек? По какъв начин и как може да се случи това? Благодаря.

М. Рекалкати: Това е една изключително актуална тема, доколкото на децата все повече им липсва желанеието, това показва и епидемиологията – депресията е сред най-разпространените нарушения при младите хора. Никога преди не е било така. Депресията се подмладява и характеризира нашето време. Онова, което Вие казвате обаче е друг проблем: когато ние виждаме нашите бащи, нямам предвид само бащите, но и учителите, да кажем, нашите референтни фигури, нашите родители, да се отказват с времето, да угасват, да изсъхват. А детето може да бъде повод един човек да види нещо живо. Всички мои разсъждения относно Телемах водят към това, че детето-Телемах може да даде смисъл на живота на неговия баща. Тезата за съществуването на Телемах прави възможно завръщането на Одисей. Прави възможно пътуването на бащата. Трябва да кажем, че всичко е някак обърнато: това време на донякъде изгубени деца е и време на едно ново поколение деца от типа Телемах; време, в което децата са призвани да поемат отговорността. Намираме се в точка на отваряне към тази нагласа.

Водеща  Освен че разбрахме, че идната година ще си позволим да поканим сина на проф. Рекалкати, бих казала, че някои от сегашните рефлексии ще прозвучат отново и в рамките на евангелската нощ тези петък-събота (Notte di Vangeli – ежегодно религиозно събитие от типа на конференциите с голям брой лектори – бел. прев.). Изказваме благодарност на проф. Рикалкати, който също така ще подпише известен брой копия от неговите книги, но преди всичко на Вас за това, че създадохте атмосфера на любов и доброжелателност в този театър. Лека вечер! Лека нощ!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s