„Хетеросексуалността“

Масимо Рекалкати

/публична лекция, 2013/

Massimo Recalcati:

L’eterosessualità

/Lectio magistralis, 2013/

Превод от италиански език: Силвия Давидова-Иванова

Из „Масимо Рекалкати: публични лекции по психология на желанието, любовта, семейството“ (2021)

Преди да започна, бих искал и аз да благодаря на Марио Гримолди за тази идея и на Рафаело Кортина, който присъства тук, за това, че повярва в този труд, посветен на Лакан, който труд, предвид пазара в момента, е несмилаем. Очаквам също да бъдете, да кажем така, да приемете известната ми уязвимост тази вечер, доколкото преживявам траур тази седмица и, доколкото не искам, докато Ви говоря, да бъдат обхванат от определено чувство, затова Ви моля да имате предвид това. В основата си уязвимостта е нещо, което засяга и психоаналитиците: да бъдеш психоаналитик не означава да бъдеш безчувствен.

Днес нашата тема е сексуалността и по-конкретно хетеросексуалността, и както ще видим – също така и темата за любовта. Защото за Лакан мисленето за хетеросексуалността няма нищо общо с анатомичната разлика между половете, не е статут, определен от същността, така че от едната страна да е хетеросексуалността, а от друга – хомосексуалността, хетеросексуалността я има, когато го има любовното преживяване. Любовното преживяване за Лакан е преживяване на eteros (έτερος, eteros – гр. ез. – друг, бел. прев.), т.е. е любов към една жена. Това е една дефиниция, която Ви предлагам засега: хетеросексуалността не е свързана с природата, не е свързана с анатомията, нито с разликата между телата, хетеросексуалността засяга присъствието на любовта като любов към другия. Където го има това – отвъд избора дали човек да е лесбийка, хомосексуален, гей, хетеросексуален, отвъд анатомичната гледна точка – я има хетеросексуалността, и обратното – не е достатъчно това телата да са анатомично хетеросексуални, за да я има хетеросексуалността. За това психоаналитиците могат да свидетелстват всекидневно: понякога чуваме ужасни разкази на хетеросексуални двойки, в които няма нищо, свързано с т.н. eteros. И така, имайки като основна тази тема, ще се придвижим лека-полека към изследване на тази теза, като започнем от преглед на идеи, която ми изглежда важна като въведение: Лакан става известен в историята на психоанализата с въвеждането в нея на майсторската теза, че несъзнаваното е структурирано като език. Когато Лакан формулира тази теза – в началото на 50-те години – върви плътно по браздите, проправени от Фройд, т.е. ни казва, че в несъзнаваното няма нищо животинско, няма нищо инстинктивно, няма нищо естествено, не е доезично, не е емоционално, не е дивашко, не е шизофренично, не е закопано под земята, не е чувството, за което говори романтизмът. Несъзнаваното, за което говори Лакан, доколкото е структурирано като език, представлява едно разсъждение (ragione – бел. прев.), като несъзнаваното говори чрез езикови образувания: съня, симптома, неволната грешка (atto mancato – грешка в речта, паметта или физическите действия, бел. прев.), невниманието, лапсуса. Това според Лакан са демонстрации на разсъждението на несъзнаването, на истината на несъзнаваното, които показват, че несъзнаваното е способно да създава граматика, текстуалност. Т.е. че несъзнаваното не е обиталище на ирационалното. Това ми се струва много важно да се има предвид, доколкото е червената нишка в рефлексиите на Лакан като цяло и което бихме могли да дефинираме като антинатуралност (antinaturalismo – бел. прев.). И ако има философска червена нишка в перспективата на Лакан, то тя се открива в този антинатурализъм. Тази антинатуралистична перспектива откриваме и по отношение на сексуалността: както вече Ви казах, не бива да приемаме хетеросексуалността като дадена от природата. И така, тази теза, че несъзнаваното е структурирано като език, е със сигурност най-известната, но може би не е върховата му такава: има една друга, която искам днес да коментирам и тя има по-малко късмет, по-малко позната е, по-малко популярна е, Лакан я разработва в началото на 70-те години, приблизимо между осемнадесети и двадесети семинар. Това е тезата за несъществуващия сексуален акт (l’inesistenza del rapporto sessuale – бел. прев.).[…] Какво означава тази теза? Защо тази теза е в основата на хетеросексуалността? Защо човек не може да разбере хетеросексуалността, ако първо не разбере значението на тази съзнателно провокативна теза? Някой от Вас може да вдигне ръка и да каже, че все пак сексуалните актове ги има, аз съм свидетел на това (смях). Лакан обаче казва, че сексуалния акт всъщност е несъществуващ: пробвайте да изградите цялост с другия, да почувствате онова, което другият чувства, да изпитате удоволствие от удоволствието на другия, докато сте въвлечени в сексуален акт с него. Т.