Масимо Рекалкати: ВСЯКО ДЕТЕ Е ПОЕЗИЯ

Масимо Рекалкати

Всяко дете е поезия

/публична лекция, 2017/

 

Massimo Recalcati:

Ogni bambino è una poesia

/Lectio magistralis, 2017/

 

Превод от италиански език: Силвия Давидова-Иванова

Добре, благодаря, нашата тема този следобед е темата за детето, като надсловът на нашата среща е „Поезията на детето”, доколкото за онези хора, които имат деца, не е веднага видимо, че децата са поезии. Кога всъщност имаме поезия? Когато е налице определена връзка между езика и думата. Няма поезия без език. За да има поезия, е необходимо да има език. Оттук бихме могли да кажем, че условието за съществуването на детето, е съществуването на неговите родители. Няма поезия без език, така както не може да има дете без родители. Въпросът сега обаче е: поезията цялата ли се съдържа в езика? Не. За да има поезия, трябва да се е случило опредлеено събитие, откритие, творчество. Така езикът предлага инструмента, защото поезията подрива самия език и ражда едно ново творение. И това именно е проблемът за детето. Детето е поезия, защото произлиза от езика, т.e. oт своите родители, от живота на другите, получава живота си от този на другите, но задачата му е да се превърне в поезия, да стане нещо, което преди това не го е имало у другия, един нов живот, различен от този на другия. В този смисъл, всяко дете е едно поетично усилие. То има своя произход от другия, всяко дете произлиза от своите родители, но задачата му е да изгради свой живот, различен от този на неговите родители. Така подхванахме темата отвисоко, от високото ниво на връзката с езика, но бихме могли да слезем малко по-ниско и да засегнем една също толкова актуална тема – темата за нашето време, за да видим как то редуцира, понякога брутално връзката между езика и думата, от които произлиза поезията на детето. Според мен изглежда, че в наши дни се правят две големи педагогически лъжи около отношенията между родителите и децата. Или ако желаете – две реторики по отношение на връзката родители-деца. Първата лъжа е в приемането, че да отгледаш дете, да развиеш поезията на детето, да развиеш поетичното разкриване на всяко дете, означава да регулираш живота му. Първата много дифузна педагогическа лъжа днес е тази за правилата. Образованието е сведено до регулиране на поведението на децата, а родителите са първите стражи, след които идват учителите и другите обучители, които да потвърдят правотата на правилата в живота на детето. Сякаш образованието е една дресировка, а детето е един кон, малко див, на който трябва да се постави намордник и, така да се каже, той да тръгне по правилния път. Лъжата за правилата. Моето поколение добре разбира това. Мраморът в къщите на 50-те години. Невъзможността да не би случайно да не си обуеш пантофите. Майка ми беше носител на тази менталност на дребната буржоазия. И всъщност лъжата за правилата прави това – слага пантофите на живота на детето, като смята, че правейки това, тя прави възможна поезията в него. Това е грешка. Защото, ако се замислите, едно правило има универсална ценност. Правилото важи за всички. Децата обаче не са еднакви. Никоя поезия не е еднаква с другите. Всяко дете е един различен живот. Всяко дете е един неповторим живот. Един незаменим и неповторим живот. Левинас го казва много добре: всяко дете е уникално. И дори в семействата с много деца, всяко дете е неповторимо: особено, шантаво, направено по свой начин, по-простичко казано, то има своите наклонности, нагласи, странности, симптоми. Ето защо не съществуват общи правила, които бихме могли да наложим върху живота на детето, по-скоро всеки път трябва да си даваме сметка за единичността на детската нагласа, дори за анархията, която донякъде характеризира живота на детето. В този смисъл е необходимо винаги да разглеждаме детето като неповторимо такова. Aпропо, когато Лакан характеризира любовта на семейството, казва, че тя е винаги любов към името (l’amore per il nome) на детето, не любов към живота като цяло. Това е специфична любов, любов към конкретното дете, не анонимна любов към живота, а конкретна любов към името на това дете.

