„Болната любов“

Масимо Рекалкати
/публична лекция, 2013/

 

Massimo Recalcati:
L’amore malato
/Lectio magistralis, 2013/

 

Превод от италиански език: Силвия Давидова-Иванова

Из христоматия „Публични лекции по психология на любовта, желанието, семейството“ (2021)

И така, след тази задълбочена рефлексия (по темата преди Масимо Рекалкати говори неговата колега Диана Манчини /Diana Mancini/), ще започна от нещо, което ми се случи и ме развълнува много през миналата седмица, като се превърна в едно от най-значимите преживявания в живота ми до ден днешен. Бях поканен да говоря в затвор с най-строг режим близо до Милано и това беше първият път в живота ми, когато стъпих в затвор. Беше се събрала тълпа от хора, както тази вечер, затворниците бяха все с около десетгодишни присъди, други с доживотни присъди, осъдени за множество убийства – бяха отделили време да се запознаят с моята книга за желанието и да изучават думата „желание”. В края на този наш разговор някои от тях бяха седнали близо един до друг и прочетоха поезия, написана от тях самите. Едно момче на малко повече от 20 години, със силен калабрийски акцент, симпатично момче, с дълбоки очи, добре облечено, двойно на мен физически, прочете трогателна поезия за любовта. За абсолютната любов. Когато тръгнахме да си вървим малко по-късно, попитах приятелката ми, която беше организирала това, какво престъпление е извършило това момче. Струваше ми се кротък мъж, симпатичен. Оказа се, че беше удушил годеницата си. От любов. От абсолютна любов. И така, лесно е да се каже, че абсолютната любов не е това. Тя е нещо друго. В неговата поезия обаче вибрираше нещо абсурдно автентично. Може да се каже, че човешката любов, човешкото преживяване на любовта, винаги е преживяване на една болна любов. Т.е. когато ние обичаме, когато сме водени от любовта, ние искаме да притежаваме другия напълно. Любовта е собственическо чувство. Любовта много често, както при мъжете, така и при жените, се съпровожда от делириума на ревността. Подобна ревностна фантазия не съществува в животинския свят: това е едно изключително човешко чувство, т.е. страхът, тревогата да не бъдем заменени. Да не заеме някой друг нашето място. Ето защо, има нещо в човешката любов, което е свързано с излишъка, със загубата на границите, с изгубването, които водят едно момче с мили очи и с вид на един добър гигант, до това да удуши едно невинно момиче. А няма нищо по-лошо от убийството на жена, т.е. от това да убиеш една жена, да убиеш едно дете, няма нищо по-скандално от това. Скандално е и това, че деянието може да бъде извършено от любов. Не в името на омразата. Казах, че в човешкия начин на обичане има нещо болно, което ми изглежда неизкоренимо. И в доброто, и в лошото има някакъв излишък. Мисля си за Св. Франциск: не е ли в излишък неговата любов? Която го води до това да унищожи ресурсите на своето семейство, да се откаже от всичко, да изостави всичко, да направи един скок в нищото, не е ли лудост тази любов? Не съдържа ли всяка любов известна лудост в себе си? Когато един мъж и една жена са обхванати от любов, не са ли винаги те малко луди? Не е ли любовта винаги преминаването на една граница, прекрачването на един праг? С други думи, не е ли винаги любовта не само това да се намериш, нп също така и да се загубиш? Когато бъдем обхванати от любовта, ние се изгубваме. Няма господарство, няма контрол в любовта, ние сме движени от нея, това е една важна дума в психоанализата (übertragung – преместване), ние се чувстваме движени от любовта. От тази гледна точка, има нещо в любовта, което винаги нарушава равновесието. Винаги в момента, в който се поражда любовта, балансите се нарушават. Нарушава се редът. До степен на пълната му загуба, до дезориентация. Виждаме го при пациентите ни: има любовни срещи, при които човек дотолкова е движен от любовта, че тя преобръща живота му. Цялата му житейска история, семейните връзки, всичко гори, всичко се разсипва. Но дали това е патологична, болна любов или е структурна част на самата любов? Любовта, която ни преизпълва. Която ни кара да престъпваме (граници – бел. прев.), да се подхлъзнем. […] И така, за да обединя мислите си, искам да започна не толкова с препратка към мъжа и жената, а към любовта, каквато я познаваме в отношенията „родители-деца”, поставяйки акцент върху два фундаментални аспекта на родителската любов, а така също и на болестните й прояви, доколкото тя може не само да поддържа и позволява на живота да се разгръща, но и да го потъпква. И така, струва ми се, че има два основни начина да се прояви автентичната родителска любов и тук ще ми позволите да цитирам библейския текст, доколкото откриваме и двата във фигурата на Авраам. Първото фундаментално направление на родителската любов е да отговори на зова на собственото му дете, т.