е. преследвайки миража за обедининяването с другия, доколкото това може да се случи в сексуалния акт, никой акт не би бил в състояние да опише това обединение. Ще съществуват сексуални актове, но никой акт няма да бъде в състояние да опише това с обща фраза, защото този акт постоянно се проваля. Битието на единия няма как да съвпаде с битието на другия. Оттук, в сексуалния акт, който не съществува, човек остава в самотата на собственото си удоволствие. Както детето, за което говори Ролан Барт в „Фрагменти на любовния дискурс” (заглавие на италианското издание: Un incontro amoroso бел. прев.), детето търси тайната на времето, опитва се да улови като опит времето като обект, разглобявайки един часовник. Разглобявайки часовника, детето не открива времето, намира мъртво зъбчато колело. Това се случва в мистерията на отсъствието на сексуалния акт: има ги сексуалните актове, но никой от тях няма да опише самото действие между двамата души. […] Човешката сексуалност според Лакан е повече сюрреалистична, отколкото реалистична. Стига Ви да посетите едно психоаналитично студио в рамките на един ден, за да научите това. Лакан казва, че човешката сексуалност не отговаря на общовалидния закон на инстинкта, а прилича повече на монтаж. Един монтаж, наподобяващ сюрреалистичен колаж. Една кола с гумите на капака. Човешките същества се срещат сексуално чрез странностите на техните собствени сексуални тела. Не съществува естествено тяло. Сексуалното тяло не е естествено тяло. Един психотерапевт беше казал на моя пациентка с аноргазмия (неспособност да се преживява оргазъм – бел. прев.), че да имаш сексуален контакт е като да изпиеш чаша вода. Ето, ако има нещо, което сексуалният акт не е, това е той да прилича на изпиването на чаша вода. Става дума преди всичко за един монтаж, за един сюрреалистичен монтаж, при който всеки човек използва своя деформираща леща: увеличителна или намаляваща изображението, за да го променя според своите несъзнавани фантазми. Човешките същества се срещат сексуално не чрез безпогрешния закон на инстинкта – на животните по същество им стигат цветовете на оперението, миризмите, годишните времена, за да се случи сношението, за да се възпроизведат, един мъжки паун среща една женска, тя има определен цвят, това се случва през опредлеен месец на годината и ето го сношението, в животинския свят няма нищо незаменимо. Онова, което доминира, е законът на инстинкта. Законът, който осъществява натиск към възпроизводство на вида. Никога няма да срещнете бик, който да наблюдава бялата козина или опашката на една крава, или котарак да гледа миглите на една котка. И да й казва: „Ти и само ти, ти си незаменима”. В животинския свят не съществува дименсията на несигурност и произволност, която характеризира човешката сексуалност. В човешката сексуалност не съществува и безпогрешния компас на инстинкта. И всички симптоми, които засягат човешката сексуалност, доказват това. Потвърждават, че в срещата между половете няма нищо природно. Дори нещо повече: ако вземем темата за хетеросексуалността, бихме могли да се запитаме, бихме могли да попитаме и Лакан – съществуват ли мъжко и женско същество по отношение на сексуалността? Отговорът на Лакан би бил повече от ясен: „Не, не съществува мъжко същество и не съществува женско същество”. Това означава, че човешката сексуалност нито зависи интегрално от анатомията, нито зависи от образованието и културните обстоятелства. Лакан донякъде се опитва да се еманципира от два възгледа за човешката сексуалност, които са му съвременни и намират развитие и до ден днешен: есенциализмът, присъстващ например във феминизма (т.е. съществува женско човешко същество с определени дадености, както и мъжко човешко същество с определени характеристики, това е перспектива, която прави от пола една същност и съответно половите характеристики се превръщат в същностни такива, те са даденост на тялото). Тази теза следва Аристотеловата логика за атрибутите: има ли фалически атрибут или не. Ако има, следователно човекът е мъж. Ако не е, е жена. […] Половите различия се основават на наличието на определени атрибути. Другият път, който Лакан иска да избегне, е пътят на културализма: т.е. анатомията е такава, каквато е, но тя няма значение, значение има нашето образование, как тялото е дисциплинирано, формирано, структурирано от образователния дискурс. Обусловено от този дискурс. Така Лакан се опитва да се еманципира в своята концепция на сексуалността както от есенциализма, така и от културализма (конструкционизма), т.е. сексуалността има нещо общо с анатомията, със сигурност е така, има нещо общо с културните условия, това също със сигурност, но не произлиза нито от едното, нито от другото. За Лакан сексуалността, изборът на пола, е един избор на несъзнаваното. Оттук Лакан остава настрани термина „пол” и предлага термина „сексуалност” (sessuazione – бел. прев.), като сексуалността е движението към едно тяло, дефинирано анатомично, чрез собствените обуславяния, дошли от образованието, и като се имат предвид както анатомията, така и образованието, се формира едно трето тяло. Достига се до един стил на обитаване на собственото тяло. Сексуалността е начинът, по който всеки от нас обитава своето тяло. Обитава тялото, което е получило анатомично от съдбата, обитава също и тялото, което е допълнено с очакванията на родителите, на образованието, на културата, в която живее. Лакан ни казва обаче, че сексуалността е нещо, което не може да се редуцира до пола, което не отговаря на логиката на същността. Ние ставаме мъже, ставаме и жени, превръщаме се в нашия стил на обитаване на телата ни, но не само тялото, а и на страстите и чувствата ни, следвайки един женски или мъжки път. Нашите мъжки и женски пътища обаче не следват нашата анатомия, не следват нашето образование. Дрехата не прави свещеника (итал. поговорка – L’abito non fa il monaco). […] Т.е. женската сексуалност не отговаря точно на привидната форма (т.е. външните полови белези не определят сексуалността – бел. прев.). […] Лакан казва, че има разлика между два стила на сексуалност: има два начина на сексуалност: мъжкия и женския. Повтарям, че те не отговарят задължително на анатомията. И за да навлезем в същността на тези сексуализации, ще ми позволите да представя един цитат на Филип Рот през погледа на професор по желанието: сцената се развива най-вече в една американска библиотека и показва добре различията между сексуализациите. В нея се казва така:

