„Една нова клиника на меланхолията“

Масимо Рекалкати

/публична лекция, 2019/

 

Massimo Recalcati:
Una nuova clinica della mеlаnconia
/Lectio magistralis, 2019/

 

Превод от италиански език: Силвия Давидова-Иванова

/Стандартни печатни страници: 50/

Благодаря ти много за твоите думи, Омбрета, (лекцията е открита от Омбрета Прандини – Ombretta Prandini) трогнаха ме. Апропо, усещането, което имах още вчера в IRPA е на човек, който се е завърнал вкъщи след дълго пътуване. Тези седмици обаче наистина бях зает с трудно пътуване, не толкова заради самото такова, а по-скоро заради вълните и насрещните ветрове, и когато вчера се завърнах в IRPA и сега, когато съм тук, наистина имам усещането, че съм си на мястото. В моя дом.

И така, темата ни днес е един размисъл върху меланхолията, по която ще изложа една водеща теза и искам да я изложа сега по възможно най-простичкия начин, като правя уточнението, че това не е аксиома, а по-скоро теза-въпрос, работна хипотеза. Та тя е, че бихме могли грубо да разграничим две форми на меланхолията: едната, която произлиза от фройдистката тълкуване, което открива в траура (печалта) и меланхолията своята максимална теоретична висота и втората, която определя меланхолията – използвам термин на Фройд – като морален делириум. Успоредно на тази меланхолия бихме могли да поставим (идеята ми за това произтича от клиника Джонас и от съвременната клиника на анорексията) (клиника Джонас, на итал. ез. – clinica Jonas, италианска верига от психоаналитични центрове – бел. прев.) една втора, нова, съвременна нейна форма, при която акцентът не е върху вината и моралния делириум, който се върти около чувството на вина. Меланхолията като цяло е едно заблуждение, породено от вината, a e центрирана върху появата на едно битие, приемано като бреме. Бих казал, че съществува едно елементарно явление в новата меланхолия, което бихме могли да преведем така: субектът преживява своето битие като бреме. Като тежест, която той трябва да влачи. Това е моята теза, а сега могъл да започна да излагам моето разсъждение, като цяло разграничавайки меланхолията най-общо, нейната клиника от клиниката на неврозите. Това е моето предположение – че клиниката на меланхолията достига отвъд тази на неврозите и защо мисля така? Защото това е една клиника, която не се основава на процеса на изтласкването (rimozione). Процесът на отстраняване за нас означава процес на символизация, процес на метафоризация, бихме могли да кажем до такава степен, че органът, ако направим препратка към хистерията, става дискурс. Фройд говори за истерията именно като за един дискурс (реч) на органа, за да покаже какво е метафоричното, символното ниво, което продуцира процесът на изтласкване при хистерията. Какво е нашето предположение по отношение на клиниката на неврозите? Централността на изтласкването, на метафоризацията, както вече казахме, но какво показва по същество процесът на метафоризация? Наличието на един първичен траур. Бихме могли да предположим, че условие за метафоризацията е един първичен траур, който Лакан ни води да мислим като траур за нещо, загуба на нещо, загуба на нещо, което е носило наслада. Бихме могли да кажем загуба на удоволствието, загуба на първичния обект, загуба на гърдата, изпразване от нещото, бихме могли да използваме много изрази, за да посочим наличието на един първичен траур. Този първичен траур е различен от останалите, през които животът ни заставя да преживеем, както и че съществува един първичен страх, различна от страха, който организира, да кажем, някои най-вече детски преживявания. Защото съществува един първичен страх в смисъл, че субектът, обяснявах това и вчера на студенти от IRPA, се организира винаги като едно защитно движение от реалността, което откриваме в Семинар 7, както и в други текстове на Лакан, посочва една фобийна в структурно отношение позиция на субекта, която не е патологична, но която изгражда субекта, доколкото е защита от реалността. По същия начин, би трябвало да кажем, че съществува един траур, който предшества всяко преживяване на траур и който насочва към факта, че ако има дума, език, мисъл, то трябва да има и загуба на нещо. Вчера цитирах този пасаж от Франсоаз Долто, който е много простичък, за да покажа, че съществува този първичен страх в думите на Долто, че само загубата на гърдата, т.е. загубата на нещото, на близостта на субекта до нещото, прави възможно съществуването на думата и обратното – загубата на думата налага на субекта загубата на нещото. В рамките на символното поле, на езика, бихме модли да кажем, че нещото носи в себе си винаги аспект на не-нещото. Или както казва Лакан в Семинар 7, нещото носи в себе си аспекта на един централен вакуум. В този смисък, нещото е онова, което Лакан казва, че страда всъщност от значението, в смисъл, че там където има значение, има същинско страдание, т.е. изпразване на нещото. Този процес наричаме траур, първичен траур. Агамбен набляга много върху тази връзка между езика и смъртта (но и Хегел преди него и преди Лакан), върху това, че преживяването на езика носи със себе си смъртта на нещото. И така, бихме могли да кажем, че по отношение на този първичен страх, който Агамбен мисли като един вид тайнство, езикът като тайнството на тази първична смърт, психозата и перверзията по различни начини, но ориентирани еднакво, се дефинират (оттук и меланхолията като психоза) като отхвърляне на този първичен траур, отказ той да бъде преживян.

Бихме могли да вземем още две фрази на Лакан, които дефинират много простичко психотичната и перверзната позиции в тяхната връзка с нещото, които са анти-траурни позиции. В Семинар 12 Лакан казва, че психотикът е онзи, който е сигурен относно нещата или е онзи, който носи нещото в своите джобове, за да покаже, че в психотика нещото не е загубено, а е едно присъствие, с което субектът се сблъсква. Оттук нещото в психозата винаги присъства, а втората фраза е – забележете асонанса (рима, при която удареният гласен звук на римуваните думи е еднакъв, а всички или част от съгласните звукове са различни – бел. прев.) – по отношение на перверзията в примера с Маркиз дьо Сад, Лакан дава много прецизно определение на перверзията. Перверзен е онзи, който е близо до нещата, т.е. налице са сигурност относно нещата, изразено присъствие на нещото и близост до него. Т.е. перверзията и психозите като невъзможност за сублимиране на нещото, като невъзможност за символизация на траура по нещото: с една обаче фундаментална, същностна разлика, която разделя психозата от перверзията и тя е, че психотикът търпи присъствието на нещото. Какво означава това? Означава, че […] в психозата нещото въплъщава насладата на другия. Формата, под която нещото е сигурно при психотика, това е формата на чуждото удоволствие. Параноидният човек например е сигурен, че другият иска да го убие, сигурен е, че другият го преследва, оттук имаме тази тема за сигурността, за персекуторното присъствие на нещото, което съвпада с насладата на другия. Т.е. в психозата нещото се въплъщава под формата на насладата на другия. Параноята е поучителна от тази гледна точка, но можем да прочетем по този начин и меланхолията, доколкото в нея нещото присъства, доколкото субектът съвпада, казва Лакан в семинар 10, съвпада с нещото. Днес ще споменем различни неща по повод това съвпадение, можем обаче сега да представим тази дефиниция, че има съвпадение с нещото при меланхолията. В смисъл, че, бих искал да представя елементите на това съвпадение, „постоянният траур”, в който се намира меланхоликът, невъзможността му, погледнато фройдистки, да преживее траура, т.е. неговото хронифициране. Това демонстрира именно съвпадението на нещата, т.е. той винаги е зает с траур, за да не не го завърши никога. Безкрайността на траура посочва съвпадението между субекта и нещото, т.е. бихме могли да кажем, че това е един фалшив траур. Това е един траур, който се появява на сцената, за да не реализира работата на траура, който е враждебен към нея.  Както дефинира Фройд тази позиция на траура: като враждебен към работата на самия себе си. Както във фразата на Фройд от „Печал и меланхолия” (Lutto e melanconia – итал. заглавие) […], която определя траура като „упорито прилепване” (adesione pervicace) на субекта към изгубения обект, с което иска да каже, че субектът не се отделя от обекта. В този смисъл, в меланхолията нещото съвпада със субекта и обратното.

По отношение на перверзията, относно която не мога да бъда кратък, обаче е важно се види разликата с психозата: при психозата субектът търпи нещото, търпи нейното присъствие, докато в перверзията нещото е издигнато до притежаващо статута на закон. […] Това се вижда особено при историята на Маркиз дьо Сад, интерпретирана от Лакан: основната операция при Сад е да издигне влечението в нещото до статута на закон. Да направи от влечението закон. Това е основната точка, т.е. докато при психозата другият съсредоточава желанието, т.е. субектът е притиснат от влечението, което произлиза от другия (да си припомним връзката между Шребер и неговия Бог, другият притиска Бог, влечението идва от другия, субектът търпи влечението в нещото), в перверзията има опит за господарство, т.е. нещото е закон за насладата. Перверзният човек е господар на закона на желанието. По отношение на всички други закони, които Лакан нарича по поетичен начин […] „законите на хората” (le leggi degli uomini). Според Лакан всички други закони нямат никаква стойност пред нещото, издигнато до статута на закон. В този смисъл законът на перверзният човек е нехуманен. Апатията на перверзния човек също е една нехуманна такава, поради което двете големи аспирации на перверзния човек, имам предвид перверзните субекти в клиниката, в клиниката на перверзията, двете големи фантазии, които ориентират перверзното действие са да се трансформира в животно и да се превърне в Бог. Откриваме у Пазолини тази много прецизна диагноза на перверзната фантазия, перверзният човек е насочен към това да се превърне в животно (като рискува да изгради своя философия от това) и да стане Бог. Защото какво общо имат животното и Бог? Не се разкъсват в себе си, не познават опита на това нещо да ти липсва, не познават преживяването на смъртта. Животното, както и Бог, е безсмъртно, а перверзията се структурира върху тази мечта за безсмъртието на вечността без прекъснатостта на насладата. Да станеш като Бог, да станеш като едно животно – това е едно и също нещо. Педофилът е бог в границите на детето, което е животното, т.е. недокоснато е от значението, непокътнато е, невинно е, от тази гледна точка педофилията е единствената сексуална практика, която бихме могли да дефинираме клинично като перверзна. Всичко останало е част от цирка, в който, да кажем, хората са забавляват – от полиморфно перверзния цирк на сексуалността, но ако има една-единствена наистина перверзна практика, това, бих казал, е педофилията, доколкото тя извежда на сцената тези два елемента: да бъдеш Бог и да се отнемеш невинността на животното, въплътено в детето.