е. да каже „Ето ме, тук съм” (Eccomi). Да отговори, когато го извика собственото му дете. Зов, но какъв? Онзи, поради който идваме на света, съществуваме в него, живеем живота си, биваме захвърлени в живота, което е винаги същото като да бъдеш захвърлен в нощта.  Преживяването да бъдеш захвърлен в нощта е преживяването на нейната тишина. Детето се чувства изгубено в тъмнината на нощта, на нощта на живота, не вижда нищо, има объркана перцепция за своето тяло, не знае къде се намира, вече не е закриляно от топлината на плацентата, от топлината на утробата: то е захвърлено навън, изложено на живота навън, в нощта на живота. И отговорът на всяко едно човешко същество в тази изложеност към нощта на живота, е викът, крясъкът. Ние се раждаме с вик. Родителите знаят, че има деца, които само това и правят: плачат в нощта. Децата плачат през нощта и този плач, като част от човешкия живот, изисква да му бъде отговорено, някой да каже от своя страна: Ето ме! Както прави Авраам: Ето ме! Тук съм. Не си сам в тишината на нощта. Не си сам в тъмното. Не си сам и изоставен в твоето тяло, което не управляваш. Не си напълно изоставен. Защото човешкият живот, доколкото е именно такъв, е преживяване на абсолютната изоставеност. Психоаналитиците говорят за „рождената травма” (trauma della nascita – бел. прев.), за да обозначат момента, в който животът експериментира с изоставянето. Детето е изхвърлено навън, изложено на живота. Кое може да излекува абсолютната изоставеност? Какво превръща този вик в нощта в едно искане на любов? Т.е. да се каже, че това твоето не е просто вик, а е един зов, едно искане, един призив, една молитва. Единствено фактът, че от другата страна отговаря някой, да кажем родителите. Това е мощта на отговора. Там, където има отговор, където има присъствие, където го има това „Ето ме!”, животът не е изоставен. Животът е желан, искан, очакван: Ти не си тук случайно. Ти не си захвърлен в абсолютната изоставеност. Ти не си просто един вик в нощта. Твоят живот, твоето съществуване има смисъл за мен: това е незаменимата ценност на отговора на родителя. Отговорът, който предполага поемането на отговорност. Отговорността на родителите представлява преди всичко отговор на детския зов: Не си сам. Да се изведе живота от състоянието на пълна изоставеност. Това е първият портрет на любовта, на силата на любовта, която показва силата на отговора, на това да се превърне зова във вик на любовта. Това е викът, който прави живота незаменим (в неговия отговор – бел. прев.). Когато този превод го няма, когато от отсрещната страна никой не отговаря на вика, можем да видим това при милото момче с добри очи в това какво всъщност то е видяло в другия, какво от своя живот е видяло у другия? Дали някой е превел неговия вик? Знаем, че когато никой не преведе този зов във вик за любов, когато никой не отговори, никой не каже „Ето ме!”, защото има и родители, които дават сънотворни на деца, за да пазят тишина през нощта, животът се превръща във вик. Превръща се в преживяване на безсмисленост, на отсъствие на смисъл, на незначителност. И ние знаем, че това може да се случи и в живота на възрастните: онези, които ние в психопатологията наричаме намиращи се в депресивни състояния: какво са те, ако не един живот, превърнал се във вик. Който се е превърнал в абсолютна изоставеност. Изгубеният живот. Животът без никой, който да отговори. В депресивните преживявания ние имаме едно повторение на онова време на абсолютна изоставеност, което предоставя животът. Оттук, една от основните функции на родителството е да отговори на вика, ето ме, да се поеме отговорността родителят да бъде присъстващ в този живот. Ние в психоанализата казваме, че родителството не е биологичното събитие на срещата на сперматозоида и яйцеклетката, а е в това родителят да каже „Да” на живота, в този смисъл ние казваме също, че родителството не е естествен акт, а акт на „осиновяване” (кавичките мои – бел. прев.). Т.