   Следва и втората голяма лъжа, която е особено трудна за критикуване и дори за проблематизиране, характерна за педагозите, психолозите, за медиите, и според тази риторика се приема, че с детето трябва да се диалогизира. Трите ключови думи на новата педагогика са диалог, емпатия и разбиране. Моите наблюдения обаче са, че когато родителите диалогизират с родителите, този диалог почти никога не е автентичен, защото го виждат като метод за убеждаване на детето. Диалогът не се приема като истинско слушане на детето, а в основата му стои майевтиката (майевтика – сократически метод, който  представлява последователно и систематично задаване на въпроси, имащи за цел да поставят събеседника в противоречие със самия себе си, към признание в собственото му невежество и невъзможност да се стигне до непротиворечив отговор, като се следва пътят на зададените от Сократ въпроси, цит. по Онлайн речник по реторика, бел. прев.), налагането на определена идея на детето. Емпатията също би следвало да е насочена към разбирането на детето, но кой ги разбира всъщност? Децата по принцип са неразбираеми. По принцип устояват на какъвто и да било опит за емпатия. Именно поради това казвам, че истинската родителска любов не е любов, преминаваща през диалога, разбирането и емпатията, а е любов към тайната на детето. Това е любов към несводимата към нищо различност на детето. Особено в наши дни, когато децата рядко приличат на своите родители. Влизайки в техните детски стаи, откриваме тяхната жестока извънземност – с разхвърляното бельо, скъсаните дънки, всички онези електронни „протези” (кавичките мои – бел. прев.), които както писа вече Микеле Сера (Michele Serra – итал. писател, бел. прев.), покриващи телата им. Та те са извънземни. И тук възниква въпросът: каква би била любовта към детето в такъв случай? Да обичаме онова, което сме искали детето ни да стане? Любов към идеалното дете? Но децата съвсем не са идеални. Всяко дете е далеч от идеала за него, който ние сме си представяли, че то може да стане. Аз го обичам обаче, не независимо от това, че е далеч от моя идеал за това какво е можело да бъде, а именно поради това, че е далеч от този идеал. Ако, разбира се, го обичам. Т.е. обичам именно онова в него, в което то не отговаря по никакъв начин на моите очаквания за него. Това е големият дар на родителската любов. Не това детето да бъде асимилирано от големия нарцистичен идеал, който родителите са имали за него, а да бъде обичано от тях, бидейски ужасно различно от него. Да бъде обичано заради неговата поезия – това е много трудно. Не е лесно дори да се каже, доколкото в наши дни е трудно да се каже нещо, което контрастира на логиката на диалога и емпатията. Да водиш диалог с детето е много трудно, но реално е много трудно изобщо да водиш диалог с хората, които обичаш, дори би могло да се каже, че връзките, които преживяват дълго във времето, са именно онези, в които е имало възможно най-малко диалог и в допълнение – условие за една връзка да остане във времето е тя да не диалогизира. И просто да наблюдаваш другия в неговата неразбираема тайнственост. Всеки път, когато я гледам, си мисля: какво всъщност е тя? И докато остава този въпрос, желанието също остава живо – дистанцията подхранва тайната, а тайната, от своя страна, желанието. И ако сега се изкачим нагоре, след като бяхме се спуснали до актуалните проблеми на нашето време, до едно по-високо ниво, до две големи детски фигури от нашата история, до две културни матрици – древногръцката и християнската, и призовем при нас детето Едип (старогръцка матрица, трагична фигура, творение на Софокъл) и блудния син, за който говори Евангелистът Лука. Какво виждаме в тези две деца, какво основно знание могат те да ни предадат, дори в наши