„Хранителните нарушения са нарушения на любовта“

Хранителните нарушения са нарушения на любовта

Масимо Рекалкати
/публична лекция, 2013/

 

Massimo Recalcati:
I disturbi alimentari sono disturbi d’amore
/Lectio magistralis, 2013/

 

Превод от италиански език: Силвия Давидова-Иванова

Споменах преди малко промените, през които в последно време премина тази патология (на хранителните нарушения – бел. прев.), които като цяло бихме могли да резюмираме така: това вече не е патология, която засяга юношеството. В по-старите изследвания (да кажем от 60-те години) по тези теми разглеждаха анорексията като една патология, основно свързана с юношеството. Днес това не е така. Ножицата се е разтворила и срещаме много ранни дебюти на нарушенията в хранителното поведение: моят приятел и колега Франсоа Ансерме (Francois Ensermet, швейцарски психиатър и психоаналитик, работи в редица авторитетни академични и клинични институции в гр. Женева – Швейцария) има редица проучвания на онова, което той нарича „неонатална анорексия” (l’anoressia neonatale), която обозначава отказа от храна при новородените деца. Също така сред нашите пациенти срещаме жени на 40-50-60-годишна възраст, които живеят с това нарушение отдавна. Така че първият момент е да дисоциираме това нарушение от юношеската възраст, при все че както ще видим в рефлексиите, които ще Ви представя, юношеството си остава един критичен период, през който тази патология често се задейства. На второ място, това вече не е патология на буржоазията, колкото и да е под въпрос днес това понятие, доколкото това е една епидемия в развитото капиталистическо общество, която обхваща всички социални слоеве. И на последно място е вярно, че има редица поведения, които съвременната клиника разграничава все по-прецизно и тук навлизам по същество в рефлексиите, с които бих искал да Ви запозная, но проблемът от психопатологична гледна точка не е в това да се разграничат различните поведения по отношение на храната. По-скоро е в това да се съхрани идеята, че, да кажем, анорексията – използвам анорексията, за да обознача територията на хранителните нарушения, които по принцип са по-разнообразни – та анорексията и свързаните с нея поведения, според нашата перспектива, не са нарушения нито на апетита, нито на храненето. Оттук следва, че грижата за справянето с тях не би могла да бъде просто едно възстановяване на нормалната функция на апетита. Те не са нарушения на храненето, нито пък болести на апетита, а по-скоро са нарушения на отношенията, или казано по един по-лиричен начин: те са нарушения на любовта. Следователно, ако те са болести на свързаността, ако са нарушения на любовта, както ще се опитам да Ви обясня след малко, става ясно, че хранителното образование, което си има своите задачи и играе важна роля при формирането на младия човек например, не е достатъчно, за да предотврати този драматичен избор. Не е достатъчно и не бива да се заблуждаваме, че би могло да бъде достатъчно да се каже, че изяждането на един банан е добро за младия човек, а изяждането на мандарина не е, за да се предотврати споменатия драматичен избор. Това е една, бихме могли да я наречем, рационална илюзия на превенцията. Превенцията следва да се прави на едно друго ниво, както когато понякога се отделя много време да се обясни кои са вредните, патологични практики, младите, колкото и да е парадоксално, както беше отбелязала и Джована Меландри (Giovanna Melandri, бивш депутат от Демократичната партия на Италия в периода 1994-2012 г., бивш Министър на културата и Министър на младежта и спорта) […], че вместо да се обезкуражава извършването на вредни практики, тяхната антиреклама ги подхранва, т.е. не коректната информация е онази, която демотивира тяхното извършване. Превенцията по-скоро трябва да се случва на едно по-високо ниво, за което бихме могли да говорим по-късно. И така, искам да споделя една последна рефлексия, преди да навляза в същността на нещата: за мен като клиницист – занимавам се с тези неща от 25 години, a от няколко години работя и в детската невропсихиатрия в болницата „Св. Урсула” в Болоня (Ospedale Sant’Orsola, Bologna) като супервайзор, а това е една от най-активните болници в Италия по отношение на изследванията и лечението на тези нарушения при деца от 4-годишна до 16-17-годишна възраст и то на деца в много тежко състояние, често на изкуствено хранене и т.н. – първата точка, която трябва да фиксираме е, че една клинична диагноза на чистата анорексия или на анорексия-булимия, за нас не е достатъчна, не ни служи почти за нищо от клинична гледна точка. Защо това е така? Защото съвсем не е нужен клиницист с орлов поглед, за да диагностицира една анорексия: майка ми например прави безпогрешно това, казвайки ми: „Знаеш ли, днес в града видях една анорексичка.”  Т.е. самата диагноза на анорексията не е клиничен акт, това е по-скоро регистриране на един очевиден факт, както е и при булимията, а също така и при пълнотата, особено при тежката пълнота – съвсем не е нужна кой знае каква клинична наблюдателност, за да се постави подобна диагноза. Това са неща, които се виждат. И така, проблемът на диференциалната диагноза, за който ми се искаше да Ви разкажа повече по един възможно най-простичък начин, идва от онова, което ние виждаме: слаби тела, пълни тела, компулсивни практики по отношение на храната (хранене и повръщане както е при булимията), та тези явления, които наблюдаваме, покриват дълбоките личностни различия, различията в субективната структура, макар и да изглежда, че сякаш всички анорексички, дори физически, си приличат. Макар и сякаш те да изглеждат еднакви, на една и съща възраст, със сходно поведение, с приличащи си обсесии. Ние трябва обаче да успеем да детайлизираме личностната структура, които монохромният, хомогенен феномен на анорексията покрива. Това е диференциалната диагноза. Защо обаче правим такава? Не заради това, че ни харесва да каталогизираме субектите, да класифицираме анорексичните субекти на хистрионни, психотични или меланхолични, обсесивни анорексици, не поради това, а с цел да ориентираме лечението във възможно най-ефективно направление. В смисъл, че има анорексици – давам един много директен пример, за да ме разберете – които имат жизнена необходимост да бъдат такива, и ако ние я отнемем от тях, бихме могли да провокираме онова, което психиатрите дефинират като психотични продроми, т.