„Наблюдавам омагьосан момичето, което тормози едно свое кичурче коса, докато се преструва, че чете своя учебник по история. Едно друго момиче, което предния ден бях определил като обикновено във всичко, докато седеше на банките, размахва крака си под масата в библиотеката, докато разлиства мързеливо един брой на „Look”. Моята пламенност е безгранична. Трето момиче се е навело над тетрадката, с вроден сякаш задух, като че ли беше набита на кол, наблюдава гърдата си под блузката, сладостно затисната между кръстосаните й ръце. Какво ли е да бъдеш тези ръце? Малко ми остана да се впусна в едно завладяване на напълно непознатата. Просто забелязах как докато с дясната ръка си водеше бележки от енциклопедията, не успяваше да се въздържи да не очертава с показалеца на дясната си ръка контура на устните си.

– Моля те – казват те, – Защо не поговориш с нас? Би ли бил така добър да ни говориш? Така добър ли си, когато го искаш? Не разбираш ли чрез моето тяло, че аз искам да говоря с теб?

– Извинявай, но не мога да направя нищо за теб. Имаш великолепно тяло. Имаш великолепно дупе.

– Не бъди вулгарен – казва тя.

– Обиждам ли те? Правя ти комплимент – имаш чудесно дупе. Перфектно. Трябва да си въодушевена от това.

– Ама, виж, то ми служи само, за да седя на него, като зелка е – попитай някое друго момиче, при което всичко е различно. Ако иска, можем да си разменим телата. […] Моля те, спри да ми се подиграваш и да използваш този саркастичен тон.