дни? Могат да ни разкрият каква е истината за децата. Нямаме време да влизаме в детайли, но ще спомена някои основни точки, свързани с тях. Да започнем с Едип: неговата история е добре позната, така че ще се спра на основните линии в нея. Едип е син на Лай и Йокаста и когато той се ражда, оракулът прави предсказание, което споделя с Лай, и то е, че Едип ще убие баща си, ще обладае майка си Йокаста, ще стане наследник на царството на своя баща и ще има деца от своята майка, които по един чудовищен начин ще бъдат негови деца и братя едновременно. Ужасно предсказание на оракула. Научавайки го, Лай решава да убие Едип. Поверява го на един овчар, който от своя страна, го дава като подарък на друг овчар и неговата жена, които са бездетни. Детето Едип расте, и както предсказва оракулът, то среща на един кръстопът, без да го познае, своя стар баща. Важно е кой тръгва срещу другия път – проблем, който присъства при всички отношения между поколенията. При тази случайна среща Едип убива всички придружители на стария си баща, а накрая и самия него, реализирайки така предсказанието на оракула. По това време градът на Лай – Тива, е обхванат от ужасна епидемия, и Едип, ставайки цар, търси отговорния за холерата, превзела града. Едип изключва себе си от списъка на отговорните за болестта, но гадателят Тирезий му казва, че всъщност именно той е виновен за тази болест, за тази смърт, за епидемията е на самия Едип. Сблъсквайки се с тази истина, Едип се ослепява. Това е историята на Едип. Много неща ни впечатляват в тази история, но ще спомена само две от тях: първата (и това е една основна черта на древногръцката трагедия) е, че в тази история, която описах в основни линии, всичко вече е написано в самото начало, оракулът всъщност казва всичко онова, което после фатално, неизбежно ще се случи. Или иначе казано, не остава място за отклонение на съдбата. Всичко вече е направено в началото, като самата история е просто повторение на вече написаното. Това е много важно. Няма движение, няма трансформация, няма свобода, няма освобождаване от съдбата, животът на детето е вече предопределен. Това е първият много важен момент, а вторият е свързан с произхода на трагедията – какво стои в основата на трагедията? Ако помислим добре, в основата й стои действието на Лай – той иска да убие сина си. Защо иска да убие сина си? Защото иначе той самият ще бъде убит от него. Какво всъщност не вижда Лай в думите на оракула? (Това е психоаналитичен прочит, различен от този на Фройд.) Какво не разбира той в онова, което му казва оракулът, т.е. в думите, че синът му ще го убие. Защо Лай не чете добре това изречение? Защото то изразява една дълбока истина, която при това е винаги вярна. Оракулът разкрива на Лай истината за детето. Т.е. както вече казахме: всяко дете със сигурност е една поезия, то със сигурност е едно чудо, една проява на живота, който започва отново, със сигурност то е всичко това, но виждайки всичко това в детето, аз виждам също, че то е и едно предсказание за смъртта на неговите родители. Защото детето сигнализира, че моето време изтича, и че след моето време, ще настъпи неговото. Всяко дете оповестява смъртта на своите родители. Т.е. заедно с красотата, силата, блясъка на живота, детето носи със себе си и смъртна присъда. Това е много важно, за да се разберат отношенията между поколенията. Младите поколения винаги казват на старите, че тяхното време е изтекло. Това е моментът, когато се нарушава договореността на отношенията между поколенията и старото прави крачка назад и оставят място за силата на детето. За неговата красота и младост. Знаят как да дадат на детето онова, което Ницше смята за най-големия дар и най-висока степен на човешката мъдрост, а именно собствения залез. Да дадеш