е. да провокираме декомпенсация. Същият проблем присъства и в клиниката на токсикоманиите: виждаме добре, че когато един субект излиза от състоянието на анорексия, подобрява се, възстановява се връзката му с храната, се появяват обаче панически атаки, халюцинации, делириуми. Виждате трудностите в клиничната работа: невинаги може да се намесим, коригирайки симптома, коригирайки патологичното поведение, ако нямаме клинична осъзнатост по отношение на личностната структура. Поради което трябва да преминаваме много бавно по пътя на лечението на тези симптоми, с клинична осъзнатост на това колко е важна диференциалната диагностика при тях. Не знам доколко успях да обясня добре, но оттук можем да кажем, че не съществува една-единствена анорексия, а различни нейни клинични форми, както и различни клинични форми на булимия и на затлъстяване. Например имах пациент със затлъстяване, който беше дълбоко психотичен и този, да го наречем воал от мазнини, който той беше поставил между себе си и света, действаше изключително добре. Та той казваше: „Докторе,  искам да отслабна, но не трябва да падам под 120 килограма, защото те са моята идентичност.” Ето колко е важно клиницистът да има предвид това, че ако килограмите паднат под 120 в този случай, ние отнемаме идентичността на субекта, който има нужда да намери една точка, около която да структурира своята очевидно крехка идентичност. Това е един урок, който съм получил от практиката ми. Спомням си как, аз, който сега съм на 50 години, срещнах първите подобни случаи на 24, още като стажант, и си спомням добре една девойка на осемнайсет години – типична анорексичка по DSM (DSM, Диагностично-статистически наръчки на болестите – бел. прев.), която се лекуваше в една терапевтична група, водена от мои колеги. За щастие, аз не бях водещ на групата, защото анорексичният симптом се бе разтворил, тя се подобряваше спрямо храната, родителите й бяха доволни и така, докато един ден не се появи с Библията под ръка, за да каже, че пророк Исая й е казал нещо, което вече не си спомням, но като цяло сподели една много сериозна проява на слухова халюцинация. Бяхме премахнали анорексията, която се явяваше нарцистичната структура, поддържаща субекта, като това водеше до странната проява на отделни (патологични – бел. прев.) явления. Това добре показва деликатността на тази клиника, като в списъка на нарушенията с подобна характеристика можем да допълним и депресиите, токсикоманиите, паническите атаки. […] И така, онова, което искам да направя днес и се надявам да го направя бързо, е да представя моята рефлексия върху една класическа и основна клинична проява при анорексията – тази на отказа (la figura del rifiuto). Бихме могли да кажем, че анорексията като цяло е една патология на отказа. Отказът не е само отказ от храна, макар и да се проявява като такъв, а е отказ от всичко онова, което идва от другия. Това е отказ от самите отношения. Добре знаем, че един от признаците на задействането на анорексията, е дезертирането от масата. В един определен момент родителите казват, че тяхната дъщеря вече не седи с тях на масата: тя дезертира от съвместното хранене, от общото споделено място. Дезертира от масата именно като място за съвместно хранене, като място на обмен. При моята дъщеря се е случвало да прави така: да казва, че се оттегля в стаята си, без ние да знаем какво яде, да знаем само, че нейното място на масата е празно. И в това се проявява отказът. Защо обаче в клинично отношение ние казваме, че отказът се явява гръбнакът на анорексията? Защото често анорексичните прояви, за които има обширна литература, се проявяват в периода на юношеството. Казахме, че не е само тогава, но все пак тази възраст си остава плодотворна, тя е плодородна почва за това, доколкото, нека кажем така, преходът от дете към юноша е един много прецизен преход за нас поне и ние го мислим по следния начин: в детето присъства едно известно послушание, дори и при най-капризните деца. Детето е един послушен субект, но какво се има предвид под това? Означава, че неговото удовлетворение зависи от това доколко са удовлетворени неговите родители: детето се чувства доволно, когато са доволни родителите му или неговата учителка. […] Юношеството събаря това покорно отношение на детето, което започва да казва „Не”. Започва да казва: „Аз искам да направя това, а ти искаш да направиш онова.” Започва да се противопоставя. Започва да се чувства застрашено вече не от отсъствието на родителите му – дъщеря ми, когато беше малка, искаше винаги да стоя при нея, докато заспива – колкото от тяхното присъствие. Присъстващите родители са плашещи и налице е необходимостта от разделение, от диференциация. И така, предлагам Ви да разгледаме четири форми на анорексичен отказ: първата е тази на отказа като проява на разделение: анорексичката отказва храна, защото иска да се диференцира от другия, иска да бъде субект, а не обект, манипулиран, подхранван, насочван от нейните родители, а да бъде субект със свои собствени вкусове, прояви, желание. Има една много ефикасна фраза на автора на самия термин “анорексия” – психиатърът Шарл Лазег (Ernest-Charles Lasègue), който в края на 19-ти век пише един изключително важен текст „Относно истеричната анорексия” (De l’anorexie hystérique), в който формулира основите на концепцията за това нарушение изобщо, и фразата, която ние често цитираме […] е – като се имат предвид отношенията между родителите и децата – “Настояването на родителя върху определено негово искане винаги поражда съпротива” (на итал. ез. игра на думи: „L’insistenza della domanda (del genitore – добавено от М. Р.) genera sempre resistenza”. Това е една фраза, която трябва много внимателно да се обяснява на родителите. Какво се има предвид? Има се предвид, че ако аз кажа „Яж! Яж! Яж!” най-вероятно ще предизвикам обратното – съпротива. И ако кажа „Учи! Учи! Учи!” вероятно ще създам негативно отношение към ученето. А ако кажа „Стой мирен! Стой мирен! Стой мирен!” на хиперактивните деца, с които се занимаваме, а и не само – доколкото всички деца са хиперактивни повече или по-малко, ще открием проблем в нашето съвременно общество, в което родителите не толерират хиперактивността. Т.е. струва ми се, че седативите трябва да бъдат давани не на децата, а на техните родители. И така: настояването поражда съпротива. Това е един ключов момент и при всички семейства с подобен субект (с хранително нарушение – бел. прев.), откриваме, че храната е обект на своеобразни битки. Храната като обект е свръхинвестирана. Тя е обект на едно настойчиво искане, което води до отказ, което генерира съпротива. Оттук бихме могли да кажем, че тази съпротива се проявява като проява на разделение, или както казва една моя пациентка: „Аз не съм просто храносмилатен тракт, аз съм субект.” Т.е. налице е необходимост да се освободиш от натиска на искането на другия. Оттук отказът изглежда като проява на отделяне. Бихме могли да кажем, че в периода на растеж винаги се проявява тенденциата отказът или онова „Не” да е именно проява на отделяне. Знаем например колко е важна за децата лъжата, възможността да излъжеш и да си мислиш, че можеш да излъжеш без другия, т.е. мама или татко да ти прочетат мислите. Това е фундаментално за едно дете – да може да изрече една, надяваме се, малка лъжа, която показва, че аз мога да си имам моите мисли, докато при психотичните деца ние не виждаме такава възможност, защото другият ни чете мислите, защото другият чете какво има в главите ни, или както каза един малък мой пациент – той ми снима мислите. Възможността да се запазят малките лъжи е един фундаментален момент при диференциалната диагноза, това детето да може да си има свои мисли.