– Но, моля те, не ти се подигравам: взимам те на сериозно, толкова на сериозно, колкото никой не го е правил в живота ти. Имаш дупе, което е истински шедьовър.”

И така, очевидно избрах един много ясен пасаж (смях). Женската сексуалност иска думите, иска да говори, обръща се към другия, за да говори. Оттук, според Лакан тя носи знака (il segno – бел. прев.). Знакът за присъствието на желанието на другия. Иска да получи знак, че е чута. Мъжката сексуалност вижда отделната част, фрагментира тялото, изолира детайлите на тялото, концентрира се фетишистки върху тези детайли, разчленява тялото. И така, от една страна имаме субектът, който иска знака, от друга – субектът, който търси обекта, от една страна имаме онова, което Лакан ще нарече „маниакалната еротомания” (la erotomania maniacale – бел. прев.) на женското любовно искане („Обичаш ли ме? Не ми гледай само дупето, обичаш ли ме?”), а от другата – фетишисткото, инатливо, елементарно, хидравлично направление на мъжкото искане („Имаш хубаво дупе.”). Между тези две искания – искането на знак и искането на обект – според Лакан няма как да има хармония. Тези две искания са дисхармонични. Те са обречени да доведат до провал на сексуалния акт. И така, сексуалният акт се проваля, защото го няма инстинктът, който да го насочва като своеобразен компас, а и защото двете сексуализации се организират около два различни обекта: отделната част на тялото (мъжка сексуалност) и любовния знак (женска сексуалност). И двете заедно, по думите на Лакан, пораждат един идиотизъм: мъжкият идиотизъм в пълната му прелест, идиотизъм на фетиша, на редуцирането на тялото до един детайл, на разчленяването на тялото до части от него, но го има и женският идиотизъм в женската маниакална еротомания. Искането на жената е неутолимо: „Обичаш ли ме, обичаш ли ме, обичаш ли ме?”. Сякаш няма отговор, който би потвърдил съществуването на любовта. По този повод Лакан казва, че Ахил (мъжката сексуалност) никога няма да достигне костенурката (женската сексуалност), позовавайки се на стария логически парадокс: двете никога не могат да се припокрият. Знакът и обектът си остават различни. И така, проблемът е какво може да се направи предвид този несъществуващ сексуален акт и непримиримостта между двете сексуализации? Много хора идват да слушат Лакан именно, за да разберат отговора на този въпрос и голяма част от неговия успех се дължи на това, че той говори за тези неща, търси да разбере какво може да се направи. Т.н. pars destruens (разрушаваща част oт дадено обсъждане – от лат., бел. прев.) е да се покаже, че единият търси отделната част, а другият – знака, поради което няма как да има сексуален акт, а pars construens (изграждащата част от обсъждането – от лат., бел. прев.) се съдържа в това как бихме могли да живеем несъществуването на сексуалния акт по един плодотворен начин. Лакан всъщност казва как и го прави непрекъснато докато обучава другите и неговата магическа дума няма да Ви удиви: това е думата „любов”. Любовта е възможността да се приготвиш за несъществуването на сексуалния акт. Вярно е, че двамата никога няма да направят един, вярно е, че няма как да има връзка между знака и обекта, между женската и мъжката сексуалност, но любовта за Лакан, тук ще го кажа с по-философски термини, а по-късно ще навляза в по-конкретни детайли, любовта е възможността да се свържеш с отсъствието на свързаност, да имаш връзка с отсъстващата такава, да имаш връзка с невъзможната такава. Какво ни казва Лакан за любовта и в рамките на нашия контекст – за хетеросексуалността? А) Че всички сме изгнаници, днес бихме казали „аутсайдери” (кавичките мои – бел. прев.) от сексуалния акт, който не съществува. Намираме се в пустинята спрямо него. Б) Че човешките същества – и това е много фройдистко – избират своя партньор, по принцип избират своя партньор, изхождайки от позицията на необходимостта, т.