Добре, това беше едно кратко въведение, нека сега навлзезем вече в детайли: има една фраза на Лакан, която съм коментирал различно и в различни случаи, и бих искал да коментирам по един друг начин от досега. Фразата откриваме в Семинар 6 и е една дефиниция на психозата всъщност – нека си припомним, че както Ви казах вече, меланхолията е една психоза. В Диагностично-статистическия наръчник (DSM) също се разграничават леката и тежката депресия и бихме могли да кажем, че меланхолията отговаря на тежката депресия, а тежката депресия, от своя страна, е индикатор за психоза. И така, трябва да разграничим меланхолията, която се разполага в полето на психозите, и депресията – на неврозите. Това е един диагностичен схематизъм, който бихме могли да поставим под въпрос, но най-общо бихме могли да кажем това. Фразата на Лакан е една дефиниция на форклузията, която ще откриете в Семинар и всъщност е една дефиниция на психозата, доколкото ние знаем, че форклузията е процесът, който се явява основополагащ за психозите. Така, когато Лакан говори за форклузията, той всъщност говори за психозата, а как дефинира форклузията? Като обратното на траура. Като противоположното на траура. И макар Лакан да не го цитира, тази фраза със сигурност произлиза от Фройд, има едно много важно негово, макар и слабо цитирано писмо до Юнг, затова пък много цитирано от моя професор по психоанализа, докато учех философия, Франко Форнари (Franco Fornari, италиански психиатър), който цитираше винаги тези пасажи. Който познава учението на Форнари, няма как да забрави това писмо, в лаканианските среди обаче то е слабо цитирано. Форнари цитира често това писмо на Фройд до Юнг, в което Фройд дефинира параноята като „едно преобръщане на траура” (un capovolgimento del lutto). Форнари, на свой ред дефинира пред нас, които го слушахме, параноята като „неуспешно лечение на траура” (un trattamento fallimentare di lutto) и чиято крайна форма според него бе войната. Трябва да се чете, препрочита, изследва, с внимание, педантично една книга на Форнари, която днес вече не се изучава – „Психоанализа на войната”, която е основата на цялото ми клинично мислене днес. Защото там той пита в какъв смисъл войната или омразата ,бихме могли да кажем, а не само войната като политическо, военно събитие, в какъв смисъл омразата, която подхранва войната, би могла да бъде един провалил се траур? Ясно е – омразата замества траура. Вместо да символизира загубата, се проявява агресивност в рамките на онзи, който е причинил загубата. Бихме могли да си представим тук Хитлер, неговият антисемитски делириум, е пример за това как вместо да се преработи траурът на Германия, която е победена в Първата световна война и съответно цялата страна е обхваната от мизерия в самия край на войната, та вместо да се преживее този траур, каква друга възможност има Хитлер, около която се обеднява цялото немско население? Да отприщи война срещу евреите. Така на мястото на траура имаме омразата. Параноидната омраза. Т.е. параноята би била резултат от провалилата се символна преработка на траура. Това е начинът, по който Форнари чете хипотезата на Фройд за параноята като преобръщане на траура. Примерът, който дава Форнари, е заимстван от антропологичните изследвания: много често племената започват война, когато дете от техните редици умре, независимо дали е дете на вожда, на свещеника или на друга важна фигура и вместо да се преработи болката от тази смърт, тя се приписва на черната магия на племенния магьосник, с други думи – започва война, вместо да се преработи болката, трагедията на траура.

И така, трагедията винаги идва на мястото на траура. Омразата винаги идва на неговото място. Трудността да преработиш раздялата, т.е. траура, може да поеме винаги по пътя на омразата. Пътя на негативния трансфер, бихме могли да кажем. Негативният трансфер винаги е начин да не се преработи траура. Траура, породен от нашата идеална представа за другия. И какво иска да ни каже Лакан с това, че форклузията е обратното на траура? Защото, ако се замислите, форклузията е като една празнота в символичното, т.е. при нея липсва значението (сигнификатът) името на бащата, което дава структура на всички останали значения. Липсва един сигнификат в символния ред, който от своя страна губи своята организирана структура. И така получаваме спонтанните завръщания (на съдържания – бел. прев.) от реалността. Разрушаващото завръщане на насладата. Така празнотата е в символичното, а пълнотата – в реалното. Това е и обратното на траура, защото при него празнотата е в реалността, а процесуалността, която го вдъхновява, която вдъхновява работата на траура, е в символичното. Преобръщането на траура, което се случва при форклузията, означава да се разменят местата на пълнотата и празнотата. И така, повтарям: в общото преживяване на траура празнотата е реална (загубили сме обекта на нашата любов, онова, което Фройд описва като един нарцистичен обект, който подкрепя нашия живот) и работата на траура е работа по символизацията на тази празнота. При форклузията имаме преобръщане: имаме празнота в символичното, доколкото отсъства името на бащата, което води до един ефект на уплътняване на реалното.

Оттук бихме могли да кажем, че при психозата, ето я първоначалната теза, и при меланхолията в частност няма преживяване на траур по нещо, а има уплътняване (addensamento) на това нещо. Има невярване (Unglauben – ориг. термин на Фройд). Искам за момент да се спра на тази дума, която Лакан също използва. Unglauben идва да рече да не вярваш и за Лакан този термин обозначава психотичната позиция на субекта. Трябва да разганичим обаче параноичният Unglauben, върху който набляга Лакан и меланхоличния Unglauben, който е много различен. И за да го кажем възможно най-простичко: психотикът е в състояние на Unglauben, доколкото той не вярва – не вярва в името на бащата, преди всичко не вярва да има каквато и да била отговорност в случващото се. Не вярва, че сигурността в нещата, която той поддържа, може да бъде поставена под въпрос. Параноидният Unglauben е едно втвърдяване на позицията на невинността на чистата му душа. Онова, което Колет Солер определя като фундаменталния постулат на параноята – постулата на невинността. Да вярваш в собствената си невинност, да вярваш, че не си отговорен по никакъв начин за онова, което се случва. Това, че другият ме преследва, може да се дължи на това, че аз искам да му сторя нещо лошо – ето тук тази символна интроекция не е възможна, този Unglauben я изключва. Изключва какъвто и да било процес на символна интроекция. Параноидната аксиома за невинност не може да се диалектизира по никакъв начин: тя е абсолютна, анти-диалектична. Изключва интроекцията. […] Да се превърне проекцията в интроекция просто не е възможно, както да напълните вода в един пробит съд, просто няма как, доколкото параноидната позцияи на субекта е структурирана на основата на едно невярване, на Unglauben. Той не вярва да е въвлечен в злонамереността на другия. Злонамереността на другия е злонамереност на другия. Не вярва, че тази злонамереност, както мисли Фройд за Шребер, е ефект на отсъстваща субективизация на хомосексуалното влечение. Не може да повярва в това. Няма възможност проекцията да се символизира в интроекция. При меланхолията този Unglauben, това невярване, има характера не толкова на параноидната невинност, колкото на нежелание да повярваш, че нещото е изгубено. Не ли парадоксално това?

Предвид че целият меланхоличен дискурс се върти около загубата, около дълбокото чувство за загуба, Фройд коментира, че дори меланхоликът да не знае какво точно е изгубил, всичко се върти около чувството за загуба, но всъщност меланхолията е нежеланието да повярваш в загубата. Фройд ни дава един блестящ пример за тази позиция на меланхолика, в „Проект за една научна психология” (Progetto per una psicologia) говори за клиничния случай на една жена, която е загубила своето дете, което е очаквала дълго, т.е. направила е сериозно нарцистично инвестиране в него, и вместо да преживее траура от смъртта на детето, взима едно парче дърво, повива го и го люлее. Ето го това меланхолично невярване: т.е. тя не иска да повярва, че детето наистина е починало, не иска да повярва в смъртта на детето и оттук заменя детето с едно парче дърво. По темата пишат редица автори – например Николас Абрахам (унгарски психоаналитик – бел. прев., известен труд, издаден на български език, в съавторство с Мария Тьорок – „Кора и ядро”, 2000, Лик), които правилно разграничават символната интроекция на инкорпорирането, която представлява дейност по замяна на загубения обект с друг, който обитава една вътрешна крипта, да кажем, и така прави невъзможна работата на траура. Механизмът на меланхоничния Unglauben обаче ми изглежда по следния начин: не искам да повярвам, не вярвам, че обектът е загубен, при все че не правя нищо друго, освен да съжалявам за загубата му. Това е парадоксът на т.н. Unglauben на меланхолика. Какво ни носи това неприемане? Да вземем една класическа сцена, която вероятно познаваме всички, така че ще кажа всичко набързо, за да стигна до основния момент в нея. Много често това малко дете бива извикано в нашите срещи (имат се предвид психоаналитични срещи – бел. прев.), това е малкият Ернст от „Отвъд принципа на удоволствието” (Al di là di piacere – итал. заглавие, бел. прев.), изоставен от майка си, живеещ с болката от раздялата, играе с една макара и играта му се казва именно така: игра на макара. Играта се състои в хвърлянето на макарата далеч, докато изчезне от погледа му с думите „Fort” („Далеч!” – нем. ез., бел. прев.) и след това я вика обратно „Da” („Тук!” – нем. ез., бел. прев.). Тази игра през прочита на Лакан, но и на Уиникът, е точка на метафоризация, на символизация: загуба на обекта, изчезването на майката, на мястото на липсата, на загубата, на обекта, се появява една символична игра. Бихме могли да кажем, че „Далеч!” и „Тук!” структурират собствената ефикасност на символа „Далеч! – Тук!”. Говорихме с някой вчера на лекцията, по-точно беше с Франческа (търси я в публиката), ето я, […], ни припомни, че Фройд пише в една бележка, че тази игра в нейната комплексност: макарата изчезва – болка – макарата се появява отново – радост, щастие, ликуване – детето повтаря тенденциозно само първото движение, движението на изчезването.

Не това обаче е моментът, върху който искам да предизвикам Вашата рефлексия, а по-скоро върху едно друго съображение, да вземем „Fort! – Da!” от това движение от отсъствие към присъствие, като парадигма на метафоризацията, то трябва да кажем, че клиниката, която не е невротична, клиниката, която предполага дефицит на този процес на символизация, се характеризира с нарушаване на връзката между това „Fort! – Da!”. Следователно би могла да съществува една клиника на „Fort!” и клиника на „Da!”. Неврозата е именно клиника на “Fort! – Da!”: т.е. тя се структурира върху централността на метафоризацията, но тук ние виждаме нарушаването на връзката между тези „Fort! – Da!”, т.е. виждаме едно абсолютно „Далеч!” и едно абсолютно „Тук!”. Това „Da!” би могло да приеме формата на детската хиперактивност, но и на дифузната маниакалност, която капиталистическият дискурс налага в живота ни, т.е. да винаги да имаме присъствието на обекта. Хиперактивната маниакалност, която поддържа капиталистичният дискурс, се основава на една символична неактивност на другия, т.е. процесът на метафоризация се разгръща като една хиперактивност, налагана от този дискурс, сякаш е изход от неактивността на големия друг на символичния дискурс. Новата меланхолия обаче е – тук приближаваме до една нейна дефициния – едно втвърдяване на това „Fort!”, т.е. на изчезването, на отдалечаването […]. Имаме едно нарушаване на символната диалектика на, втвърдяване на това „Da!” и на това „Fort!”, което разкрива път за развитието на нови форми на меланхолия, които имат като характеристики точно онова, което казах преди – фактът, че съществуването се преживява като едно бреме.

И така, за да се разбере по-добре това, трябва да направим една по-нататъшна рефлексия по класическата меланхолия, за да можем по-късно да прецизираме какво значи да се втвърди това „Fort!”, да не е вече свързано с това „Da!”: проблем, който ние често срещаме в „Jonas” (психоаналитична организация – бел. прев.). Това е така, доколкото „Fort! – “Da!” е например потребността да се грижиш, грижата е едно „Fort!”, но без обект е трудно да бъдеш ангажиран в грижа. […] Нека разгледаме набързо основните точки в класическата меланхолия: казахме вече, че аксиомата на меланхолията е контрапункт на параноидната такава, това е аксиомата на недостойнството (l’assioma di indegnità), т.е. идеята, че субектът е структуриран на основата на вината. Характерно обаче за меланхоличната вина е, че тя предхожда действието, т.е. аз съм виновен не заради това, което правя, не поради това, което мисля, не поради фантазмите, които се случват при неврозите, доколкото чувството за вина е разпространено в клиниката на неврозите. В неврозите винаги има връзка между чувството за вина и фантазмите, мислите, според Фройд – свързано е с намерението. Меланхоличната вина предшества акта, бихме могли да кажем така, доколкото тя е изпитвана вина поради самото съществуване. По отношение на съществуването, бих искал да спра колкото се може по-детайлно върху този термин.

Моралният делириум, за който говори Фройд, се проявява в клиниката на меланхолията с един основен персонаж и това е Свръх-Азът. Как мисли всъщност Фройд меланхоличния субект – най-вече като живеещ в робство. Меланхоличният субект е един роб-мазохист – това са думи на Фройд от „Аз и то” и „Въведение в психоанализата” – и ще намерите тази схема на психоанализата. Субектът се явява роб-мазохист на садистичния господар, какъвто се явява Свръх-Азът. Садизмът на Свръх-Аьа се развилнява и произвежда мазохизма на Аза. Това е тезата на Фройд и поради това той казва, че в меланхолията ние имаме винаги една, цитирам Фройд, хипертрофия на морала в закона. Една хиперморална хипертрофия на закона. Можем да кажем, че субектът е постоянно наказан, постоянно бичуван и измъчван от закона – това е клиничната граница, която обединява меланхолията и тежките форми на обсесивната невроза, в които ние откриваме самоубийствено-саможертвения статут на закона. Също така съществуват три термина, които представляват закона: закон (legge), умъртвяване (mortificazione), отговорност (responsabilità), които меланхоличният субект влачи от символното към реалното. Защото законът, умъртвяването, отговорността принадлежат на символното. Какво имаме предвид с това? Има се предвид, че умървяването означава умъртвяване на значението (сигнификата), което значението упражнява върху живото и от което произлиза първичният траур, за който вече говорихме, т.е. имаме едно умъртвяване, което всъщност е едно освобождаване от огромното присъствие на нещото. Или имаме символно умъртвяване, което е един ефект на закона и което генерира в субекта една етична отговорност, т.е. какво аз правя от това отсъствие. Тези три термина в меланхолията биват придвижвани към реалното, това силно впечатлява. […] В моята работа например, която провеждам от години в клиники с хора с тежки анорексия и булимия, […] oколо 80 процента от диагнозите на тези пациенти са „меланхолия”, т.е. тежката анорексия се движи към меланхолията. Има обаче такива от тях, при които в меланхолията е от новия тип и в нея не се наблюдава чувство за всина. Разбира се, често при анорексиците се среща вината: вината от храненето, вината, че напълняваш, че не отговаряш на определен идеал. Тук обаче намираме нещо различно, после ще ви кажа какво, но наистина откриваме нещо различно. Когато говорим за умъртвяване в реалното, веднага трябва да си помислите за анорексията: в меланхоличната анорексия най-общо умъртвяването не е на нивото на значението, а на нивото на тялото, т.е. на нивото на реалността на тялото. Тялото е мумифицирано, умъртвено, това се случва с реалното тяло, умъртвяването се преживява от субекта като умъртвяване на собственото тяло и законът в реалното се превръща в закон на Свръх-Аза, в един преследващ закон на Свръх-Аза. В какво се превръща, от своя страна, отговорността в реалното? Превръща се в морален делириум, т.е. меланхоничният субект е отговорен за всичко онова, което се случва, т.е. за нищо. Реалната инфантилизация на отговорността води до това меланхоничният субект да се чувства отговорен за всичко, апропо, това е делириумът на разрухата, той е отговорен за всичко, но на практика това означава за нищо. И макар да е налице една истинска етична отговорност, се наблюдава и един делириум на отговорността. Ето това означава да се придвижват към реалното елементи, които структурират символното: умъртвяването, законът и отговорността.

Именно от тази гледна точка ние можем да прочетем правилно меланхонията като алтернативна единица на параноята сред психозите. Вече разграничихме т.н. параноиден Unglauben от меланхоничния Unglauben. Разграничихме вече и аксиомата за невинността при параноята от аксиомата за недостойността (assioma di indegnità) на меланхолика, но нека вече навлезем в същността на тази опозиция, което ще ни изведе до новите форми на меланхолия. Бихме могли да кажем, че параноята е най-радикалното преживяване, което имаме в човешките форми на живот, в смисъла. В параноята, по думите на Шребер, интерпретиран от Лакан, нонсенсът е премахнат, няма го. Това идва да каже, че в параноята всичко има смисъл, както във философската херменевтика, можем да кажем. Вчера дискутирахме Дерида и в този смисъл казвам, че всичко има смисъл. Няма прекъсване по отношение на херментевтичната пролиферация (пролиферация – увеличаване броя на клетките, изграждащи дадена тъкан, вследствие на тяхното делене и нарастване, от медицината – бел. прев.). на смисъла. При параноята всичко е знак, т.е. всичко означава нещо друго от това, което е. T.e. веригата от значения е напрекъснато нарастваща. При меланхолията ние се изправяме пред едно прекъсване на това нарастване, т.е. преживяването на меланхолията е опит на отсъствие на смисъл. Това е една много важна точка, доколкото съществува една философия, която е контрапункт на херменевтичната и тя е центрирана върху това преживяване на бездната, на нонсенса, на липсата на смисъл. Мисля си тук за Шопенхауер, който ми е много любим и който като автор не бе споменат от Омбрета (колегата на М. Р., която открива лекцията), Ницше също говори за това преживяване на бездната, на отсъствието на смисъл. И не е случайно, че философията (на Хайдегер) се оформя на основата на една меланхолична склонност. И така, имаме от една страна разрастването на смисъла и отхвърлянето на неговото отсъствие, от една страна, а от друга – отхвърлянето на смисъла и преживяването на неговото отсъствие. Т.е. имаме абсолютните „Fort! – Da!”, разкъсани помежду си. В човешкия опит смисъла и неговото отсъствие не се преживяват както “Fort! – Da!”, ние преживяваме както смисъл, така и неговото отсъствие. В параноята има само смисъл, т.е. едно „възпаление” (кавичките мои – бел. прев.) на смисъла, реално възпаление на смисъла, докато в меланхолията откриваме анихилация на смисъла, неговото отсъствие, неговото премахване. Вторият елемент е параноидната истина. Параноидният човек е господар на истината, затова и той е убедителен в рамките на масите, това е и причината параноидните хора често да са в позицията на лидери. Имаме подобни примери и в нашата страна, за съжаление. Примери за подобни авторитарни лидери, които са такива, защото нямат съмнения по отношение на истината. Параноикът е лишен от съмнения по отношение на истината, не познава това да се разкъсва вътрешно по отношение на истината. Ще видим като ефект от това една решаваща последица, но бихме могли да кажем, че меланхоличното преживяване е преживяване на истината без истина. На затъмнение на истината […]  

И тук откриваме една фундаментална бифуркация (разделение – бел. прев.), което ме интересува особено, т.е. последните два пасажа ме интересуват клинично най-много. Защото, ако параноидният човек е господар на истината, ако няма съмнения относно нея, това дава възможност да съществува другия. При параноидния човек съществува Големият друг (главна буква – моя, бел. прев.) и той дава смисъл на субекта, дори под формата на това, че той е преследван, при всички случаи съществува една гранитна твърдост на Големия друг при параноята. Както и в конфликтуалността – в неговото преследване, в това, че е преследван, в това, че има някой, който е негов преследвач, като параноидният човек е същевременно и преследвач, знаем това. При всички случаи, другият присъства. Параноята вероятно най-добре от всички клинични единици осветлява присъствието на другия. Обсесивният човек прави за жалост всичко неловко, войнствено понякога, за да съществува другия, но всъщност понякога вижда колко несъществено е неговото съществуване, докато параноидният човек не вижда никога това, не вижда никога несъществуването на Другия (главната буква – моя, бел. прев.). И не е просто това: фактът, че не вижда несъществуването на другия и че Големият друг (главната буква – моя, бел. прев.) съществува – помислете си за големите тоталитарни режими на XX век, та те са същностно параноидни. И, тук отварям една скоба, помислете си за това колко е трудно на лявото да се освободи от параноидното мислене и да достигне до мисленето на лаика, което не предполага да има причина в нещата, да не съществува другият. Това се явява голяма трудност, която предполага да не се преживява траур по една традиция от XX век, на която левицата остава жертва според мен, затварям скобата. Богът на Шребер е солиден, той съществува, той отваря място за субекта, да бъде неговата жена. Т.е. има го съществуването на другия. Големите идеологии въплъщават Големия друг (кавичките мои – бел. прев.) и те дават смисъл и място на субектите, те защитават субектите, т.е. субектът, да го наречем с думите на Сартр – „идиотът на фамилията” (l’idiota della famiglia), но можем да използваме и други текстове, субектът получава един мандат от другия. Да получиш мандат е обратното на, да речем, да ти се завърти главата пред бездната на собствената ти свобода. Да получиш мандат означава да откриеш собствения си смисъл в другия. Това именно дава консистентност на параноидния човек. В този смисъл параноидният човек е един консистентен субект, както е консистентен и въображаемият регистър, той има за основен атрибут именно консистентността, последователността. Ето защо Лакан казва, че параноидният човек е своята личност, той не е свързан с личността, той е своята личност. […]

Казахме вече, че при меланхолията се преживява истината без истина, т.е. на отсъствието на истината, на затъмнената истина. Когато обаче се преживява затъмнена истина, отсъствие на истина, се преживява несъществуването на другия. Т.е. животът се преживява като болка. Не като живот, на който е даден един мандат, но и като живот, който няма такъв. И когато животът не получава този своеобразен мандат, той се превръща в един живот на болка. В болката да съществуваш. Мандатът дава право на съществуване (ако използваме думите на Сартр), покривайки болката от него, а отсъствието на мандата осветлява несъществуването на другия. Когато Лакан говори, макар и малко, само на няколко страници, за болката, от една болест, от една рана,  в семинар 7, използва метафората за болката, която владее „царството от камък” (il regno della pietra – бел. прев.), доколкото то е неподвижно, защото се съпротивлява на разума. Една болест на тялото, една лезия на тялото – все са от рода на камъка, т.е. обозначават това, че значението остава в едно състояние на тотална екстериорност по отношение на болката. И оттук, характеристика на камъка е неподвижността: болката не може да бъде изместена. Затова и Ницше казва на шега, че е достатъчно да вземеш един светец и един престъпник, и да ги оставиш да повървят два-три часа в планината по трудни пътеки, да видиш колко ще си приличат един на друг. Защото в крайна сметка са неподкрепени в една и съща болка. И така достигаме до същността на моята теза и да разкрием нейните контури: появата на болката, на болката от това да съществуваш, от съществуването като болезнено, е истината без истина на меланхолията. Съществуването е болка. Разбира се, редица философи достигат до тази точка в древногръцката трагедия, а така също и Шопенхауер, Леопарди, Ницше улавят тази истина без истина за болката на битието, Иисус също, бихме могли да го допълним в тази поредица от имена – той също достига до това да види истината без истина за болката.  

Какво означава обаче това, че съществуването, битието се проявява чрез болката, че то излиза на преден план и е там на основата на несъществуването, на небитието на другия? И отново: при параноята съществуването на другия покрива, скрива, забулва съществуването на субекта. Ако съществува другият, моето съществуване има смисъл. При меланхолията другият не съществува и моето съществуване се оказва безсмислено. Или по-добре казано: моето съществуване се оказва без смисъл и разкрива несъществуването на другия, неговото пропадане, отдалечеността от него, бездната на другия. Цитирам Иисус, защото през май излезе моя книга, която ценя много, и тя включва семинар, който изнесох в рамките на един ден в  Манастира Бозе (Monastero di Bose – известен италиански манастир, бел. прев.). Коментирах нощта, която Иисус прекарва в Гетсиманската градина (според библейския текст мястото, където Иисус се моли в нощта преди да го заловят – бел. прев.). В онази нощ Иисус преживява несъществуването на другия. Никой не му отговаря, никой. Бог не съществува – това е радикалното преживяване на Иисус тогава, в книгата ми става ясно, че истината се разминава с него, но това е опитът, който Иисус има на несъществуването на Бог и на собственото си съществуване. Или както Лакан ще го нарече в Семинар 10: преживяването на абсолютна изоставеност, защото ако другият не съществува, битието е напълно изоставено. Отсъствието на отговора на другия, което показва характерното за битието отсъствие на смисъл, болката на съществуването. И всички поети, прославящи влечението, можем да кажем така, на радостта от влечението, трябва да имат предвид на какво ни учи меланхолията. Т.е. на това, че не сме независими от болката на битието, от болката, породена от безсмислието на битието. Ясно е, че проблемът на меланхолика е, че той остава, така да се каже, в това ригидно състояние дълго, че се идентифицира с болката, че болката при него е сякаш гангрена. Разбира се, не е само това. И така, интересно ми е следното: тук нямам дъска за писане, но ако имах, щях да Ви помоля да се опитате да си я представите, особено онези, които са по-навътре в нашата тема. Бих нарисувал кръговете на Ойлер (средство за графично представяне на множества и техните взаимоотношения, чрез покриващи се частично или изцяло кръгове – бел. прев.). И така, бих поставил съществуването в кръга вляво (l’esistenza), в центъра кръга на това да бъдеш (l’essere), който обединява кръга вляво и този вдясно, който е на смисъла (il senso). Полученото изображение дефинира човешкия живот, т.е. ние сме съществуване, която, благодарение на смисъла, ни дава възможността да бъдем. Това е и причината Лакан да казва, че бащата е онзи, който задава смисъла. Съществуването без смисъл е трагедията на меланхолията. Не знам дали стана ясно: съществуването се превръща в битие, благодарение на пресичането му със смисъла. Съществуването има право на смисъл.

Често цитирам един пасаж от Семинар 2, че „животът винаги иска да бъде подреден от смисъла” и разбира се, че е така – когато ние приветстваме живота на нашите деца, винаги придаваме смисъл на съществуването на самия живот. Т.е. смисълът служи на живота, служи на съществуването, но не я припокрива. Битието не е съществуването. Когато съществуването се отдели от битието в преживяванията на меланхолика, ние виждаме това разединяване между съществуването и битието и оттук виждаме как се разкрива голата реалност на съществуването. Т.е. съществуването, ако мога да използвам думите на Сартр, като „неоправдан протуберанс” (protuberanza ingiustificata – бел. прев.), като отсъствие на смисъл. Това е драмата на меланхолията и далеч не само това: това е драмата на човешкия живот изобщо. Името на бащата дава възможността да свържем живота с неговия смисъл, но смисълът не може да излекува живота от живота. Не може да излекува живота от съществуването.

И оттук, бих казал, че това е моментът, възелчето, бунтът на новите меланхолии. Основното възелче е да се появата на съществуването и това, което ние виждаме в Асоциацията Jonas, онова, което аз виждам в много млади анорексички, онова базово явление се състои в това, че, както вече казахме, съществуването се появява на основата на несъществуването на другия. Т.е. има две протичащи синхронно движения: съществуването се появява, когато другият не съществува. Това е онази депресивна основа, която съпътства всеки край на анализата, доколкото ако ние преживяваме присъствието на другия, преживяваме нашето собствено съществуване като неоправдано. Същевременно в завършека на анализата не се достига само до това […], както и при Иисус не всичко приключва в Гетсиманската градина, той не е вкаменен от тишината на Бог, Синът намира решение. Със сигурност това е един много силен пример, но…

И така, мислех си за един пасаж, свързан с Хитлер, за да видим до каква крайна степен той е параноиден от край до край, а да бъдеш параноиден означава да притежаваш този параноиден Unglauben и да не искаш да видиш съществуването. Т.е. аз не вярвам в съществуването, вярвам, че съществуването дава мандат и когато Хитлер се намира, спомнете си тази сцена, накрая в бункера, Берлин е разрушен, а руснаците чукат на вратата, е ясно, че той отговаря маниакално, нали така? Иска от своите генерали да доведат войските, но вече няма никой, той е сам, другият не съществува. Хитлер решава да умре, самоубива се, но за да не позволи на съществуването да се появи досами края, иска тялото му да бъде изгорено, т.е. от него да не остане нищо. […] Иска да бъде елиминирано всичко, дори и преди всичко немския народ, който не се е оказал достоен да получи своеобразен мандат, нека Берлин бъде разрушен, нека собствения му живот бъде разрушен. Всъщност меланхоликът преживява опита на съществуването като изключение спрямо битието. […] Понякога пациентите ми по повод на тези разсъждения казват, че съществуването е едно бреме за влачене, а кога тя се превръща в такова? Когато форклузията, можем да кажем, засяга желанието, засяга пренасянето на желанието. Т.е. животът, съществуването, тялото се превръща в бреме, когато не е оживено от желанието. Лакан улавя добре този особен аспект на меланхолията у анорексиците, в „Семейните комплекси” (Complessi familiari – итал. заглавие, книгата е издадена на български език през 2001 г. от издателство „Лик” под заглавието „Семейните комплекси”, бел. прев.) Лакан говори за желанието като за желанието на ларвата. Т.е. че в желанието има подобно направление, как да кажем, желание без желание, желание да нямаш желание, желание да бъдеш без желание. Това ние наблюдаваме много често: една атрофия на желанието и ако има такава, тялото се превръща в бреме. Няма вина, няма никакъв морален делириум, има просто поява на съществуването на бреме, както и на отсъствие на желанието. Това, което Лакан нарича „предварително действие” (gestione preliminaire – фр. ез., бел. прев.), т.е. угасване на усещането за живота. Това да го няма вече усещането за живота. Няма вина, няма чувство за вина, няма усещане за вина, няма усещане за недостойност, има единствено отсъствие на усещане за живота. […]. Това е желанието на ларвата – предлагам ви да използваме един фройдистки термин, който откриваме в статията (на Фройд – допълнението мое, бел. прев.), наречена „Икономическият проблем на мазохизма” (Il problema economico del masochismo), в която Фройд прави една по-нататъшна рефлексия отвъд принципа на удоволствието по отношение на влечението към смъртта и цитира принципа на нирваната. Дефинира го като една изопачена радикализация на принципа на удоволствието. Както знаем, принципът на удоволствието функционира, избягвайки изключенията, както и вътрешните смущения в апарата, стремейки се към намаляването на неудоволствието и към поддържане на възможно най-ниско вътрешно напрежение. Принципът на удоволствието е един по-малко или повече статичен такъв: това е един принцип, който забранява достъпа до съществуването. Ето я и неговата „нирванизация” (кавичките мои – бел. прев.): принципът на нирваната се явява продължение на принципа на удоволствието. Фройд обаче използва един наистина забележителен израз, който действително осветлява новата меланхолия, когато казва, че тази радикализация на принципа на удоволствието в принципа на нирваната е една наркотизация. Тази наркотизация е в центъра на новите меланхолии. Наркотизация означава oтслабване на неуправляемата особено силна пулсация на желанието. Това е пример за втвърдяване на „Fort!”, “Fort!” без „Da!, т.е. за прекъсването на връзката, за разрива между тях, всички онези феномени, с които ние в Jonas се сблъскваме. Бихме могли тук да използваме една двойка термини и започвам да се движа към приключване на за лекцията, след което ще направим пауза и кратко обсъждане. Та ще използваме тук една двойка термини, която откриваме в Семинар 10 на Лакан и те са „свят – сцена на света” (mondo – scena del mondo). Бихме могли да кажем, че сцената на света е сцената на смисъла, и ние обитаваме сцената на света, а тя е хоризонтът на смисъла, в рамките на който говори битието, в която, казано иначе, той излиза на светло. Сцената на света изглежда като картина: ние сме в картината на сцената на живота. Нашето собствено съществуване е в тази картина, то се превръща в битие, благодарение на смисъла, ако можем да използваме схемата на Ойлер, която Ви предложих. Какво се случва при меланхолията? В нея сцената на света се разплита, картината се разпада и субектът изпада, казва Лакан, извън сцената на света. И когато изпада от сцената на света, той се открива затворен в собствения си свят. Както когато казваме на някой, че пребивава в собствения си свят, че се е изгубил в него, т.е. че е извън сцената на света. Да се изгубиш в собствения си свят, да напуснеш сцената на света. Това затваряне в собствения свят на един човек не е свързано с моралния делириум, по-скоро има общо със затварянето на битието в рамките на съществуването. На съществуването като затворен свят, лишен от смисъл, лишен от желание. Благодаря! (аплодисменти от публиката)

Водеща: Откриваме втората част на лекцията. Благодарим на Масимо Рекалкати, който премина през Фройд и Лакан по темата за клиниката на психозите, като ни представи и своята теза, която осветлява ефектите на съвременността, откривани от нас днес в изследванията ни и поставящи един въпрос.

Въпрос от публиката 1: Благодаря за работата, която ни представихте тази сутрин. Искаше ми се да те попитам нещо, но по-скоро ще изложа едно мое съображение, което по-късно ще се прелее във въпрос. В определен момент ти подчерта дисбаланса в израза „Fort! – Da!”, като везните са наклонени в полза на „Fort!” при меланхолията и съответно към „Da!” при психозата, да кажем така. Бихме ли могли да мислим този дисбаланс от гледна точка на Лакан като дисбаланс между S1 и S2 (с S Лакан обозначава субектите, а с S1 и S2 – съответно субектът в отношенията му с другия – бел. прев.) и оттук като недостъпност на пустотата, която поражда този дисбаланс между S1 и S2, т.е. в клиниката на неврозите като възможността да се появи субектът на несъзнаваното в него. Така в диференциалната клиника бихме могли да кажем, че е невъзможно да се премине от невроза към психоза. Въпросът ми съответно е: в твоето изложение ти осветли разликата между параноята и меланхолията, но при при неврозата ние имаме възможност да мислим обсесивната невроза и хистерията като следващи една след друга или като проявяващи се едновременно отвъд структурната диагноза, която е насочена към един от полюсите. Бихме ли могли тогава да мислим в рамките на този дисбаланс между „Fort!” и „Da!|” възможността меланхолията и параноята да съществуват винаги така дисбалансирано? И може ли това да бъде издържано от теоретична гледна точка на основата на това, че при неврозите имаме логика на сигнификата (logica del significante), a при параноята – език на знака (logica segnica), изхождам от това, което ти каза много добре – че при параноята всичко има своето значение, и значението придава една констелация от знаци. Съответно смисълът е напълно откъснат от случващото се, от начина, по който параноидният човек интерпретира света. При меланхолията също всичко определя своя смисъл от отсъствието на смисъла, от прекомерното присъствие на отсъствието.

Въпрос от публиката 2:  Здравейте, хиляди благодарности и от мен за това представяне. У мен възникна следния въпрос: Вие дефинирахте тази нова форма на меланхолията в преживяването на живота като бреме, за да кажете после, че съществуването е бреме, доколкото то не е оживено от желанието. От казаното аз разбрах, че желанието се дава само в невротичния тип структури, доколкото при тях има преживяване на липса, на загуба, на първичен траур и т.н. Оттук следва въпросът, който искам да отправя: ако тази нова форма на меланхолията, която, строго погледнато, е психотична, се явява трансструктурна, то доколко юношеската възраст е достоен неин представител, ако тази възраст за възраст на изгубване?

Въпрос от публиката 3:  И аз бих искал да благодаря и веднага искам да кажа моя въпрос […]: бих искал да разкажете повече отново, ако имате желание за това, относно разликата между несъществуването на другия (едно освобождаващо преживяване), което освобождава вероятно място за неврозата, и преживяването на несъшествуващия друг като вледеняващ опит, който дава пространство за развитието на меланхоличната психоза. Ще представя един диалог, който направихме вече веднъж, един идеален диалог – ако допуснем, че меланхоликът може да води диалог, – между меланхолик и невротик. Меланхоликът ще твърди пред другите, че любовта има своя същност, докато невротикът ще се ограничи до действията й, отричайки това любовта да има своя субстанция. Меланхоликът обаче би спорил: какво значат тук твоите действия, това, че ще ще те хванат и ти ще хванеш някого за задника, докато животът в основата си е уклончив или просто е мухъл. Твоите действия са възмутителни за истината, а и са отвратителни, защото си човек, който избягва да види реалността, а тя е, че в живота отсъства смисъла, че той е уклончив. Сега аз казвам: „Има действия на любовта, в които се усеща, че техният автор запазва своята връзка с бездната: те биха били истински действия на любовта, докато има любовни действия, които са загубили тази връзка. И достигам до това, че има хора, които претендират да са нормални, много уравновесени, такива бюрократи на живота, което прави необходимо мисленето на нормалността като един бюрократизиран живот. […] От моя гледна точка обаче в съвременността присъства една перверзна характеристика, която бих нарекъл перверзия на нормалността или нормалност на перверзията, не знам. Т.е. привидно е прието отсъствието на същността на любовта, реализират любовни действия, те са добри бащи, приятели, но реално – това е моето възприятие, не знам доколко е точно – те ги хвърлят в лицето на другите, с тайна наслада, може би неосъзнато, за да го уплашат (точно това ги прави перверзни). Те извършват действия на любовта, но реално ги хвърлят в лицето на другия, намеквайки факта, че те живеят, имайки гаранция за притежанието на субстанцията на любовта. Съществува една жива нормалност, не една бюрократична такава, но ти казват винаги следното: Справям се с живота, извършвам любовни действия, не се отказвам от субстанцията. Аз обаче не чувствам в тяхното поведение действията им да имат връзка с бездната, изобщо не чувствам вече такава – сякаш вече перверзията е нормална. Благодаря!

Въпрос от публиката 4: Добър ден! Най-вече бих искал да поздравя и похваля малкия голям човек Масимо, докоснат от Емпедокъл […] И така, отивам към въпроса: ако Масимо желае, […], би ли искал да говори по въпроса за връзката между онази случайна среща, която винаги отсъства, но е винаги свързана с въпроса за реалното, със завръщането към т.н. аутоматом (означаващото повторение, което се подчинява на символния порядък, термин в психоанализата, Automatom – бел. прев.), което означава завръщане към знаците във веригата на значението. Въпросът ми е какво се повтаря всъщност? Благодаря.

Въпрос от публиката 5: Благодаря на Масимо за неговите винаги така богати на клинични, именно клинични идеи, толкова редки днес. Струва ми се, че днес ти каза нещо, което ми се стори основно, което ще повторя сега и то е разграничението между психоаналитичната клиника и психиатричната клиника в смисъл, че умъртвяването дадено само по себе си се разбира като меланхолия, когато се преминава към суицидно действие. Ти обаче показа, че въпросът е дали това умъртвяване не проявява само при класическия опит за самоубийство или при аcting-out (отреагиране, извършване на действия за изразяване на емоционални конфликти, обикновено с антисоциален характер и с цел привличане на вниманието – бел. прев.): има ги анорексиите, разрушаванията на любовта, на къщата, на любовни ситуации. Оттук тези нови, по-конкретни форми на умъртвяване, които често ни водят към поставянето на погрешни диагнози, без да имаме предвид този проблем на ниво съществуване, който ти обясни много добре в твоето представяне. Това ми изглежда един фундаментален момент, за който ти благодаря. Другият се отнася до моя въпрос, а именно: въпросът за другия. Докато те слушах, си мислех за един филм от 70-те, който може би сте гледали, в който ставаше дума за самоубийство. За един човек, който решава да се самоубие и докато се намира в една частна психиатрична клиника, пише върху огледалото на своята стая номер 23.07 като датата, на която трябва да се самоубие. Съответно изглежда като едно планирано самоубийство, на първо четене е така: решил е да се самоубие. Моят прочит обаче е друг: той говори със своя лекар, който му казва да не отива в Париж на разходка, пациентът обаче отива и там отново се среща с интелектуалци, шоумени и т.н., които е посещавал преди. И така, в болката на живота, не откривайки другия (не открива същите хора отпреди – бел. прев.), той не успява да съществува и в крайна сметка се самоубива. Т.е. моят въпрос се отнася до насоките на лечението и по-точно доколко е важен другият. Т.е. докато при параноята съществуването на другия може да бъде наистина катастрофично, се питам доколко в меланхолията ние успяваме да въплътим другия и по какъв начин. Кой изпълнява функцията на другия? Вярвам, че това е важно и бих искала да знам какво е твоето мнение по този въпрос.

Въпрос от публиката 6: Бих искала да помоля Рикалкати да повдигне отново за момент темата относно клиниката на анорексията, доколкото вярвам, че ти е дала много материал, за да развиеш този въпрос по много интересен начин в контекста на новите форми на меланхолията. Та бих искала да те попитам, от гледна точка на психотичната анорексия, ние виждаме ясно, не е ли така, чертите на меланхолията както и ти ги описа. Според теб чрез коя модалност тези типични черти на меланхолията, да я наречем психотична, мигрират ли и ако да –  към коя форма на анорексия невроза, а и по какъв конкретен начин, което поставя под въпрос доколко невротичната анорексия е по-скоро женска или привидно женска клинична единица. Можем ли също така например да говорим за една нова модалност на мислене на клиничните форми, свързани с женствеността?

Въпрос от публиката 7: Докато тя говореше (задаващата предходния въпрос – бел. прев.), в ума ми изникваха думите на Дельоз (Жак Дельоз – френски философ-постмодернист), че ако не беше философ, би писал елегии, елегия в древногръцкия смисъл на думата, като жалба, като химн на болката. И тук си задавам въпроса: ако меланхолията е единствената клинична единица, която наистина скъсва с другия, […], не е ли тя единствената клинична единица на висотата на именентността в учението на Лакан?

Въпрос от публиката 8:  Едно голямо „Благодаря“ от мен, бих искала да задам един наистина бърз въпрос. В представянето по отношение на диференциалната диагностика на психозите, не бе споменато и аз се запитах къде хипотетично може да бъде разположена шизофренията: дали към полюса на Fort! наравно с меланхолията, предвид тази недостатъчност на другия при шизофренията, проявяваща се при нея под формата на едно фрагментирано тяло и като тялото като място на другия, в което другият разпокъсва (болния – бел. прев.). Това ме интересува.

Въпрос от публиката 9:  Благодаря на проф. Рекалкати за яснотата, с която описва Лакан. Първо ще се спра на Джакомо Контри (Giacomo Contri – итал. лекар и психоаналитик, бел. прев.), а след това ще се върна към него. Интересува ме каква е разликата между траура и меланхолията? Изглежда ми, че при траура на субекта му липсва присъствието, той оплаква отсъствието на присъствието на онзи, който е мъртъв, докато при меланхолията му липсва присъствието на онзи, който може да е жив или мъртъв. Така в меланхолията я има надеждата този човек да бъде видян отново, да бъде видян обичания обект. В траура – не. Поради това я има и красивата метафора за меланхолика, който чака на гарата един влак, който няма да дойде никога, защото освен че гарата е изоставена, стара, разрушена, на нея липсват и релсите. Но меланхоликът ще чака, ако е наистина такъв, знае, че отнякъде все пак влакът ще дойде. При траура страданието на човека е убийствено. Това е въпросът ми, благодаря.

Въпрос от публиката 10: Благодаря за представянето. Впечатли ме представата за „Fort! – Da!” и си помислих дали тази нова клиника на меланхолията може да бъде приложена по някакъв начин в работата с деца? Т.е. доколкото засяга степента, до която детето се привързва към другия, което ми изглежда в съвременната клиника, че е проблемно, има я трудната сепарация (Fort!), да кажем така, което улавяме особено в клиниката на неврозите и как всъщност въпросът за „Da!”, т.е. за разкъсаните връзки, които се установяват особено често при клиниката на психозите, може да се приложи клинично. Т.е. прилайки това в клиниката може би следва първо да помогнем на детето да се отдели от другия, след което идва вторият момент при психозите у децата – да конструираме след това другия до степента, до която детето вече е сепарирано. Въпросът ми е дали би могло до някаква степен и това да се приложи в детската клиника?

Последен въпрос от публиката: Здравейте, аз съм Франческо Кампанила и идвам от Южна Италия, в общи линии, от провинция Казерта. Днес всички най-вече Ви благодарят, аз обаче не се чувствам добре. Всички говорят за технически неща, а аз не съм „техничар” (кавичките мои – бел. прев.). Аз учих право в продължение на три години, след което започна хаосът. Баща ми се разболя и сигурността в живота ми намаля, защото се изправих пред омразата (вероятно към болестта – бел. прев.): пред осъзнаването, че и той може да умре, наистина може да умре. Сякаш това не беше възможно. Но го виждах треперещ, без зъби, тумор на панкреаса – това беше. Така започна едно наше пътуване до Верона, аз го следвах, бях до него, майка ми не беше съгласна, сестра ми учеше във Венеция по онова време. Майка ми остана сама с мен. Това се случи преди две години. Животът ми изгуби своя смисъл. Ето защо сега не говоря като специалист, а като пациент по-скоро. Като човек, който преминава през терапия вече няколко години. Та животът ми загуби смисъл и днес Вие споменахте една теза, която всъщност наруши моето психично равновесие: (аплаузи). 2 години психотерапия отидоха на кино. Тезата Ви бе, че животът има право на смисъл. Не бих могъл да кажа, че тази теза е сбъркана: нямам необходимите инструменти за това всъщност, но не вярвам в това, не вярвам. Или по-скоро, не че не вярвам, а се питам моето съществуване до днес е загубило смисъла си: учех право, почина баща ми, влязох в криза, последва психотерапия. Моята първа психотерапевтка беше лаканианка, имах среща с нея, която ме шокира напълно в смисъл, че отидох при нея първия път и когато се обърнах към нея, тя ми каза: „Остани си така.” Аз й казах, че не мога да спя? И тя каза: „Аз какво мога да направя?”. Аз се ядосах първоначално, но по-късно разбрах, че това беше най-почувстваното и искрено нещо, което тя можеше да ми каже. В онзи период аз навлязох в криза, след това срещнах тази психотерапевтка-лаканианка, срещнах се с текстовете на Лакан и се влюбих. Оставих правото и записах Психология преди няколко години. Затова казах, че не съм специалист, а още страничен човек. И така, питам се, ако съществуването има право на смисъл, кое би могло да придаде смисъл на съществуването: любовта, срещата с нещо, което … не знам… което е незаменимо, не знам? Това е въпросът ми.

Масимо Рекалкати: Като цяло, трябва да кажа, че от всичките години, през които всяка година изнасям тук тази лекция, не ми се е случвало да се постави такова голямо количество интересни въпроси в тяхната цялост – това ми се случва за първи път. Не че през предишните години не бяха интересни, но сега имаме една голяма концентрация на въпроси и би могъл да бъде организиран наистина един годишен семинар само за това: да се намери пространството, контекстът, сетингът, за да се направи нещо генеративно, да се смесят езиците, клиничните препратки, доколкото всичко, което предложихте, е наистина важно за мен.

И така, ще започна да отговарям на въпросите отзад напред:

Правото на живота да има смисъл (курсивът мой – бел. прев.) не означава, че животът има смисъл, по този въпрос в Семинар 2 на Лакан откриваме по-скоро ницшеанското учение (доколкото то е ницшеанско, но е и фройдистко), че животът се корени не в смисъла, а в неговото отсъствие, животът в неговата цялост. Животът в неговата цялост носи със себе си липсата на смисъл, реалността на неговото отсъствие. Мухълът, някой оправдано повдигна темата за мухъла на съществуването, но точно заради това и доколкото животът в своята основа е нонсенс, той се стреми към смисъла. Именно поради това и другият е преди всичко мястото, Фройд го нарича „спасителят” (il soccorritore), но в смисъл, че първото спасяване на живота е в това да му се придаде смисъл. Ето защо животът, идвайки на света, има правото, в смисъл, доколкото има права, на друг. Другият е онзи, който придава смисъл на живота. Животът сам по себе си няма смисъл: без грижата на другия, ръцете на майката, погледа на другия, дори можем да кажем фантазията на другия, изобщо без другия животът изпада в нищото, в нонсенса: тук могат да се дадат много клинични примери. Известните случаи на децата на Шпиц (Рене Шпиц е психоаналитик, изследва разрушителните ефекти на отсъствието на майката върху нейните деца) ни учат на това и това учение е неизличимо: всеки родител, изправен пред безпомощния живот на едно дете, знае, че първото негово действие е да свърже живота с неговия смисъл. Когато това действие го няма и тази връзка не се случва, съществуването набъбва спрямо битието. Това не означава, че субектът е обречен, а че има едно реално присъствие, а че има едно присъствие на реалността, на съществуването в неговия живот, което е травматично голямо спрямо това в други животи. Разбира се, аз мисля, че поезията, задълбоченото мислене и сублимацията не се пораждат от смисъла, а от неговото отсъствие: поезията се заражда в страданието, а не в смисъла. А страданието е опитът на отсъствието на смисъла, но то е възможно, само ако преди това има едно преживяване на смисъла. И така, във Вашия пример, който споделихте с нас, да кажем така, благодаря Ви за увереността да го направите: та когато казвате, че сте се срещнали с текстовете на Лакан и те са променили посоката на живота Ви, това непредвидено обстоятелство разкрива отново смисъла в живота. Тук следва да кажа, че всяка среща от този тип, която разкрива смисъла на живота, е една любовна среща. Текстът на Лакан за Вас преди всичко е бил любовна среща, която е дала възможност да се открие смисъла.

По въпроса на Федерика, […], която от години работи с деца, заслужава да бъде разгледан по-задълбочено, но ако трябва да кажем какво свързва Fort! и Da! (курсивът мой – бел. прев.) с една дума: това е бащата. Функцията на бащата (като под баща не разбираме сперматозоида, а родителят) е да бъде всичко онова, което свързва Fort! и Da!. Това е принципът на бащата. И до степента, до която го има това свързване, детето бива изведено от позицията да бъде само един обект в сексуална услуга на майката: това е фразата, която използва Лакан. Принципът на бащата спасява субекта от съдбата да бъде в сексуална услуга на майката, като последното представлява колапс на свързаността между Fort! u Da!. Би било интересно да разгледаме и как в наши дни преобладава или Da! или Fort!. Детската клиника, в която Вие сте експерти в много по-голяма степен от мен, ни изправя пред ситуации, в които преобладава изоставянето, травмата на изоставянето, травмата на живота, който изпада в нонсенса, но и травмата от задушаващото присъствие на обекта […].

Тук достигаме до много интересната сцена за железопътната гара (курсивът мой – бел. прев.), сцена от бисвангериански тип (от Ото Лудвиг Бинсвангер – психиатър и невролог, бел. прев.), доколкото Бинсвангер използва тази метафора в „Меланхолия и мания”, казвайки, че меланхолията (курсивът мой – бел. прев.) е една изоставена гара, през която вече не минават влакове. В разбирането на Бинсвангер тази метафора идва да каже – дотук не сме говорили за това, – че меланхолията, както и манията всъщност, е една структурна промяна на темпоралността, доколкото в меланхолията (това би противоречало донякъде на Вашата теза) има една ампутация на бъдещето, т.е. невъзможност да се очаква каквото и да било. При меланхолика всичко вече се е случило: именно в този смисъл гарата е вече празна. Можем да кажем, че миналото е разбъркало настоящето и то прави невъзможно бъдещето. Често чуваме нашите пациенти да ни споделят подобни свои преживявания: аз нямам повече бъдеще, не мога вече нищо да очаквам от живота. […] Т.е. идва да рече, че животът вече е преживян целият. Във Вашия въпрос обаче имаше един алтернативен прочит на този на Бинсвангер, в смисъл, че меланхоликът би могъл да бъде мислен като една фигура в очакване, която все още очаква нещо. Бихме могли да направим един алтернативен прочит на изключително произведение като „В очакване на Годо” на Бекет, ще видим добре, че в основата си това е едно меланхолично произведение вкаменяването на субекта е свързано с очакването. Очаква се все още Годо. Годо, който няма да дойде никога, но същевременно парализира двамата скитници на Бекет. Нещо съвсем различно се случва с Телемах например, който не е бекетиански герой. Телемах не очаква своя баща, както го виждат някои по-повърхностни прочити. Той по-скоро тръгва към хоризонта, т.е. той не е една бекетиански герой в очакване. Това ни казва, че в меланхолията има нещо от рода на безкрайното очакване и поради това наблюдавайки я, влизаме в конфликт с текста на Бинсвангер.

Бихме могли обаче да кажем, че истините (за меланхолията – допълнението мое, бел. прев.) са две: Бинсвангер казва истината, наблюдаването на меланхолията – също. Проблемът е в това как да се съберат заедно тези две тези. Вие казвате също, че траурът носи със себе си зверство, той е лишен от очакване, защото трябва да направи мъртвия мъртъв. И само траурът прави мъртвия мъртъв. […] Ако обаче траурът прави мъртвия мъртъв, т.е. го деинкорпорира, ако използваме категориите на Николас Абрахам, когото цитирах по-рано: това означава, че всеки траур носи в себе си една меланхолична черта. Така фройдистката разлика между траура и меланхолията се скъсява. Аз не съм съгласен с Фройд, когато той казва, че всеки траур е завършен според степента, до която ни освобождава от привързаността към загубения обект. Моят опит на мъж, на аналитик и на изследовател на човешкото същество, ми казва, че и най-завършеният траур е безкраен. В смисъл, че, както казва моят приятел Клаудио Пармиджани (Claudio Parmiggiani – съвременен артист, бел. прев.), голям художник: „Докато вървя, усещам около мен сенките на моите мъртъвци.’ Ние сме изградени от това. Изградени сме от сенките на нашите мъртви, които сме изгубили. Разбира се, разликата е в това, че при траура тази сянка не скрива хоризонта на живота, аз го нося със себе си. Във всеки траур има един меланхоличен белег. В този смисъл, в „Призраците на Маркс” (Spettri di Marx – итал. заглавие) Дерида правилно казва, че от траура трябва да направим идеала за него, че трябва да направим от траура неговата работа, винаги в него има някакъв спектър, има винаги меланхоличен белег и артистите са онези, които имат възможността да направят от този белег като неусвоим остатък от символната работа на траура следното (което прави Бури в своето произведение „Крето ди Джибелина”, Преведено от английски-Cretto di Burri или Cretto di Gibellina, известен още като „Голямото крето“, е пейзажно произведение на изкуството, предприето от Алберто Бури през 1984 г. и останало незавършено през 1989 г., базиран на стария град Джибелина, източник: Уикипедия, бел. прев.): да издигне тази рана, този меланхоличен остатък до статута на поезия. Може да се каже, че […] цялото „Cretto di Burri” е една критика на фройдистката идея за траура. Доколкото показва, че раната не може да се изгради отново. Не може да се забрави.

Докато за Фройд приключването на траура е в забравата, в забвението, в това Фройд показва силно наподобява Ницше. Бури би казал: „Разбира се, това е една работа по отношение на мъртвия […], но не е освобождаване от мървия. Следата на мъртвия бележи нашия път. Тук достигаме до един много интересен за мен въпрос – относно реалната следа, относно неизчерпаемия меланхоличен остатък от траура, различен от разбирането на Фройд за него. Проблемът е в това какво правим, каква съдба отреждаме на този неизчерпаем остатък, на тази меланхолична следа. Това е именно следа, а не меланхолия. Лакан също казва така д– и това много ме впечатли, – че […] онова, което е най-трудно да се подкрепя, у този, който преживява раздяла, траурът е една раздяла, е това, че не липсва повече не на другия. Лакан препраща към тази идея в Семинар 10, т.е. не само другият ми липсва, защото го няма, но аз вече не липсвам на другия, той може да живее без мен, това е една рана. И ако любовта е преживяването на липсата на другия (аз липсвам на другия), траурът е раздяла и раздялата, която траурът включва, е да се приеме факта, че аз вече не липсвам на другия, че неговият живот може да протича вече и без мен.

Следва много добрият въпрос, който зададе Сара. Къде е Сара? Много интересен въпрос. Аз не съм стигнал още дотам – философите винаги стигат по-далеч от психоаналитиците, но когато Сара каза, че меланхолията би могла наистина да въплъщава чистата иманентност, аз съм съгласен с това. Това обаче е мисъл, до която може да се достигне, единствено благодарение на собствения принос. Меланхолията е чистата иманентност. Когато няма трансцендентност, когато има единствено трансцендентност на смисъла, трансцендентност на желанието, на другия, на любовта, на връзката, тогава я няма песента на влечението, има я единствено жестокостта на съществуването. […] Но това виждаме самите ние, когато сме в болката на самотата, когато сме изправени пред смъртта на наши близки, когато виждаме детето си болно и не знаем ще оцелее ли то или не, преживяваме чистата иманентност на съществуването. Както прави Иисус в Гетсиманската градина. Няма го бащата там. Радикалността на това преживяване е в това, че детето на Бог преживява смъртта на Бога. Т.е. това е преживяването, през което ние минаваме, когато срещаме реалността в чистата иманентност. Разбира се, че след това се появява радостта, но в моя прочит тя е едно преживяване, идващо от влеченията, радостта сама по себе си като преживяване на иманентността носи винаги със себе си една трансценденция, едно отваряне на полето, едно дихание. Чистата иманентност – това е меланхоликът. Не бихме могли да кажем, че това е онзи отделен човек, когото проучват задълбочено и за когото говорят мои приятели като Алекс Палярдини (Alex Pagliardini), Федерико Леони ( Federico Leoni), Роко Ронки (Rocco Ronchi) и т.н. Не е човек от този тип, но отделният човек без другия открива своя версия дори и в дискурса на меланхолика като дискурс на чистата иманентност без трансценденция.

Следва въпросът на Мария Барбуто (Maria Barbuto), като ще подхвана въпроса от друго място: от гледна точка на трансклиничността. Трансклиничността на новата меланхолия, която откриваме в направлението на психозата, но това не означава, че е психотична структура. Лакан също така насочва към разграничаване на психотичната структура от психотичното направление. Ако прочетете Семинар 11, в него ще откриете това разграничение между психотичната структура и психотичното направление. […] Това откриваме ние и в Jonas – че има едно психотично направление, холофрастично (обозначава етап на развитие на езика, при който една дума носи толкова значения, колкото една фраза – бел. прев.), а не метафорично.

Казвайки това, бих добавил, че новата меланхолия (курсивът мой – бел. прев.) притежава женствен характер (курсивът мой – бел. прев.): в Семинар 17 Лакан я описва като отказ от тялото. Когато тялото се превърне в едно бреме, има отказ от него. Отказът от тялото също така е омраза към фалоса. Със сигурност. А също така е разрушаване на фалоса, провокация, контраст с него, от което днес, да кажем така, страда женското – от това направление на контраст, на отказ от фалическата хегемония, интерпретирайки фалоса единствено като обозначаващ загубата. При новите меланхолии омразата към собственото тяло има по-голяма плътност от моралния делириум по отношение на вината и недостойността. Има един истински отказ от тялото, омраза към тялото. Женското е по-чувствително по този въпрос: случва се да виждаме пациенти с мазохистични практики, […] като изключително болезннените депилации, прическите, които правят тялото да изглежда ужасно, пълнотата също е друга форма на екстремен отказ от тялото, нечистоплътността, всичко, което отдалечава тялото, което го държи встрани от фалическия сигнификат на желанието. Виждаме всичко това и то може според мен да се приобщи към темата за новите меланхолии.

Следва един от двата въпроса, които постави Силвия, a именно вторият, който се отнася до насочеността на грижата (курсивът мой – бел. прев.). И така, по отношение на насоката на грижата, когато ми се случва да правя супервизии в клиниката, в която работя, и се натъкнем на случай на меланхолия, аз викаги давам две много сухи, точни насоки, които след това могат да бъдат адаптирани към субекта. Давам си сметка, че накрая екипът ще следва обаче тези две насоки. Първата от тях е да се разруши съвпадението между субекта и нещото, което в превод означава да се екстернализира лошия обект (Il Chaconne), който иначе съвпада с битието на субекта. Тази екстериоризация на лошия обект, на злия обект, с който се идентифицира меланхоличният субект, се осъществява чрез параноята, т.е. необходимо е да се предизвика това състояние у меланхолика. В смисъл, че една параноя, очевидно изкуствена, която ние индуцираме, ще изведе злия обект от тялото на субекта. Какво обаче означава да се индуцира параноя? Например ние в общността имаме една базилианска, да я наречем така (от името на Франко Базалия/ Franco Basaglia – пионер на съвременната концепция за психично здраве), практика – тази на своеобразната асамблея, при която в базилиански стип се събираме всички, сестри, социални асистенти, и заедно с пациентите говорим какво не върви добре в общността. Обсъждаме също така и какво не върви добре в нашата страна, в град Болоня, какво не е наред по хълмовете, в подножието на които се намира общността. И така разпалваме дискусията, разбира се, по един символичен начин, провокираме правото на всеки човек да екстериоризира лошия обект. Асамблеята е един начин да се направи това, но като цяло, за да се отдели лошия обект от субекта, трябва да се индуцира параноя у субекта. Втората и по-интересна, доколкото води до по-значителни стабилизиращи ефекти, е една защита чрез засилване на дименсията на „отпадъка” (кавичките мои – бел. прев.). Което означава, че меланхоличните пациенти винаги имат определена връзка с обекта-отпадък (който те самите приемат така – бел. прев.). Има хора, които в общността разкриват, че имат страст към реставрацията, към събиране на отпадъчни материали, към това да полагат медицински грижи за хора в нужда, към доброволческа работа с изоставени деца или – това е нещо, което се среща при повечето, – да се грижат за бездомните кучета. А и понеже винаги наблизо има кучкарник, има го бездомното куче, което по един вангоговски начин е субектът (S1 в термините на Лакан) на меланхоличния човек. Оттук, закрилянето на бездомното куче онзачава да защитаваш собственото си Аз, като ние изграждаме всичко това от заместителите. Правим нещо от отпадъците на конкретния Аз, от онези символни заместители, изключително разнообразни помежду си. Най-хубавата част на нашата работа е да открием склонностите на субектите и да ги подсилим. За да ги превърнем в един заместител.

И така, благодаря на Силвия и за това, че подчерта този път към умъртвяването (mortificazione) (курсивът мой – бел. прев.), който не съвпада с пътя към самоубийството (курсивът мой – бел. прев.). Ние знаем, че клиниката на суицида се разделя на две големи части: частта на acting (има се предвид acting-out) и частта на прехода към суицидното действие. Знаем също така (благодарение на Лакан), че в основата на acting-а е суицидът като форма на зов към другия. Неврозите и невротичните суициди биха могли да бъдат причислени към частта на acting-а, те са форми на контрол, осъществяван върху другия. Преминаването към суицидния акт всъщност е напускане на сцената на света, дефенестрация (изхвърляне на някого или нещо през прозореца – бел. прев.) на субекта, който не изисква повече нищо от другия, освен да се отдели безвъзвратно от него. Това е една драматична проява на втвърдяването на „Fort!”. Исках да ви покажа също така, представяйки ви едно допускане на Лакан, което той прави в „Семейните комплекси” (Complessi familiari), като описва токсикоманиите, анорексиите и други типове семейства с психосоматични проблеми, като отложени самоубийства (suicidi differiti). Отсрочването на самоубийството е начин да се разбере истинското умъртвяване. Т.е. няма преминаване към самоубийствено действие, но има все по-голямо линеене на субекта, една прогресивна нирванизация, в този смисъл едно отлагане на самоубийството. Суицидът не поема по пътя на действието, но поема посоката на преминаването към реалността на символичната смърт. […] При анорексията това е крещящо изразено: виждаме едни ходещи трупове, които не се хранят или са намалили почти до нула приема на калории. Това прави впечатление. А какво може да е това, освен едно отложено самоубийство, едно реално самоумъртвяване? Ще се спра на един случай, който цитирах вчера: касае се за една моя пациентка, която има анорексични проблеми, но апропо е една чиста меланхоличка, и се подлагаше, бидейки самата тя медик, на периодични кръвопускания. Безкрайни такива. […] Това е реалното умъртвяване: да се изчисти кръвта от присъстващите в нея токсини от нещото, но не чрез сигнафиката, а чрез кръвопускането. Т.е. умъртвяването навлиза в реалността и пречистването на кръвта, изпразването от нещото, изпразването, което се случва при психотичната булимия например е изпразване на тялото.

Следва въпросът на нашия приятел, благодаря за комплиментите, бих казал следното относно Automatom-а (курсивът мой – бел. прев.). […] При меланхолията няма очакване. […] Няма я срещата. А защо я няма срещата? И в неврозите откриваме тази тема. Невротикът посещава психоаналитика и заради това, че няма срещи. Оплаква се, че не му се случват срещи, а защо това е така при неврозата и меланхолията? Защото цялата сцена е обхваната от повторението. Повтарянето на същото предотвратява срещата с новото, предотвратява събитието на самата среща, т.е. трябва да се намали повторението, за да бъде възможна срещата. Ясно е, че и в повторението я има срещата, но е по-сложно така. Например една любовна среща, която продължава във времето, със сигурност е едно повторение, което предполага срещи. Нашата връзка с текстовете на Лакан също е едно повторение, което не изключва срещата, а я поражда. При меланхолията обаче ние имаме едно враждебно спрямо срещите повторение […]. В принудата за повторение (на определени действия при обсесиите например – бел. прев.) при неврозите ние отново откриваме често повторение без среща.

И така, въпросът на Доменико е много сложен, а именно въпросът относно любовните действия (курсивът мой – бел. прев.). Лакан казва, че при психозата, както и при меланхолията, любовта винаги е мъртва. При меланхолията аз разбирам това така: любовта е мъртва, точно защото я има нуждата от субстанция, ако мога да използвам Вашите термини. И ако любовта е една субстанция, тя не е любов, защото е правилно любовта да е действие, а не субстанция. Няма такова нещо като любовна субстанция. Любовта, подобно на битието на Хайдегер, изчезва в действието. Няма как да има една субстанция на битието и след нея да следва то да влезе в действие. […] Действието е онова, на което се основава любовта. Вие питате как е при неврозите. Не, при неврозите любовта не се основава на действието. Невротикът живее със страх, а любовта се свежда до действията (които невротикът се страхува да извърши – допълнението мое, бел. прев.). При меланхолията по-конкретно обаче, смъртта надделява над живота, или по думите на Фройд, Танатос бива отвързан от Ерос. Това е една клинична дефиниция на меланхолията. Когато я има меланхолията, когато влеченията са разглобени, когато, както би казала Силвия, го няма ритъмът на свързаността между „Fort!” и „Da!”, между Ерос е Танатос. Тогава се появява развързването на възела, неговото разтваряне, разпръсването на влечението. Освен това несъществуването на другия е много различно при неврозите от това при психозите. Ние осъществяваме нашия анализ на неврозата досами точката на несъществуване на другия. […] Това обаче несъществуване на другия не е преживяване на потисничество: това е едно освобождаващо преживяване. На освобождаване от постоянния алтруизъм на невротика в рамките на другия. Несъществуването на другия освобождава невротичния субект от неговия постоянен алтруизъм: един израз, който намирате в Семинар 6 на Лакан.

В меланхолията наблюдаваме още нещо, което отбеляза и Силвия: ние не можем да притиснем субекта към несъществуването на другия, нито към параноята, доколкото субектът не би могъл да символизира несъществуването на другия. Не би могъл да се конфронтира с това да бъде „големия измамен” (il grande barato, кавичките мои – бел. прев.). Да бъде в тази позиция е възможно при невротика, докато при психозите другият е измамен, доколкото езикът на пациента става неразбираем за онзи, който не е вътре в него. А другият е измамен, доколкото той е съсредоточието на влечението. Тялото на субекта не е извор на влечения, може да се каже така и това е различно от описанията на постфройдистите. Ако прочетете теорията на Пао (Pao) за шизофренията, ще видите, че в психотика се открива основно и именно влечението. За лаканианците това не е точно така, т.е. при психозата влечението идва отвън, от другия, който се свързва с нервите на субекта, както е при параноята (Шребер), от другия, който прави да експлоадира тялото и го фрагментира при шизофренията, но влечението не е субективно преживяване. Сещам се за един изключителен клиничен случай на Бинсвангер (случаят на Елен Вест): случай на меланхолия – така бих казал аз, макар че има голям диспут по отношение на диагнозата на пациентката. Когато Елен Вест определя своя глад, глада като влечение, тя не казва, че изпитва глад, а че гладът я яде. Не казва, че тя е гладна, а че гладът я поглъща. Т.е. тя е погълната от влечението на някой друг. Стана ли ясно? И така, ние правим възможно съществуването на друг измамен в психозата, защото иначе ще разпалим параноята. Това тук означава да дадем на субекта възможността да конструира другия, а не да срещне несъществуването на другия. Изграждането на другия е, така да се каже, проектиране на другия, който не го преследва или ако го преследва, той не е всемогъщ в своето преследване. Другият като своеобразен насип в рамките на влечението на другия.

Достигнахме до последните два въпроса: един друг елемент на новата меланхолия е, че докато фройдистката меланхолия произлиза от преживяването на загубата на обекта, т.е. предполага се, че тази загуба – добре я описа един мой пациент-невротик, с една осветляваща тази загуба фраза, много пъти пациентите ни учат в клинично отношение – “аз съм претрупан със загуби”. Това е един хубав образ, нали? Може да се каже, че във фройдистката теза обектът е изгубен, но субектът остава претрупан със своята загуба. Загубата е онази, която го е затрупала.[…] Ето, бих казал, че в центъра на новата меланхолия не е загубения обект, не е преживяването на загуба на обекта, а е това на присъствието без загуба на обекта. На обекта, който предотвратява загубата. И, предотвратявайки загубата, предотвратява и жизненоважното предаване на желанието. Това също е един ефект на начина, по който Лакан концептуализира капиталитския дискурс: присъствие на обекта, смърт на желанието. И това е проблемът, който трябва да разрешим ние като родители, възпитатели, като хора, които се интересуват от процеса на изграждане на привързаност в наши дни. Т.е. как бихме могли да покажем генеративния аспект на загубата. Оттук новата меланхолия се поражда поради излишното присъствие на обекта. И ако при класическата форма на меланхолията, отсъствието се превръща в една крайна форма на присъствие, то при новата меланхолия присъствието – постоянното присъствие на обекта – предотвратява регистрирането на отсъствието.

По въпроса на Мауро, донякъде отговорих, в смисъл, че показах връзката между параноята и меланхолията като решаваща връзка дори и по посока на грижата. Тук двете не бива да се мислят като два алтернативни полюса, а и като възможност, т.е. да се създаде изкуствена параноя при меланхолика по пътя на екстернализацията на обекта. И така, аз мисля, че […] при психозата като цяло ние имаме един S1, което бихме могли да прочетем и като травматичен опит например. В случая на един мой пациент с шизофрения… Тук се сещам и за въпроса на Симона, на който ще отговоря сега, той е именно относно шизофренията. Та един мой пациент с шизофрения постигна свобода със смъртта на своя дядо: той бе отраснал в ужасно семейство на кавги, насилие, травми от всякакъв тип. Дядото изпълняваше бащината функция до смъртта си на 89-годишна възраст. Смъртта на дядото доведе до декомпенсация у този младеж, една наистина радикална декомпенсация, при която той не различаваше съня от бодърстването – дядото почина в съня си, – а също така деня от нощта, животът от смъртта, миналото от бъдещето. Разви един свръхинтерес към динозаврите, питаше се къде са изчезнали, как е било възможно първо да ги е имало, а после да изчезнат. Това ни казва, че има един S1 – смъртта на дядото, – който се повтаря като S1 във всички тези въображаеми конфигурации, без да може това S1, поне до един определен момент, да открие един S2, за да се изрази. Това момче откри S2 по-късно в Бог при един мистичен делириум, който започна от един много обикновен епизод, случил се в студиото ми. Там имам малка тераса и в един момент той поиска да излезе, а аз му казах: „По-добре не”. Той обаче настоя, а после ми посочи да видя облаците. „Бог ми праща знаци.” Аз се хванах за това и си помислих, че след като Бог праща знаци, следователно той му говори и това би стабилизирало един контакт с другия, да пресъздаде онзи, който момчето е загубило след смъртта на неговия дядо. Той се превърна в един дешифратор на облаците, а след това в монах – дешифратор на Библията. И целият му делириум беше реабсорбиран. Така се появява S2 според мен: имаме S1, което се повтаря, случва се обаче нещо при повторенията – в случая появата на облаците – което придобива вида на заблуждаваща метафора, че S2 изразява S1 и това прекъсва травматичното повтаряне. При меланхолията е по-трудно, доколкото S1 при нея е всъщност съществуването. Брутално, лишено от смисъл. Тук ми идва наум нещо, свързано с Микаела Риболди (Micaela Riboldi), не знам дали не си е тръгнала вече, а, ето я тук, един случай, който тя водеше в клиниката, за която говорихме. Това е случаят на едно момиче, което се ражда на 53-годишна майка и на малко по-възрастен баща, който скоро след раждането на момичето се разболява и умира почти веднага. Майката не очаква това момиче, приема това раждане като шега на съдбата, още повече, че се раждат близнаци – момче и момиче при спонтанна бременност на тази възраст на майката. Момчето получава символно, значимо име, а името на момичето е по-скоро някакво там. Майката определено предпочита момчето, а предвид загубата на съпруга й, майката остава свързана с момчето, на което приписва една фалическа ценност, докато момичето е просто никой. И така, от 10-11-годишната му възраст започват първите му преживявания, при които то приема тялото си като мръсно, като отпадък, и то се превръща в обект на сексуална агресия от всякакъв тип, изтърпява и изнасилване, търпи насилие, без да окаже никога съпротива на това. Защото всичко, което му се случва, потвърждава отправното S1.

Ето как S1 всъщност се открива в нонсенса на битието, което в този случай се корени в неприемането на живота. Това момиче носеше малки обувки, раняващи краката й до кръв и Питази (Andrea Pitasi – итал. професор, бел. прев.), не знам дали сега е тук, веднъж ми разказа, че в езика на славяните, доколкото той изследва усилено славянската поезия, бащата е онзи, който ти дава обувките, за да вървиш. Бащата на това момиче не му бе дал правилните обувки, с които да върви. Когато то вървеше, това раняваше краката му. Т.е. беше без обувки: не бе получило бащиния дар на наследството. И това според мен е S1 на меланхолика. Необходимо е да въведем и S2, който е онзи, който казва „Да” на субекта, който го приема. Това не е достатъчно, но е първата операция от уиникътски тип, която ние предприемаме. Доколкото Уиникът ни учи, че първото действие се съдържа в това да кажем „Да” на пациента, който е в позицията „Fort!”. Другият, който казва „Да” е един друг, който иска да е различен от травматичния друг, който това момиче е срещнало в живота си. И че тя може да се чувства не сянката на своя идеален брат, на своя идеален брат-близнак, да не се чувства като излишното момиче, […], на което няма приписан смисъл. Доколкото това е правото на живота да има смисъл, т.е. има правото да се чувства незаменим. Целият ми прочит на Ван Гог, за който го познава, е вдъхновен от този принцип, теоретизирайки меланхолията му и най-вече фактът, че Ван Гог е бил дете, което е заместило друг Винсент преди него, който се ражда мъртъв. Добре, благодаря на всички!

Източник:https://www.youtube.com/watch?v=_rnHqCTeu2k&t=4992s

Последно посещение: 14.12.2021 г.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s