е. разпознаване на живота като мое дете. Да, ти си мое дете, не е сперматозоидът, който стои в основата на това, не изследването на биологичното продължение, на родословието, това „Да” се формира като акт на отговорност, да, ти си мое дете, като това „Да” спасява, то дава смисъл на живота, то свързва живота с неговия смисъл. Вижте, това е едно от малкото сигурни неща в нашата работа: когато това „Да” отсъства, когато това „осиновяване” (кавичките мои – бел. прев.) не се е случило, животът се обърква. Животът се откъсва от неговия смисъл. Животът си остава един вик в нощта. Животът остава изпълнен с отчаяние. И тогава е лесно, когато се намери някой, който казва това „Да”, би могло това да е в лицето на една девойка на двайсет години, която ми казва, че животът ми не е случаен, че тя желае моя живот, че аз за нея съм незаменим, аз не мога да я загубя. Ти си моя. Ти си моето огледало. Ти си онова, което прави възможен моя живот: това е нарцистичното направление на любовта, разбира се. Но предвид всички препятствия, аз се връщам отново в тъмнината на нощта, превръщам се отново в един вик, заради което ще те убия. Защото не мога да приема да се завърна отново към това да съм един вик в нощта. Очевидно по никакъв начин не оправдавам насилието на непростимото, на убийството на жени и на хора изобщо, по-скоро се опитвам да построя едно разсъждение. Защото е толкова страшно да бъдем изоставени. Да не бъдем никога „осиновени” (кавичките мои – бел. прев.).  Никой никога да не осинови нашия живот. Тук виждате и смесването на нарцисизъм и депресия. Ти си моя: нарцисизъм. Ако теб обаче те няма, аз ще пропадна в празното и вече няма да ме има, заради което ще те убия: депресия. Не е рядкост след извършването на убийство, убийците да се самоубият, защото нищо вече няма смисъл, защото губейки другия, те губят и собствения си Аз-образ, огледалото остава празно и в него е непоносимо да се гледа човек. Това именно е първата фундаментална дименсия на родителската любов: Ето ме. Както прави Авраам, призован от своя Бог. Има обаче и още едно основно действие на родителството, което също откриваме при моя психоаналитичен, разбира се, а не библейски прочит на епизода с Авраам: необходимостта родителите да оставят своите деца в пустинята. От една страна, родителите първо трябва да кажат на децата си „Ето ме, твоят живот не е в пустиня, животът ти не е случаен, твоят живот не е захвърлен в абсолютна изоставеност”, а след това в един определен момент, след като са обгрижили незаменимата ценност на този живот, да съумеят да го изгубят. Да нямат проекти за собствените си деца, да нямат очаквания от своите деца: това е най-големият дар на родителската любов. Дарът на свободата, който не означава да се остави животът на самотек, да не се придава ценност на живота, а означава точно обратното: да не се оковава живота в затвор. Да бъде оставен живота да се движи от собственото му желание. От желанието на нашите деца. Това е един огромен подарък. Един рядък дар. Който се открива само в най-лошите родители. (смях) […] Онези, които се възприемат като родители-педагози, за нас, клиницистите, са най-лошите. Родителят трябва да даде в дар своята недостатъчност, да не казва последната дума за смисъла на живота и смъртта, за доброто и лошото, а по-скоро да остави едно дете да експериментира със свободата на пустинята. Разбира се, след като е направил всичко, което родителството го задължава да прави: да избере правилната земя, да защитава пъпката, да й дава необходимата вода, нужната светлина. Никое от тези действия, които родителят реализира в първия период на онова „Ето ме!”, не може да гарантира щастието на този живот. Никой. Не съществува детерминизъм в психичния живот. Животът е изграден от срещи. От случайности. Ние сме посветили дълго време на това да запазим пъпката, да й позволим да се развива добре, да я пазим от неравностите, а след това животът прави така пъпката да бъде изложена на хаоса, на непредсказуемостта на битието. Ясно е, че един живот, който е могъл да бъде припознат като незаменим, е един живот, който има повече ресурси. Който несъмнено има повече ресурси. Животът, който е бил обичан, има повече ресурси. Има повече възможности, по-богат е. И така, ако тези две действия са действията на любовта – „осиновяването” и изоставянето в пустинята (на два различни етапа от живота на детето – бел. прев.), […], то болната любов на родителя се изразява в изоставянето на детето, т.е. отказ от поемане на неограничената отговорност, което предполага свързаността или „поглъщане” (кавичките мои – бел. прев.) на детето, задържането му за самия себе си. Отблъскване или поглъщане: това са два патологични начини да се обича. Любов, която се превръща в безразличие, нарцистична любов, любов, при която мисля само за себе си, като при майките днес, които се отказват от кърменето, за да не си развалят гърдите. Или искат то да продължи възможно най-кратко, за да могат да си направят след това пластика на гърдите. Или онези, които мислят майчинството като един кошмар, защото засяга естетичния образ на техните тела. В тези случаи животът не бива осиновен, а се открива страх от отговорността, която носи майчинството или – това е другата страна на медала – желанието да задържиш своя плод до себе си. Да не го оставиш да върви по своя път, да не го загубиш, да не го изоставиш (в смисъла, посочен по-горе – бел. прев.).

Иска ми се сега да кажа и нещо повече за любовта по-късно в живота – за основния парадокс на любовта. На болната любов, сиреч на човешката любов. Бих искал да го преведа с възможно най-прости думи и да го разгледам в контекста на връзката между мъжа и жената. Аз искам ти да бъдеш моя. Искам ти да бъдеш мой. Искам ти да бъдеш затворник. Всички искаме това, когато сме влюбени. Искам ти да бъдеш мой. Но с едно допълнение: не искам да бъдеш мой, защото те държа затворник. Не искам да бъдеш мой, защото когато излизам, врътвам ключа. Искам ти да бъдеш мой, защото искаш това. Това е уловката. Искам (от теб – бел. прев.) една затворническа свобода. Искам ти да се откажеш от твоята свобода по твое желание. Това е голямото желание на човешката любов. Да има до себе си една затворническа свобода. Ти всеки един ден можеш да ме предадеш, бидейки с когото пожелаеш, но ти всеки един ден сред всички други ще избереш мен. Ти си затворник. И това е миражът на човешката любов. Не е ли така? Искам ти всеки път да подновяваш своята абсолютна вярност към мен, бидейки същевременно абсолютно свободна. Ти самата да искаш да бъдеш абсолютен затворник. Когато се обича така, това е една голямо нещо и мисля, че това е мечтата на всеки един човек. Да държиш в ръцете си една затворническа свобода. Тук не се има предвид ревностната обсесия: ти си свободна и заради това трябва да те контролирам, понеже би могла да ме предадеш. Тук се открива и една проекция, която намираме при изследване на „В търсене на изгубеното време” на Марсел Пруст, на т.н. клаустрация (патологично затворничество, различно от доброволната отстраненост от хората – бел. прев.), да поставиш човека в своеобразен затвор, не, в любовта ти трябва да си свободна, но свързана с мен завинаги. И така, може да се каже, че в човешката любов, всяка една любов, достойна да носи това име, носи със себе си едно собственическо чувство. Т.е. всяка една човешка любов иска да бъде завинаги. По-късно ще се върна на значението на това „завинаги”. И така, ние се срещаме случайно: любовната среща е случайна, излизам от библиотеката, сблъсквам се с едно момиче и оставаме заедно завинаги. Това е мистерията. Мистерията е в това, че срещата е напълно случайна и непредвидима, не е планирана от никоя страна, но влюбените мислят, че е предначертано от някого. За това се обръщат и към астролозите, за да потвърдят, че звездите и движението на планетите потвърждават това, че любовта е предначертана от някого. Това също е един мираж: не го казвам в унизителен смисъл, това също е една изключителна илюзия на любовта, т.е. срещаме се случайно, но искаме това да трае вечно. Всяка истинска любов носи със себе си едно желание за вечност, за това да бъде завинаги. Какво значи това „завинаги”? Значи, че фактът, че моят живот – тук се връщам на темата за изоставеността – моят живот, който е бил един вик, изгубен в нощта, благодарение на любовната среща се изкупен, оправдан в своето съществуване, желан в своите малки детайли. Защото другият голям въпрос е, и това е интересно от гледна точка на психоаналитичната практика, когато пациентите казват: „Влюбен съм!” […], a жените най-често казват: „Влюбена съм! Влюбена съм! Влюбена съм!”, психоаналитикът трябва, поради своя занаят, да попита в какво точно. Трудно е да се отговори. Никога не е лесно да се отговори в какво точно, защото има нещо отвъд човешките качества: ето защо ние казваме, че когато я има истинската любов, когато го има истинското преживяване на любов и оттук го има желанието това да е завинаги, най-простичкият и най-искреният отговор, който може да даде човек е: „Влюбен съм във всичко”. Като това „всичко” идва да каже всичко: цвета на косата, носа, ноктите, пръстите, мириса, думите, гласа, професията, интелигентността, начина, по който се облича. Всичко. Това е един убедителен отговор. […] Всичко идва да рече по-конкретно незаменимата дименсия на този човек. Непреводимото в него. Поради това Лакан казва, че истинската любов е винаги любов към името. Не е никога любов към любовта. Това е едно съмнение, което психоанализата носи в себе си по отношение на всички универсални теории за любовта: любовта не е никога  общовалидна любов към живота изобщо. Тя е винаги любов към Валентина, към Томазо, към Камила (имената на съпругата и на децата на лектора – бел. прев.). Любов към собствените имена. И оттук към нещо, което е непреводимо, защото какво е всъщност собственото име? Това се вижда добре и в анализата: когато един човек казва „Влюбен съм! Влюбен съм! Влюбен съм!” и в един момент казва „В еди-кой си” и се появява името. Това е много важно. Пораждането на името, защото любовта е това, тя е любов към собственото име. Т.е. към нещо, което не може да се преведе на никой друг език, което е непреводимо. Което не е общо име. Както при влюбените – когато назовете името на обичания човек, това име е като едно тяло. Има ефекта на едно тяло. Буди неподражаема чувствителност. Както когато провеждам изпити в университета: ако дойде някой с името на моята съпруга, ставам, да кажем, по-благоразположен. Ставам по-благоразположен, защото човешката любов – тук се появява един важен момент, който бих искал да пообсъдим – поставя абсолютното в конкретното. Това не е универсална любов. Или може да се каже също – това е универсална любов, но проявяваща се чрез конкретното, чрез дадено създание. […] Ако човек прочете книгата „Улицата” на МакКарти, един роман, не знам дали сте попадали на него: за един баща, който се грижи за сина си в един апокалиптичен свят, в който човешките същества са сведени до състояние на диви животни, наоколо са само изнасилвачи, убийци, канибали. Това е един свят без Бог. Небето е празно. Така добре се вижда любовта на този баща към неговия син и в един момент бащата казва на сина си, докато съществува дори едно дете, ще съществува и Бог. Т.е. любовта към един конкретен абсолют може да направи възможно съществуването на един трансцендентен хоризонт. И така, в човешкия опит любовта, която е един абсолют, е винаги любов към някого конкретно: това е един друг парадокс. Да не виждаш повече лицето на човека, когото си обичал, това конкретно лице, е като да загубиш контакт с абсолюта. Поради това е толкова трудно за някой, който например е загубил един дълбоко обичан от него човек, да премине през траура, доколкото този опит дава смисъл на целия човешки опит и без този поглед, светът, продължаващ да бъде същия, вече не е същият. Това е преживяването на фундаментална отстраненост, което съпровожда траура. Бихме могли да кажем обаче, че болната любов е онази, която превръща този абсолют в едно собственическо чувство, което прекрачва границите. Коя е границата, която се преминава обаче? Питайки се, без да сме моралисти, защото психоанализата се противопоставя на морализма. За мен тя се прекрачва, когато не успяваме да простим. Т.е. любовта, която се стреми към абсолюта, като тази на момчето от затвора, там се беше развила болест в неспособността му да прости. И тук възниква големият въпрос за прошката, като вероятно най-висшата форма на човешката любов. Да можеш да простиш. Какво обаче означава да можеш да простиш? Един велик философ Жак Дерида казва, че прошката, достойна да носи това название, винаги означава да простиш непростимото. Онова, което не успяваме да простим. Както се беше случило при момчето от затвора, поне според оскъдния разказ за това. Предателството го бе ранило толкова дълбоко, че той не бе успял да прости и бе убил вместо това. В този смисъл прошката е най-висшата форма на любовта, доколкото разпознава другия като непростим, т.е. другия като различен. Другия като напълно отделен и поради това той може също и да ме предаде. Може да ме рани. Може да убие душата ми. И силата на любовта, а това е една трудна сила, е в това да успееш да простиш непростимото и така да признаеш различието на другия, когото обичаме. По тази причина ще завърша с мисълта, че това е причината умственото състояние за психоанализата да е онова, което прави възможно съществуването на една истинска любов и на възможността да подкрепяме нашата самота. Колкото по-способни сме да подкрепяме нашата самота, да подкрепяме това, че сме били един вик в нощта и че можем да преживеем опит, който ни връща към този вик, толкова по-малко вероятно е да се залепим за другия. И именно поради това, че няма да се залепим за другия, бихме били способни да му простим. Т.е. да му простим в неговата непростимост. Благодаря!

Въпрос от публиката: Моят въпрос е следният – възможно ли е един човек да може да намери любовта и своята свобода в самотата на една стая за цял живот? Благодаря.

Въпрос от публиката: Аз ще тръгна от предположението за опита на детето, което се ражда с вик в нощта, и че то може и да не намери някой, който да му каже: Ето ме, тук съм. Тези деца могат да са и момчета, и момичета, без значение […] Как се случва така, че по-нататък в зрелия им живот именно мъжете убиват жени, показват тези реакции и демонстрират невъзможността си да се върнат обратно към това състояние на вик в нощта? Защо винаги това правят именно мъжете?

Въпрос от публиката: Проф. Рекалкати, казахте преди малко, че изразът, който описва всяка една любов е „Аз искам ти да бъдеш мой, защото ти го искаш”. Това много ме развълнува, защото парадоксално аз асоциирам този израз всъщност с цялата онази серия от перверзни връзки, които биха могли да доведат до убийството на дадена жена. Имам предвид само-мазохистичните връзки, в които жената е жертва, като тя приема и не успява да се откъсне, защото тя продължава да иска да бъде с мъжа, който й казва, че я обича. И така, искаше ми се да попитам какъв е критерият, който би могъл да ни помогне да разграничим тези две преживявания?

Въпрос от публиката: При Сътворението, когато Адам се намира пред жената, дарена му от Бог, той благодари на Бог, вижда я и казва: Ето я, плът от моята плът, взима я и това е всичко. Сякаш болната любов идва от самото начало? Това ми дойде наум, докато Ви слушах: казахте прекрасни неща.

М. Рекалкати: И така, започваме от най-простите въпроси и преминаваме постепенно към по-трудните. Относно любовта в една стая, ще кажа просто, че няма точна мярка на любовта, няма един точен модел на любов, поради което тя може да приема и тази форма, стига това затваряне да не е страх от света, да не е отказ от света: любовта няма точна мярка. Така, както няма точен критерий за щастието: всеки е щастлив по свой начин. Ако това затваряне не е страх, това може да е едно име на любовта. Сега ми идва наум това, че при своите проповеди Иисус цялата феноменология, говоря съвсем лаишки, цялата феноменология на възкресенията е на „издърпването навън”, на „излизането навън” (tirare fuori, viene fuori), не да затвориш вътре, цялата сила на посланието на Иисус при всички възкръсвания е да издърпаш, да изведеш живота навън, да изнесеш навън мъртвия живот, да направиш мъртвия живот жив, което също така е една голяма метафора, да не го оставиш затворен. Разбира се, би могло да има и опит на затваряне, но действащо като отваряне.

След това, как да се разграничат „затворническата свобода” (кавичките мои – бел. прев.) и садо-мазохистичните феномени, т.е. дълбоко патологичните връзки. И така, бих искал да обясня какво е „затворническата свобода” (кавичките мои – бел. прев.), т.е. красивата мечта на влюбените: моята жена е свободна, напълно свободна, абсолютно свободна и бидейки такава, всеки ден тя избира мен, не защото е длъжна, а защото свободно тя не избира друг. Тук няма нищо принудително: това е един идеал за свобода, за една свободна свобода, която избира същото, независимо че животът им предоставя и други възможности, избира винаги мен. Фантастично! Има истинска радост, радостта тук я има, защото продължава във времето. Патологичните връзки не предполагат наличието на свобода, а наличието на страх, защото преживяват свободата като, да кажем, преживяване на загуба на обекта и за да се избегне свободата като такова преживяване, те се залепват за обекта, на всяка цена. Той ме малтретира, обижда, но аз все пак оставам с него, избирам това пред свободата. Предпочитам робството пред това да рискувам да бъда свободна. Това е една мазохистична черта, която ние откриваме при всички патологични двойки. Да, някой би могъл да каже, че това е по-скоро присъщо на жените, отколкото на мъжете, да, но тук идва и въпросът на мъжете защо мъжете демонстрират другата страна на медала – садизмът? Т.е. да тормозиш обекта, да го унижаваш, да го доминираш. Да се държат така ги кара несигурността, страхът. Страхът от загубата. Зад препотвърждаването на абсолютното притежание на обекта, насилникът крие своя страх от свободата на първия. Както от страната на мазохистичната, така и на садистичната страна. И все пак възниква въпросът защо мъжете убиват повече? Всъщност не са само те. Има и много жени, които извършват убийства. Несъмнено не както мъжете, но имаме и майки, които убиват децата си, това е по-скоро женски феномен, има и деца, които убиват деца. Наскоро във Франция имаше един шумен случай с бежанец, който беше оставил пет-шестгодишното си дете с бебе наблизо без надзор над децата и по-голямото дете беше убило по-малкото. Това ни казва, че човешките същества трябва да се научат да бъдат свободни. Обратно на това, на което ни учи една недобра реторика, децата не са възрастни. Децата трябва да бъдат отгледани, да пораснат, за да станат възрастни. Трябва да се научим да бъдем свободни. И така, тук откриваме това, че престъпното е част от човека, престъпната тенденция е част от него, и бих казал, че се проявява като отказ от закона на словото. Там, където има насилие, има отказ от този закон и именно думата е това, което хуманизира живота. Всъщност когато един мъж убива една жена, той не подкрепя свободата на жената, нейната различност, и използва нещо, което патриархалната култура предава от поколение на поколение, а именно идеята, че има един фалически първенство, върху коeто мъжа има право на собственост. Със сигурност го има това културно наследство, но престъпната тенденция се проявява и у децата и майките. Случвало ми се е много пъти майки да идват при мен с оплакването, че имат фантазия, която ги владее ден и нощ, а именно – да сложат детето си във фризера, при все че го обичат. Което означава не да бъде убито, а да бъде консервирано, но същевременно елиминирано като източник на страх.

Източник:

Последно посещение:

24.11.2021 г.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s