е. избират своя партньор, изхождайки от татуировките, които имаме изписани на тиловете ни и които ни водят към това да се впечатлим от другите. […] Човешките същества избират партньора си според майчината татуировка, доколкото най-голямата любов е любовта към майката, както за мъжете, така и за жените […] И съответно партньорът бива избиран според този фундаментален отпечатък. При мъжете е особено видимо това, че тяхното търсене на жена се основава на техните майки, но за Фройд и Лакан това се случва и при жените. Мъжете рядко, и когато се случва обикновено това са най-щастливите връзки, ги изграждат по оста на бащата, обикновено избират оста на майката и по тази причина, воден от своята мъдрост на човек на науката, Фройд казва, че е нужна втора сватба, за да се избере добре една жена: не само от страна на майка й, но и от страна на баща й. И така, от тази гледна точка любовта е повторение: тя е повторение на една отливка. Лакан обаче допълва, че любовта не е само повторение на една отливка: любовта не се намира единствено в царството на необходимостта, на повторението на онова, което вече е било, на онова, което вече е идвало, в любовната среща го има онова, което Лакан нарича „непредвидени обстоятелства”(contingenza). Любовната среща не отговаря само на необходимостта, тя не е само повторение на същото, повторена отливка, повторение на отпечатъка. Любовта отговаря също на закона за непредвидените обстоятелствата, т.е. на срещата, т.е. на непредвидимото, т.е. на новото, т.е. на невижданото досега, на непознатото досега, на несрещаното дотук. И любовта е разположена на това било между необходимостта и непредвидените обстоятелства: идва от един отпечатък, но и винаги от нещо отвъд него. Не само обаче. Първата от, нека ги наречем, трите големи теми, е тази за любовната радост: фактът, че когато я има любовната среща, когато я има хетеросексуалната любов, на хетеросексуалността, за която говорихме дотук […], първият сигнал за това е, че тя връща на живота неговия смисъл (тук игра на думи: ricongiunge la vita nel senso, а не nel sesso – връща на живота смисъла, а не секса – бел. прев.). Моят живот, който до този момент е бил […] един вик в тишината на нощта, моят живот, който до този момент е бил лишен от съдържание, напълно изоставен, пропаднал, един път обичан, той получава смисъл. Не си тук случайно. Не си тук за нищо. Твоето съществуване изпълва моя живот. И Лакан казва: „Какво обаче обичаме? Когато я има любовта като среща, какво обичаме? Дупето? Някой детайл? Това, че сме обичани? Т.е. знака? Не. Отговорът на Лакан е по-простичък: когато я има радостта от любовта, обичаме всичко. Според Лакан обичаме „пръстите, косите, цвета на очите, дефекта на носа, неговия мирис”. Когато я има любовта, обичаме всичко. И защо обичаме всичко? Защото обичаме съществуването на другия в неговата цялост. […] Придаваме смисъл дори и на безсмислените неща, защото обичаме всичко. Обичаме най-специфичните специфики в съществуването на другия. Не универсалните, не идеалните неща. Лакан говори за пръстите, за косите, за мириса, не за нещо идеално. Да обичаш означава да обичаш всичко. По този въпрос ще ми позволите да Ви цитирам един пасаж, който според мен силно присъства у Лакан и той открива, този пасаж се намира в „Битие и нищо” (на Жан-Пол Сартр, итал. заглавие – Essere e nulla – бел. прев.), един труд, който Лакан изучава из основи и в който Сартр говори за радостта от любовта. Кога я има радостта от любовта? Позволете ми да прочета този кратък откъс от Сартр:

„Допреди да бъдем обичани, преди да срещнем радостта от любовта, бяхме неспокойни, намиращи се в един неоправдан протуберанс, обхванал нашето съществуване. Преди да срещнем любовта се чувствахме излишни на света, докато сега чувстваме, че нашето съществуване е напълно обновено, че е желано цялото, дори в неговите най-дребни детайли от една абсолютна свобода, която ни е избрала. И това е основното, когато я има радостта от любовта. Когато нашето съществуване е оправдано. Когато нашето съществуване е призовано, когато е очаквано.”

Това е първият момент: радостта от любовта е, когато нашето съществуване се усеща очаквано от другия, се чувства желано от другия – не заради своите качества, не заради своята идеална стойност, не заради своята фалическа сила, не заради своите действия, а защото другият обича всичко в нас. Ще направя едно клинично отклонение защо краят на една любов ни хвърля в празнотата, в нощта, бихме могли да го кажем в клинични термини – защо изпадаме в депресия. Защото доколкото любовта дава смисъл на съществуването, любовта призовава живота, спасява го, любовта се явява най-силният антидепресант на пазара. Когато ние изживеем обаче това любовта да ни е изоставила, да се разочароваме от любовта, отхвърлени от някой, който ни е карал да се чувстваме очаквани, призовани, който ни е карал да се чувстваме обичани изцяло, съществуването ни пропада в тъмнината на нощта, в небитието. Превръща се в един вик. Един вик, изгубен в тишината на нощта. Казва се, че това се случва по-често при жените. Епидемиологията показва, че депресията е една по-скоро женска патология. Тук трябва да направим едно уточнение: има се предвид по-скоро сексуалността. Там, където я има женската сексуалност, отвъд биологията, този риск е по-осезаем: да пропаднем, да изпаднем, да се загубим. […] Има още две точки, свързани с конструктивната страна на темата, които искам да засегна: има една фраза, която винаги ме докосва и която според мен ни дава ключа към нашата тема в момента и тя е на късния Лакан. […] И така, Лакан казва: „Нека кажем, че хетеросексуалният (човек – бел. прев.), по дефиниция, е онзи, който обича жените, независимо от това какъв е неговият собствен пол”. Какво иска да ни каже? Не възхвалява лесбийките, а иска да каже, че този, който е хетеросексуален разчупва огледалността, миража за еднаквост, нарцистичната идентификация с другия. Там, където я има любовта към една жена, ако жената е мястото на най-радикална различност, там където има любов към една жена, вероятно там ще се открие и тялото на един мъж. Там, където има любов към една жена, там се открива хетеросексуалността, доколкото има любов към различието. Ето това значи да еманципираш радикално хетеросексуалността от анатомията, от природата, от Аристотеловата логика. По дефиниция, онзи, който обича една жена, койтo знае да обича т.н. eteros, другия, той е хетеросексуален. Който макар и да има хетеросексуалната анатомия, не знае как да обича една жена, не е хетеросексуален: в насладата той е сам, сам е в своя нарцисизъм, сам е в своята огледалност, отвъд това накъде е ориентиран неговия избор на обект. Това е моят прочит на Лакан, не е казано, че трябва да се извлече точно това от Лакан, но това е, което извличам аз от него. […] И когато Лакан казва „да бъдем обичани за всичко, което сме”, иска да каже, че тогава нашето съществуване е оправдано, затова и макар, казва Лакан, любовната среща да е случайна, влюбените искат тя да е завинаги. Любовта е случайна, но те искат тя да е завинаги. Искат да дадат на тази случайна любов статута на необходимост. Подобно на планетата, която се връща винаги на същото място. Както слънцето, което изгрява всеки ден. Обичащите се искат любовта им да е толкова солидна, колкото е планетата, която се връща винаги на същото място. Затова и се допитват често до астролозите, за да се убедят, че тази любов е истинска. И че дори и звездите казват, че тя ще е завинаги. Че планетите ще се връщат винаги на своето място. И така, в този смисъл хетеросексуалната любов, както ние я описахме, е винаги amour, както я нарича Лакан, тя е винаги до стената (игра на думи – amour (фр.ез.) и al muro (ит. ез. – до стената), бел. прев.), в думата се съдържа някаква издръжливост. Предполага някакво различие. А различието е онова, което въплъщават жените, a за мъжете женската любов е една загадка, защото въплъщава другия, т.