на детето своя собствен залез. Лай не знае как да даде това и ето защо, когато оракулът му казва, че синът му ще го убие, Лай казва, че тогава той ще го убие пръв. […] Лай става тревожен, узнавайки за смъртната присъда, която носи сина му със себе си. Спомням си, например, когато преди няколко години синът ми навлизаше в предпубертета, си имахме ритуал на морето да предизвикваме себе си, преплувайки разстоянието от шамандурата до плажа и през годините се случваше да го скъсам просто: пристигах пръв, обръщах глава и го виждах да плува отзад, разстроен заради умората си. През последните 2-3 години обаче стигам до плажа, обръщам се назад да видя къде е, за да го намеря да ме чака на плажа. Какво чувство може да изпитва Лай, бащата-чудовище, който иска смъртта на пеленачето, би трябвало да е изпитал разочарование, агресивност, докато един анти-Лай родител (т.е. родителят, такъв, какъвто трябва да бъде) би изпитал трогателното чувство да бъдеш надминат от твоето дете. Осъзнава красотата, силата, младостта на живота на детето, без да мрази младостта, без да мрази неговия живот. Не би могъл да прави нищо друго, освен да оценява този живот. И оттук – да бъде победен от детето, показва реализирането на детето на фона на залеза (на родителя – бел. прев.), който се случва. В този смисъл, Лай не е правилният баща. Ако оставим настрана древногръцкият свят и преминем към християнския такъв, тук се появява големият проблем на свободата – възможно ли е да се трансформира собствената съдба? В света на древните гърци това не е възможно – собствената съдба може единствено да се реализира. В християнския свят ние имаме възможността да си представим един живот, който променя своята съдба, това превръщане изразява една нова свобода, непредставима до този момент. Срещаме две фигури: едната, ще Ви припомня набързо, е на бащите-антиподи на Лай, обрисувани в християнството в две от най-красивите, най-докосващите, най-интензивните сцени в библейския текст. Първата от тях е от Стария завет и тя представя жертвоприношението на Исаак (Sacrificio di Isacco) – всички познаваме тази сцена, затова ще взема само една точка от нея, а именно това, че Авраам и Сара създават едно дете, на късна възраст, те стават възрастни родители. Сара, подобно на другите две жени, при които действа матриархат, е безплодна, това е много интересно в Библията и го споменавам в други мои книги, т.е. майчинството никога не е един акт на природата: Сара е безплодна, но зачева, благодарение на Божията дума. Думата опложда, а не сперматозоидът. Ta на късна възраст Сара и Авраам добиват единствено дете, въпреки че Авраам има и друго от една робиня, и го наричат Исаак – детето на обещанието (il figlio della promessa). Именно поради това, че Исаак нарушава биологичните закон – той е очаквано, но и вдъхновено дете – поради това, че животът му е едно чудо и че е единствено дете, той е най-обичаното такова. Такава е съдбата на много от единствените деца. Спомням си моя професор-психоаналитик Франко Форнари, когато в аулата го слушаха много студенти и някой вземеше думата, но вместо да зададе въпрос, изговаряше проповед, Форнари го изслушваше внимателно и след като студентът приключеше да бърбори, му казваше: „Вие сте единствено дете”. Защото на единственото дете му липсва чувството за граница, което въвеждат второто и третото дете. Единственото дете не дели отношенията си със своите родители. Форнари имаше предвид, че студентът му говори така, сякаш професорът е само на негово разположение. А в аулата реално има стотици хора, които слушат лекцията му. Така и Исаак е единствено дете – дете, което е в една особено интензивна връзка със своите родители. Тук Ви предлагам един психоаналитичен, а не теологичен прочит на тази сцена и

ето каква е пробата, на която е подложен Авраам,когато Бог му казва да жертва детето си за негова прослава, да вдигне ръката си с ножа срещу сина си. Авраам, без да изпитва съмнения, казва: „Ето ме.” Какво обаче би трябвало да е значението на това негово „Ето ме”? Защо тази фраза ни казва нещо основно за бащинството и за родителството по един лаически, а не богословски начин? Всъщност Авраам е призован да се откаже от собствеността си върху най-обичания от него син. Бихме могли да преведем въпроса така: „Склонен ли си ти, Авраам, (бихме могли да кажем – всеки един баща) и ти, Сара (можем да кажем – всяка една майка), да се откажеш, т.е. да жертваш собствеността върху детето си, за да го оставиш да върви свободен в пустинята? Способен ли си, склонен ли си да изоставиш твоето дете в пустинята? Tози въпрос ни засяга като родители, не е така? И това е един друг голям дар на родителството: да знаеш как да жертваш собствеността. Доколкото самото родителство е една неограничена отговорност без право на собственост. По тази причина именно Бог тества Авраам: тестът е в това да се откаже Авраам, да пожертва собствеността. Поради това не е случайно, че когато ангелът спира вдигнатата ръка с ножа на Авраам, Исаак се развързва, освобождава, успява да слезе от планината, намира си жена, т.е. преминава от състоянието на дете към състоянието на мъж. Не е случайно също, че докато жертвоприношението бива спряно, Сара умира – това е залезът, преходът от едно поколение към друго. Исаак става мъж, той се отвързва, докато същевременно неговите родители залязват. Ако трябва обаче да кажем коя е най-необикновената значима фигура, свързана с поезията на детето […] – за мен това е Лука. Притчата там също е много позната – за блудния син, но какво ни интересува преди всичко в нея от психоаналитична, а не от теологична гледна точка? Познаваме я всички добре, така че ще я обобщя в две думи: баща има двама сина, по-младият взима своята част от наследството, пропилява я, храни свине с рожкови, след което решава, че е по-добре да се върне вкъщи, прави го, като баща му устройва празник по този повод. Празникът дразни по-големия брат, който е останал верен на баща си до този момент. Това е елементарната структура на притчата. Тук виждаме две неща, които не се възприемат директно от текста. И това всъщност са две фундаментални неща: защо бащата в притчата за Лука е анти-Лай тип баща? Добре, видяхме две движения в притчата, които може да не са толкова очевидни в нея – първото е, цитирам: „Дай ми онази част от наследството, която ми принадлежи”. Важната част тук е императивът „Дай ми”. Странен начин дете да се обръща към баща си, нали? Бихме могли да кажем, че всички съвременни деца приличат на блудния син. Императивът „Дай ми” е една конотация на хипермодерното дете. По онова време съществува еврейският канон, закон, според който, ако едно дете (първо, второ или друго по ред) потърси правата си върху наследство при още жив баща, може да бъде убит с камъни. Законът е бил много суров. Т.е. бащата на блудния син е можел на неговия императив „Дай ми” да му каже: „Добре, но изчакай малко, ще те убия с камъни”. „Ще те убия с камъни” означава, че на твоето Едипово поведение – да се възползваш от ресурсите на бащата – ще отговоря със закона. И законът ще те накаже като негов нарушител. Този баща е можел да призове закона срещу своя син. […] Като психоаналитик, бих искал да отворя скоба и да кажа, че когато семействата започнат да използват закона за регулиране на отношенията, настъпва хаос. Това е сигнал за разпад на роднинската връзка. И така, бащата първоначално постъпва по един дълбоко християнски начин – не се позовава на закона, отхвърля удовлетворението от закона. Този акт е грандиозен, т.е. суспендира прилагането на закона. А е можел да използва и пръчката… на закона. Да използва закона, за да изправи гръбначния стълб на сина си. Всъщност той суспендира закона и дава възможността на сина си да пътува. Дава му свобода и му казва: „Върви”. Дава му частта от наследството и му казва да заминава. Това е много важно. Аз винаги казвам, че ако трябваше да се опише родителството с две кратки думи, вероятно можехме да използваме две библейски слова, които вече споменахме днес: първата, която характеризира връзката между родителите и децата в детска възраст и в които отношения детето е безпомощно. Има време от живота, през което децата зависят във всичко от нас, техният живот зависи от неговите родители. По време на тази фаза от живота, думата, която би трябвало да опише функцията на родителя е: „Ето ме” (Eccomi), не си сам, не си изоставен, не си пренебрегнат, няма да те оставя да паднеш, не се тревожи за нищо, аз съм тук. Това е чувството за облекчение, което децата имат, когато бидейки болни или разтревожени за нещо, усещат присъствието на родителя. Родителят е като балсам, той е лекарство, което облекчава тревожността на детето. Втората особено трудна, ужасна, жестока дума, която е основна в периода на юношеството, когато животът на детето става по-неспокоен и буди повече тревога у родителите, това е думата, казана от бащата (на блудния син – бел. прев.) – „Върви”. Много трудно е да кажеш това. Понеже този баща (на блудния дин – бел. прев.) има своя представа за света и знае, че светът е място, в което не бива да се случват лоши срещи, и все пак отваря вратата, т.е. дава възможност на детето да преживее пътуването. И като казвам, че прави възможно пътуването, казвам, че животът на детето винаги се нуждае от кислород, какъвто няма в семейството. И така, детският живот не може без кислорода на семейството, но има време, през което кислородът на семейството е недостатъчен. Детето има потребност от въздух, от опит, от скитане, от това да прави грешки, от това да пада, да губи времето си и да се изгубва. Това са неща, които съвременните родители не уважават много. Да оставиш детето да падне, да се изгуби, да преживее загуба. Защото ако родителите започнат да изискват по-добро представяне от детето си – да не изгуби година в училище, да не придобива негативен опит, родителската загриженост би могла да превърне живота на детето в една права улица, която изключва лошите срещи, подхлъзването, отклонението, поражението, провала. Пазолини ни го припомня: „Нищо друго, освен поражението и провала, не прави възможно формирането на един живот”. Формата на един живот много често преминава през поражението и провала, през падането. И когато този баща казва: „Върви!”, той добре знае всичко това. Следва второто действие на бащата, още по-важно, второто необикновено действие на бащата, още по-значимо такова, е когато детето изпитва глад, когато дели рожковите с прасетата (прасетата в еврейския свят са символ на нечистотата), т.е. то е пропаднало, изгубено, то се намира там, където са повечето от децата днес. Борбата за рожкови с прасетата е една силна метафора за пропадането на детето. Тогава детето си мисли: „Да се върна в къщи ме устройва – баща ми ще харчи за мен, вместо аз да си давам заплатата”. Т.е. няма никакво покаяние – има просто едно изчисление, една все пак законна калкулация. „Със сигурност ще съм по-добре, отколкото сега”. Забележете обаче, че няма трансформация, няма опит, няма осъзнаване на грешката, а просто едно изчисление. И така, детето се връща вкъщи, и тук виждаме втората сцена, която ми изглежда много важна. И в нея, докато бащата работи на полето, той вижда силуета на сина му да се приближава. Рембранд прави едно изключително пластично описание на завръщането на блудния син, който се връща, паднал на колене, застанал срещу баща си, чиито ръце, прегръщаши сина, изглеждат едновременно като една ръка на майка и една на баща заедно. Не знам дали познавате това изключително изображение на блудния син, което откриваме у Рембранд. И така, когато бащата вижда сина, какво прави? Четем в един от най-хубавите библейски стихове как хвърля инструментите и се затичва срещу детето, но как? Ако беше взел пръчката срещу детето си, това би било по-нормално от гледна точка на справедливостта. Възмездната справедливост предполага сина, който е пропилял наследството, би трянвало да бъде бит и наказан от бащата. Очаква се тежката ръка на бащата. Но бащата тича срещу него, целува го, преоблича го, заколва най-голямото теле, устройва празник. И казва на другия син, който се оплаква, че коли най-голямото теле за другия син, въпреки че той самият му е служил вярно дотогава. Бащата изрича една много важна фраза: „Днес е празник, защото синът, който мислех, че е мъртъв, е жив и се върна”. Възкресението като трансформация. Т.е. вижда се възможността в християнския свят животът да може да започне отначало, да се рестартира, да се възвиси отново. Може да умреш и да се върнеш към живота. Това е страховито. Но какво прави възможно възкръсението на живота на сина? Действието на бащата. Това действие не принадлежи на бащата-господар (il padre padrone), на бащата Лай, не и на моралния, дисциплиниран баща, на бащата, който олицетворява закона. То е на един обезоръжен баща, каквито сме всички днешни бащи. Аз често настоявам, че нашето време е време на изпаряването на бащата, време, в което законът губи своята консистентност – решението обаче не е във възраждането на дисциплиниращия, репресивен, нормативен баща, бащата с пръчката, бащата-господар, който има последната дума по въпросите за живота и смъртта, за доброто и лошото, за правилното и неправилното. Тази фигура вече е мъртва. Онова, на което ни учи бащата в стиховете на Лука е на това колко сила има в това да бъдеш обезоръжен. Ти очакваше наказание, а получи вместо това прошка. Прошката обаче е твоята възможност да започнеш живота си отначало. Вижте, да се върнем в ниското – всички деца имат необходимостта да се бунтуват срещу родителите си, всички, първите деца, вторите деца. Така да се каже, работата на децата е да влизат в конфликт със своите родители, които при все това първите обичат. И защо това е така? Поради това че през конфликта детето открива своята различност спрямо живота на неговите родители. Т.е. всяко дете, преди всичко в юношеската възраст, влиза в конфликт: преди всичко дъщерите с майките, синовете с бащите, понеже конфликтът ражда различието. Не е необходимо обаче конфликтът да бъде реципрочен. Това е ключовият момент и големият, ако желаете – педагогически, урок от притчата. Детето има необходимост и право на конфликт. Родителят обаче не би трябвало да влиза в конфликт с детето, а по-скоро да поддържа конфликта и да маркира симетричността му. Да се върнем към Лай – Лай иска да убие сина, който убива него. Ако и двамата са в конфликта, един от тях умира. Когато се срещат на кръстопътя, какво отвързва насилието на Едип, което ще се превърне в отцеубийство? Ударът с камшик на стария бащата, който вижда Едип на улицата и иска да го пусне да мине. Едип не помръдва, бащата вади камшика и унизително го зашлевява. В този момент Едип вади меча и убива баща си. Тук виждаме една „бутилирана” в симетрията (кавичките мои – бел. прев.) кофликтна агресивност и всъщност силата на бащата е в това да подкопае симетричността – да очакваш тежката ръка, да очакваш камшика, да очакваш наказанието и вместо това да получиш празник. Отварям скоби, отиваме на много ниско ниво, но не е задължително винаги да има празник, когато се появи проблем, да се елиминира закона, той да бъде заместен от закона на любовта. Този баща показва, че има закон, по-силен от закона, един закон отвъд закона, един закон, който пробива закона, че го има законът на любовта. И че това е единственият закон, който има значение. Но щом съществува законът на любовта, трябва да съществува и законът изобщо. Трябва да съществува законът, за да знае детето каква е важността на суспендирането на закона, на прошката, на празника. Защото ако празникът е постоянен, то това е едно казино, един хаос. Да има закон, а и суспендирането му, за да се покаже на детето, че има закон, по-голям от правовия такъв, който именно е законът на любовта, даващ правото на детето да бъде направено такова, каквото е направено. Със своята жестока поезия. Искам да споделя още едно съображение, свързано с друго дете. Аз от малък се идентифицирам винаги с другите и това правят всички първородни деца. Ta то казва: „Но как така? Аз от малък ти служа, верен съм ти, не съм отишъл при проститутките, не съм пропилял наследеното от теб, до теб съм, работим заедно, споделям трудностите ти, не разбирам (както е при повечето притчи, те са парадоксални) защо даваш на другия най-хубавата дреха, агнето, устройваш празник за него?”. Защо не успяваме да разберем това? Както и в една друга притча, която от дете е несмилаема за мен: Собственикът на лозето. Собственикът на лозето – това е един делириум от гледна точка на правото. На синдикалното право. Нали си го спомняте – той излиза сутрин, вика четиримаработници, по-късно следобед вика други четирима, час преди края на работното време – следващи четитирма. И когато идва момента да ги възнаграждава, плаща на всички еднакво. Нещо, което ме вбесяваше. И така, какъв е смисълът на тези две действия: нещо такова ни вбесява, ако останем в рамките на възмездната логика, на позитивния закон. Това е старият закон „Око за око” и е справедлив закон, защото който е работил повече, ще получи повече. Не по този закон обаче се ориентира християнството, думите на Иисус. Законът, който ориентира думите на Иисус, подкопава напълно всяка възмездна форма. Това е много важно. Майка ми е страстна католичка и имаше една ясна, макар и груба идея за това, и го превеждаше по свой начин, когато в нашето скромно семейство, аз гледах в чинията на сестра ми кой от нас има повече храна. Казваше ми: „Гледай си в твоята чиния!”. Това е една добра насока. „Доволен ли си какво има в нея?”. Какво обединява всички тези работници – онези от ранните часове и тези от най-късните, в момента, когато биват възнаградени по един и същ начин? Една мисъл, която формулирах на 57 години, отне ми известно време да направя това, защото иначе тя е неразбираема, неоправдана. Фактът, че всички се отзовават, когато ги повика собственикът на лозето. Струва си всеки един, който се отзовава. Който се отзовава без страх. Независимо по кое време на деня. […] И наистина приключвам вече: детето, което е останало при бащата (от притчата за блудния син – бел. прев.), останало е вярно, е една лоша интерпретация на наследството: да бъдем правилни деца означава да бъдем наследници. Да бъдем наследници обаче означава да не мислим, че наследството се получава и точка. Ние не получаваме наследството, то не е плячка, която да грабнем, да плячкосаме гените, благата, рентите, собствените родители. Наследяването е едно повторно завладяване, ако цитираме Фройд и Гьоте. Да направим наша връзката с езика. Да се превърнем в поезия. В това обикновено първите деца се провалят, защото интепретират наследството като клониране, като възпроизвеждане на същото, избягват риска от пътуването, от това да се изгубят. И в този смисъл, както би казал Лакан, те се страхуват от живота.

Източник:

Последно посещение:

14.10.2021 г.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s