Втората форма на отказ, за която исках да Ви разкажа, е за отказа като зов. За да Ви опиша тази форма, която е централна в периода на развитието, в рамките на тези крайни позиции на субекта, трябва да си спомним една фраза на Уиникът – голям психоаналитик и педиатър – когато казва, че винаги, когато сме изправени пред нарушения на хранителното поведение, трябва да мислим, че детето има определени съмнения по отношение на любовта на неговите родители. Това е една много важна фраза, доколкото тя прехвърля решително разсъждението от насочено към лошото и доброто хранене към такова, насочено върху отношенията. Налице е едно съмнение по отношение на любовта. И оттук, каква е операцията, която анорексичката, но и булимичката по свой начин извършва спрямо това съмнение. Доколкото имам съмнения по отношение на любовта на другия, отказвам обекта, отказвам храната, отказвам онова, което другият ми дава: често ние познаваме семейства, при които грижите са усърдни, ефикасни, живее се в изобилие и ако се замислим анорексията не съществува в черна Африка. И така, живее се в богатство, предметите са в изобилие, и то не само храната, всичко е в изобилие […] Но докато обектът е в изобилие, намаляват знаците на любовта: анорексичката отказва обекта, за да има знака, знака за любовта, знака за това, че тя е важна за някого. Че не е една храносмилателна система, а е някой за някого другиго. Тези хора са готови да стигнат до крайности, както ние добре виждаме в „Санта Урсула” при тези умиращи деца, деца-скелети, готови да умрат, за да получат потвърждение за случващото се в другия човек. За да видят дали другият е готов да ги загуби. Дали другият може да живее без тях. Въпросът, който се съдържа в този радикален избор, е насочен към родителя и звучи така: „Можеш ли да живееш без мен? Твоят живот би ли имал смисъл, ако го няма моя?”. Това е един радикален въпрос, при който отказът е диалектичен, т.е. отказвам се от обекта, за да имам знака за твоята любов. Булимичката извършва обратната операция: според това доколко не е получила знака за любовта от другия, сега тя го поглъща обекта в безкрайни количества. Опитва се да компенсира отсъствието на знака чрез поглъщане на обекта. Бихме могли да кажем, че тази диалектика между знака и обекта, между отказа и зова, между хранителното нарушение и призива за любов, който го поддържа, може да се превърне накрая в емоционален шантаж. Т.е. бихме могли да кажем, че тази дименсия на отказа като своеобразен зов може да приеме формата на шантаж при най-тежките анорексии, там по-конкретно говорим за силно изявени перверзни черти при това нарушение. Т.е. използването на собственото тяло като заложник („Дай ми онова, което не си ми дал досега.”) В тези случаи обикновено родителите се огъват, обикновено падат на колене. Както един баща, който оставя една важна бизнес среща в Ню Йорк, за да седи на колене до леглото на умиращата си дъщеря, и дъщеря му започва да се храни. Невинаги обаче се получава така: Случва се родителят да се огъне, да падне на колене, да признае, че е сгрешил и дъщеря му да му каже, че вече е късно, че е трябвало това да се случи преди, че вече е закъснял. Някои образи на юношеската анорексия са наистина безмилостни, в тези случаи на битка с другия, тя е на живот и смърт, и в нея отказът може да приеме формата на изнудване, да се използва тялото като своеобразен заложник. Това беше втората форма на отказ, която исках да Ви представя – на отказа като форма на призив за любов след първата форма, която беше на отказа като своеобразен маньовър за отделяне от другия.

Третата клинична форма е тази, която откриваме много често и тя е на отказа като отказ от собственото тяло. Този отказ от тялото представлява една много прецизна клинична категория и има нещо общо с факта, че субектът не приема собственото си тяло, простичко казано: не приема своята сексуалност, не приема, че собственото му тяло придобива сексуални форми. Всъщност обаче въпросът е много, много по-радикален: ясно е, че се съдържа и това, че и това е трудно за момичето. И тук отварям една скоба, която ще затворя мигновено, и тя е в уточнението, че анорексията за нас си остава женска, да има и шум около това, че вече се срещат и мъже-анорексици, но това не е нашата хипотеза, можете да интерпретирате както искате това, че в болницата „Света Урсула” в посочената от мен възрастова група няма момчета. Вчера обсъждахме един случай на момче, което вече не иска да се храни, но този случай няма нищо общо с логиката на анорексията, а е по-скоро една продължителна детска фобия. Помислете си само: един от основните симптоми на анорексията – аменореята (отсъствие на менструация – бел. прев.), не отговаря на нищо в живота на мъжете: тя е нещо, което засяга особено интимно женската позиция, това е една патология, която засяга особено интимно женствеността. Така, както бихме могли да кажем, че токсикоманията е една патология, която засяга особено интимно мъжката фантазия, макар и да откриваме и жени с токсикомания, както и мъже с хранителни нарушения, но логиката е различна. Важността, която една жена отдава на любовта, няма еквивалент у мъжа: можем да говорим много неща, но е факт, че любовният дискурс у жената е радикален по начин, който не можем да открием у мъжа. Жената е готова да умре в името на любовта, докато мъжете си имат колата, „Интер”, парите, имат си обекта и той е онова, което е преди всичко важно за тях. Ето защо не е случайно, че токсикоманията, която е една патология на обекта, е по-скоро типична за мъжете, а анорексията, която се явява всъщност една патология на знака, на знака за любовта, на любовната дума, e типична за жените, доколкото жените се хранят от любовните думи. Това демонстрира една дълбока чувствителност на женския пол в контекста на анорексията. И така проблемът е защо това тяло получава отказ: то получава отказ, защото придобива сексуални форми, това е сигурно. Опитът в пубертета, свързан с тялото обаче е в преживяването му като разбягало се във всички посоки. На тяло, което вече не подлежи на контрол: което се поти твърде много, проявява силни апетити, принадлежи на субекта и същевременно е чужд за него, което никога не е толкова хубаво, колкото трябва, което винаги изглежда дефектно, което в огледалото винаги изглежда различно от това, което трябва да бъде в представите на субекта. Води се винаги своеобразна война със собственото тяло, която няма свой еквивалент у мъжа. Изобщо връзката с огледалото няма никакъв еквивалент в света на мъжа […]: има, разбира се, и по-нарцистични мъже, които прекарват много време пред огледалото, които си коригират части от тялото, има много крайни примери в това отношение – проблемът е, че връзката с образа на тялото е абсолютно специфичен при жените. И така, отказът от тялото е в преживяването на омраза към собственото тяло: който е работил с подобни пациенти знае колко интензивно е чувството на омраза към собственото тяло, което ни убягва, което не може да бъде контролирано, което не може да бъде управлявано, което както е мое, така и убягва от моята воля. Така анорексията установява отново дисциплина спрямо тялото, тя го контролира, управлява: нещо, което всъщност е една непостижима мечта, доколкото никой от нас не може да управлява напълно своето тяло. Никой от нас не може да управлява напълно болестите на своето тяло. Никой от нас не може да контролира смъртта на своето тяло, никой от нас не може да управлява страстите, които пресичат телата ни. Анорексичката обаче иска да управлява своето тяло и отричането от собственото й тяло е израз на опитите й да го управлява, да го дисциплинира, да подчини тялото на силата на волята. На силата на абсолютната воля, която кара тези момичета например да живеят, пиейки само чай месеци наред: ако някой от нас живееше така, той щеше да се срине съвсем скоро. Тялото като машина, това по същество е едно фашистко тяло, едно свръхздраво тяло (il corpo ipersalutista), свръхздраво, което се превръща в едно толкова болно тяло. Това е една религия към тялото, една атеистична религия, при която тялото значи повече от Бог, при която тялото е новият Бог, новият идол. Това всъщност е патология на хипермодерността, на светскoто съществуване: „Аз знача повече от Бог.”

И така, четвъртият отказ на тялото е отказът, разбиран като защита, който откриваме преди всичко при психотичната анорексия: отказа като действие за задържане на другия на разстояние. Другият, който е лош, заплашителен, опасен и от който трябва да се пази дистанция. Често в историите на болните откриваме фигурата на опасния друг, на травмиращия друг, на нахлуващия друг. И то не само защото при случаите на хранителните нарушения откриваме много често сексуално насилие, травми, инциденти, страховити хоспитализации, от които субектът има травматични спомени, в които той е бил обект на изследвания или на твърде инвазивни медицински грижи. Не само поради това, че откриваме подобен опит, а и защото можем да кажем, че субектът възприема света като заплаха: заплаха, от която той трябва да се пази. И той се пази, отричайки всичко онова, което идва от света – при затлъстяването това се вижда много ясно в поставянето на собствената плът между затлъстелия и света. При анорексията също това се вижда много добре в отричането на всичко онова, което идва от другия. Ще Ви представя един случай от практиката, в който се вижда много добре как функционира отказа като форма на защита по отношение на лошото удоволствие. В този случай не се касае за психотичен случай, а за трудно определим такъв от невропсихиатрична гледна точка, доколкото става дума за тежка анорексия, отключена на 13-годишна възраст с телесни последици от всякакъв тип, с висок риск за живота. Като цяло, след няколко седмици момичето прави признанието, че от четиригодишна възраст до година преди началото на заболяването е търпяло сексуално насилие от страна на своя братовчед. И не е казало нищо на никого: първите хора,с които е споделило това, са специалистите в болничното отделение. Т.е. момичето става анорексична, за да не бъде вече тялото му апетитно, […] за да останат от него само кости, така че братовчедът да не докосва нищо освен тях. Интересният за нас момент обаче не е в този разказ, а по-скоро това защо момичето не казва нищо на никого, при все че има добри отношения с родителите си и изградено доверие към баща си? Защо не казва нищо на никого? И така достигнахме до важното откритие, че майката удължава ненужно, без да следва препоръките на педиатрите, периода на кърменето на детето, като той се превръща в онази директна връзка между майката и дъщерята, в която бащата няма с какво да бъде полезен. Ето така нашият прочит на случая беше завършен: дъщерята бе станала обект на злоупотреба от страна на майката, което бе определило и кроткото приемане на злоупотребата от страна на братовчеда. Сякаш тялото на момичето бе предназначено да се превърне в обект на насладата на някой друг: първо на оралния канибализъм на майката, и на второ място, на сексуалния садизъм на братовчеда. В този смисъл, болницата се намеси в своеобразната канибалска симбиоза, играейки ролята на бащата в достигането на признанията от страна на момичето и в нейното отделяне (от другите действащи лица – бел. прев.). […] То обаче всъщност вече бе извършило това отделяне, доколкото анорексията му беше една защита от злонамерения натиск от страна на другия. Приключвам вече, макар че по тези теми мога да говоря много, от позицията на моя и на моите колеги изследователски опит от вече 25 години: ще споделя още само един случай, особено тревожен и особено труден от клинична гледна точка. Труден от гледна точка на това, че докато отказът е едно искане, ние се намираме в състоянието на диалектика, бихме могли да прочетем отказа „Не, не те искам” като „Да, искам те, дай ми знак.” Бихме могли да навлезем особено ефективно в лечението. Бихме могли да диалектизираме позицията, но имаме случаи на особено тежки анорексии, които дефинираме като меланхолични анорексии, при които отказът не е толкова на храната, на обекта, за да се достигне до знака за наличната любов, нито пък съмнение в любовта на родителите, или защита от лошата наслада на другия, както и проява на отделяне, а е желание, влечение, похот към смъртта. Демонстрация на един живот, който е приключил, на едно свършено тяло – толкова често срещаме в нашата клиника подобни свършени тела, тези тела останали без живот в тях, живи  но и мъртви същевременно. Явлението на свършеното тяло очевидно е един начин да се демонстрира крайно депресивната позиция на тези субекти: тялото, което се превръща в едно бреме. […] При крайно тежките анорексии ние казваме, че субектът всъщност иска да умре, анорексията е едно отложено самоубийство (термин на Жак Лакан, il suicidio diferito – бел. прев.) и при тях ние сме изправени пред изпитание: как да направим така, че да възобновим живота, да възвърнем желанието в тези субекти, които изглеждат безжизнени. Изследваме историите на техните заболявания, изследваме семейния кръг, откриваме други членове на семейството с подобен профил – дистанцирани, далечни, неафективни, необичайни, други семейни истории, изпълнени със смърт, с болести, със самоубийства, аборти. […]  И въпреки това, ние, които си служим с думите, изпадаме в затруднение, доколкото при тези случаи думите, дори думите на аналитика, не са достатъчни. И в този ред на мисли ще дам една препоръка за практиката – няма аналитик, няма и психотерапия, която да може да спаси самостоятелно тези хора, казвам го като психоаналитик. Онези психоаналитици, които си вярват, че ще могат, тръгват по един път на илюзиите, който е много опасен, както за тях, така и за техните пациенти. И тук ще отворя дума за подходящия в тези случаи режим и той е общностния режим (il regime comunitario): необходимостта да се мисли за общностните структури на институциите, които могат да намалят привличането към смъртта, което е непостижимо за един-единствен човек, а би могла да го направи само институцията. С колеги изградихме подобна общност с 40 легла близо до езерото Варезе и при нас идват хора от цяла Италия, доволни сме, че успяхме в едни много трудни времена за това да получим акредитация. Та идват пациенти от цяла Италия – най-вече такива, които не иска да лекува никой друг, с дълги истории на заболяванията, продължителни хоспитализации и т.н., и принципът, който откриваме винаги е, че това тяло отрича живота, не е отричане на тялото, а отказ от живота. И само една общност, само една комуна би могла да спаси тези субекти. Благодаря!

[…] Ние трябва да разглеждаме анорексията и булимията не като две различни заболявания, а като двете лица на един и същ медал, и това се потвърждава не само от факта, че обикновено началото и на двете е с анорексично-рестриктивна тенденция в храненето, т.е. появява се идеалът за слабото тяло, дисциплината към собственото тяло и влечението, желанието за хранене се разглежда като заплаха. След това обаче почти винаги започва вторият период на заболяването, който се състои в обръщане на тази силна връзка между желанието за дисциплина и влечението в смисъл, че влечението взима надмощие и прелива като пълноводна река през бента, издигнат от анорексичния отказ. Именно тук се появява булимичната криза. От тази гледна точка, булимията винаги е провал на анорексията, едно дерайлиране на влака на анорексията. Така във всяка една анорексичка присъства една булимичка, доколкото строгостта, с която анорексичката дисциплинира своя глад произтича от това, че тя възприема собствения си глад като безкраен, т.е. като една виртуална, нереализирана булимия. Не бихме научили много за тези две нарушения, ако ги отделяме – необходимо е да ги разглеждаме заедно, доколкото историите на заболяванията на тези пациенти показват много често една цикличност на анорексичните и булимичните периоди.

По въпроса, свързан с несъзнаваната воля, мога да кажа, че анорексията е една патология на волята. Няма съмнение, че изборът на анорексичката е съзнателен такъв, това е едно решение, което ангажира цялото й съществуване. Разгледана от тази страна, анорексията наистина е обратното на булимията, при която субектът не контролира вече нищо, той сякаш е погълнат от собствения си глад, което е така и при всички други познати ни зависимости. Да си помислим как е при токсикоманиите – токсикоманът е роб на дрогата, следователно той е роб на зависимостта. Анорексичката, от своя страна, се хвали с независимост от всичко, което по-късно преминава в състояние, при което тя не успява вече да контролира желанието си за контрол. Това е истинският затвор при анорексията и тук се появява проблемът за грижата, но така или иначе, при анорексията най-лошото, което може да се направи е да се апелира към волята на пациентката, понеже воля тя си има в излишък. Точно обратното – нужна й е по-малко воля, по-малко „Аз”, необходимо й е да излезе от малкия си затворен свят, в който тя живее и който се простира между нея и огледалото, между нея и кантара, между нея и хладилника, в един напълно затворен свят. В един свят, в който го няма другият. Има го само субектът в неговата нарцистична самота. Има обаче още един елемент във филма (има се предвид споменат по време на лекцията филм, вероятно свързан с нейната тема – бел. прев.), който е изключителен и е особено актуален, и който се отнася до религиозната атмосфера на това видео, до препратките, свързани с греха, с вината, с доброто, със злото, с божественото, с молитвата, с религиозните заповеди. Сякаш сме изправени пред една нова религия, религията на хипермодерността, на тялото и пред нас стои нуждата от една културна революция, а не да дадем една мандарина вместо един банан или един банан на нейно място. Необходимо е да се води една радикална културна битка. За мен лично анорексията е един ефект, последващ хегемонията на капиталисткия дискурс на нашата цивилизация. И ако ние не се стремим да се противопоставим на този дискурс, представяйки нашата обществена, политическа алтернатива, една нова култура, сме изгубени. И това е моментът, в който психологията се намесва в политиката, но в благородния смисъл на тази дума, т.е. като грижа за града (от гръцкото polis – град, бел. прев.), като грижа за връзките, доколкото от нашето състояние можем да излезем единствено чрез грижа за отношенията. А и доколкото семействата днес са много различни от семействата вчера. Ще се спра на само два негови елемента, които ми изглеждат трудни за дефиниране и които са свързани с новия психологически профил на родителите днес. Днес семействата са в тотален безпорядък, те изживяват трудности: не само поради сложната им организация, все по-разслоена и множествена, а и защото съществува едно по-общо затруднение в образователния дискурс. На първо място имам предвид дискурса на учителите и в какво се състои той? Във факта, че всяка една граница, която се поставя, е отхвърлена априори от капиталисткия дискурс. Ако едно семейство въведе едно „Не!”, една забрана, една граница, и семейството има като задача, не единствено това, но и това, да успее да въведе една граница, една забрана, една невъзможност, то обществото вече е казало едно „Да!” на всичко. Как би могло семейството виртуозно да въведе едно „Не!”, една граница, ако дискурсът на капитализма е да въвежда една безкрайна перверзна наслада от всичко? От тази основна трудност, която включва всички, ангажирани в образованието и най-вече родителите, но не само, хора на различни нива, произтичат два фундаментални симптома на новите родители. Ще се опитам да представя първия симптом много простичко, той е нещо нечувано по отношение например на моите родители и той се съдържа в следното: днешните родители се тревожат за това дали са обичани от техните деца. Основната грижа на съвременния хипермодерен родител е да бъде обичан от неговите деца и съответно да прави необходимото, за да бъде обичан от тях. Същото се отнася и за бабите и дядовците, но това отваря една голяма тема. Тази тревога да бъдеш обичан от собствените си деца обаче е нещо ново, което издълбоко променя обмена между децата и възрастните. Мисля си за моя баща и за това, че проблемът дали аз го обичам не е имал изобщо място в живота му. Той беше от Чернуско (Cernusco, град в Северна Италия), земеделски производител, който по-късно стана цветар и говори на диалект. Той работи цял живот и искаше неговият наследник да поеме неговата земеделска фирма и за него беше удар това, в което се превърнах аз и все още не разбира добре с какво точно се занимавам. (смях) И така, ако любовта на родителите включва в себе си тревогата дали са достатъчно обичани от техните деца, се превръща в една патология и ние, днешните родители, страдаме от това: за да спечелим любовта, позволяваме всичко без никакви забрани. Така се появява и култа към диалога, който виждаме по всички масмедии и в който всички говорят, дори за най-интимни неща, но това е една вредна реторика, доколкото диалогът в един момент между баща и син или между детето и майката, и този, който трябва да постави точката е родителят. Необходимо е и да се поеме отговорността да се постави тази точка, но днес никой вече не я поема. Която точка фиксира и асиметрията между поколенията, която от своя страна предполага конфликт. Който конфликт обаче е неизменна част от изграждането на младия човек. Ясно е, че конфликтът върви редом с любовта.

Вторият симптом на днешните родители е онова, което един голям философ от 70-те години, днес по-малко модерен, нарича „принцип на представянето” (il principio di prestazione): съвременните родители са обсебени от представянето на техните деца, т.е. при демонстрирането на дори най-малка трудност на детето в училище, в дадено състезание, в конкретен спорт се сменят училището, състезанието, спорта. Отсъства фундаменталната насоченост на изграждането на едно дете – това то да се провали, а развитие без провал няма. Същевременно съвременните родители се страхуват от провала на техните деца, но примери за него има и в евангелските текстове, за важността на неуспеха, на блуждаенето, на това да се сбърка пътя, да се изгубиш, да паднеш на земята. Ако го няма това обаче, го няма и формирането: за моя баща например аз съм напълно изгубен. Ако я няма загубата, ако го няма провалът, ако на детето не се даде време да прави и грешки, то няма и развитие всъщност. Това е другият проблем на съвременния родител.

По отношение на семейството – то не е вирусът при анорексията. Майката също не е. Една лоша майка не е вирусът при анорексията, нито пък едно злополучно семейство. Модната индустрия също не е. По този въпрос психоанализата поддържа изключително последователно една етична теза, която гласи: субектът винаги е отговорен за онова, което има. Имайки предвид тази теза, че субектът носи пълна отговорност за своя талант, за това дали ще го накара да даде плодове или ще го изгуби (дървото се познава по плодовете, не по своята същност, както мисли Платон, същността на дървото, неговата „дървесност”). Имайки предвид това, ние приемаме, че субектът не тръгва от нулата, той произлиза от едно семейство, но не можем да приемем семейството за причина, доколкото то не е вирусът, не е причината. Защо? Защото субектът винаги има възможност да прави онова, което другите са направили спрямо него – това е свободата. Разбира се, има семейства, които функционират по-добре и които фасилитират плодотворния живот на децата в тях, семейства, които не просто хранят децата с правилната за тях храна, които следват наръчник за правилно родителство, каквото всъщност не съществува, доколкото родителството е един невъзможен занаят, един провал по дефиниция. И на земята не съществува добър родител, доколкото родителят винаги греши по принцип: добрият родител обаче е онзи, който знае да греши, който няма отговорите на всички въпроси, който оставя едно празно място, който не настоява да се изпълни всяко негово искане, който може да говори за различията, знае да говори за собствената си недостатъчност, не се държи като възпитател, […] Функциониращите семейства в този смисъл са онези, които знаят как да подхранват желанието на своите деца, не с педагогика, нито с проповеди, не с дискурси или конкретни техники, а чрез собствения си живот, показвайки, че в този живот може да се живее, без да полудееш, без да пожелаеш смъртта си. Това именно е основната задача на един родител: да покаже, че в този живот може да се живее и той може да даде плодове, но не чрез личния пример, защото ако родителят дава себе си като пример, това е възможно най-лошият сценарий – детето е онова, което трябва да открие примерите в едно друго време, дори в едно много далечно от неговото историческо време, не на минутата. Доколкото родителят, който програмира примера, създава психотици. Родителят е нужно да знае как да пренесе липсата, невъзможното за казване, да пренесе собственото си недостатъчно знание, но и жизнеността на собственото си желание: любовта към собствената си жена и обратното, любовта към работата си, любовта към общото благо, любовта към даден обект (дори към футболен отбор). Вчера в болницата се занимавахме със случая на един седемнадесетгодишен младеж, напълно изгубен, без никакви ориентири, част от едно пагубно за него семейство. Какво ги държеше заедно? Любовта към един футболен отбор – единственото нещо, което бащата беше предал на сина си. И това ги държеше заедно. Но и това късче наследство, което синът беше получил можеше да даде плодове: записването му в спортно училище, работата като спортен журналист, превръщането му в треньор на отбор по-късно. В това именно се съдържа и първичната, основната превенция (понеже след това идва и вторичната, която се съдържа в улавянето възможно най-бързо на сигналите на болестта), за да не тръгне някой по пътя на анорексията (и на зависимостите изобщо – бел. прев.): обясненията, че да се дрогираш е лошо, или че димът не е полезен, че ако някой започне да не яде, то…понеже ние знаем, че там където го има забранения обект, той се превръща в значително по-омайващ, по-изкусителен. Там, където го има законът, забраненият обект се превръща в значително по-апетитен такъв. И тук се съдържа голям проблем: този за цензурата, около която обикновено има поне два основни начина на нейното осмисляне. […] И така, превенцията не се съдържа в знанието – в резултат на нашите национални и международни срещи, на обмена на различни позиции, стигнахме до една обща теза и тя е, че разпространяването на знанието за добрите практики не променя лошите такива. Това е един неогръцки принцип – да се мисли, че знанието е доброто, но не стига да знаеш, за да правиш добро, защото може да знаеш какво е добро и отново да бъдеш обладан от изкушението да правиш зло. Да знаеш кое е доброто не е достатъчно. Но тогава какво спасява, ако не спасява осъзнаването? Желанието спасява. А родителите нямат желания, нямат страсти и това поставя младите в риск. Не това, че ще отидат на лошо място или че няма да се хранят седмица, защото са влюбени и това всъщност е един свещен пост. Не е риск и това, че влюбените момичета искат да отслабнат и не се хранят – това е щастие, защото говори, че субектът е във връзка, може да се влюби и знае как да разпали страсти. Драмата на хранителните нарушения, към които можем да добавим и токсикоманиите, насилието, патологичният контакт с компютъра (и дигиталните устройства изобщо – бел. прев.), е се крие във факта, че младите не са подхранвани от желанието и нашата задача е да правим именно това: да ги подхранваме с желание и това се прави единствено в свидетелстването. И ако всички овластени в политически смисъл си даваха сметка колко важно е свидетелстването за младите, за онези, които ги гледат, щяха да знаят, че това е единственият превантивен фактор, който има значение. И други няма според мен. След това идва превенцията от страна на педиатрите, която е вторична сама по себе си, и тя се съдържа в това да се разпознаят първите сигнали, сред които основен е разхлабването на връзките (si allentano i legami), субектът започва да разхлабва връзките: давам отново примера с опразнената маса, дезертирането от масата е един важен симптом, който показва разкъсването на връзките и който по-късно обхваща все повече отношения – тези с приятелите, със собствените ангажименти, превръща се в едно затваряне в света на хладилника и огледалото. Дезертирането от отношенията се явява основният признак на този вид нарушения.

Бих искал да завърша с въпроса, свързан с неонаталната възраст: разбира се, тук се докосваме до границата между психичното и соматичното, доколкото новороденото би могло да се нарече неосъзнато. Аз обаче мисля, че се ражда онзи, който иска да се роди и раждането не е просто един биологичен ефект. Че се раждаме, защото сме казали едно „Да” на нашето тяло. И ако мога да направя моята мисъл още по-радикална, ние правим избора дали да се родим, дали да кажем „Да” на нашите тела. В някои ситуации, когато кърмачето не суче, няма жизнения стимул да суче, отказва кърменето, е ясно, че това не е анорексия, доколкото отсъства всички останали знаци за това, това обаче е едно поведение, което можем да наречем анорексично, на отказ от храненето, детето казва „Не” на живота. А защо прави това? Виждаме, че вече присъства неговата отговорност – да каже „Да” или да каже „Не”. Защото знаем, че децата по своята структура са психосоматични. Всички деца са психосоматични, те са радикално такива, т.е. 90 процента от патологиите, изключвам тежките органични такива, се явяват ефект на пренасянето в тялото на детето на нещо, което не функционира в родителската двойка. Детето е психосоматичният феномен на своите родители и урокът от клиниката е, че често се налага да работим с родителите, за да освободим детето от тази необходимост да соматизират, т.е. да привнасят в тялото си неизказаното между техните родители. И така, когато Ансерме прави своите изследвания върху новородени деца, той установява, че се проявяват повтарящи се характеристики при тези деца, и те се съдържат в това, че при тези деца липсва осъзнато желание за майчинство. Не бихме могли да изградим една причинно-следствена връзка между двете неща, но бихме могли да я осмислим: едни добро условие на навлизане в живота, не единствено, но все пак достатъчно добро, е да бъдем желани от другия, да знаем, че нашият живот е желан от другия.

Източник: https://www.youtube.com/watch?v=GlP0Mr5xZQQ

Последно посещение: 18.03.2022 г.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s