н. eteros, различността. И така, бих искал да добавя последна точка тук и тя е, че най-радикалното преживяване на любовта като любов към другия е в преживяването на прошката. Прошката, в която ние имаме християнска традиция и която прави особено очевидна ценността на прошката. Какво значи да простиш? Има истинска прошка, казва го Дерида донякъде, когато ние прощаваме непростимото. Прошката е такава, само ако се отнася до непростимото. Само ако се срещнем с тази невъзможност, както се случва с преживяванията на Иисус. Да простиш непростимото. Прошката обаче има силата да пречупи нарцисизма. Там, където има прошка, законът за отмъщението не работи повече. Огледалната симетрия не работи. „Ще ти направя това, което ти направи на мен”. Там, където има прошка, нарцистичната дяволска схема на вендетата отпада. В този смисъл, прошката е собственото име на другия, на т.н. eteros. И така, искам да завърша с последно позоваване на т.н. pars construens, на любовната среща, на това, че радостта от любовта е свързана с това да бъдем обичани заради всичко, което сме – заради пръстите, очите, дефектите на носа, дефектите в произношението. Бих искал да кажа нещо последно, цитирайки два пасажа от Семинар X, които ще прочета заедно, и това са две дефиниции на любовта. Първата вече цитирах в тази поредица от семинари е, че любовта е възможността да се слеят желанието и насладата. Какво иска да ни каже с това? Ние знаем, че желанието е винаги желание за другия, отвореност към другия, провокация, призоваване, апел, искане за признание, то има една разнородна природа, то е отворено към другия. И всъщност знаем, че насладата, което е представено най-ярко в устата, която целува самата себе си, по думите на Фройд, самото удоволствие е автоеротично, отнасящо се, затворено в самото себе си. Ето защо, казва Лакан, любовта е способността да се свърже желанието с насладата. Аз мисля, че това означава две неща: първото е, че удоволствието има склонността да повтаря самото себе си („устата, която целува самата себе си”, целува себе си, а не другия), удоволствието иска да разрасне самото себе си, да усили собствената си същност, то не е обърнато към другия. И така, любовта е възможността да се направи от същото, от онова, което се повтаря, от насладата, която се повтаря, нещо ново. Да се направи от същото нещо ново. Същото нещо да стане ново. Да се направи от същото нещо винаги ново. Това означава да се обединят желанието и насладата. Не да се следва миража на новото, защото в него няма нищо, а да се направи от същото нещо ново. Да направиш от същото нещо ново. Миражът за новото ни отвежда в бездната на огледалото. Превръща ни в колоната слепци на Брьогел (Питер Брьогел Стари – фламандски ренесансов живописец, препратката му е към картината му „Притча за слепците” – бел. прев.), за които Ви говорих предишния път. Да се обединят желанието и насладата означава да можеш да направиш същото всеки път ново. И това е чудото на любовта, когато я има: да направиш същото всеки път ново. Тук достигаме и до втората фраза от Семинар X, която исках да Ви цитирам, и тя е, че любовта към другия е винаги любов към името. Любовта е винаги любов към името. Не съществува любов към самата любов. Когато Лакан ни казва, че любовта е любов към всичко, той ни казва, че любовта е любов към името, към собственото име, в Семинар Х той сравнява общото название на нещо и собственото име: например „дърво” е общо име, бихме могли да направим един алгоритъм и да наредим всички дървета в него, доколкото всички те са такива. […] В любовта обаче никога не се обича общото, не се обича никога онова, което имат всички, не се обичат никога дупетата и гърдите, обича се името, което Лакан определя в Семинар IX като непреводимо. Собственото име не може да се преведе на никой език, доколкото то остава непреводимо, т.е. остава силно специфично. Ние знаем, че един друг тест на любовта е да произнесем името на онзи, когото обичаме. Знаем, че човешките същества са чувствителни спрямо своите имена. Горко му на психоаналитика, ако сбърка името на клиент. Ще се породи фрустрация. Или ако сгрешат името ни. Или ако не е запомнено. Или ако името ни бъде сбъркано с това на някой друг в прегръдките на обичан човек. Това е катастрофа. Когато собственото име е забравено, когато е отнето, сгрешено, ние се чувстваме обидени в нашата същност. Защото любовта е любов към името, тя е грижа за името и когато произнасяме името, в силата на името се появява едно тяло. Това е чудото на любовта, когато я има. Когато произнасяме едно име, то вече е едно тяло. И когато срещнем онова тяло, онова тяло, което е незаменимо, непреводимо, което не е просто част от нещо, то има силата на името. Оттук имаме името, което има силата на тяло, което предвид еротичната, либидната ценност на тялото, е такова, което печели, когато я има любовта, силата на името. А любовта е онази, която прави едно име и едно тяло непреводими, незаменими, хетеросексуални.

Източник: