МАСИМО РЕКАЛКАТИ: МОДЕЛЪТ НА БАЩАТА /ПУБЛИЧНА ЛЕКЦИЯ/

 Масимо Рекалкати

Моделът на бащата

/публична лекция/

 

Massimo Recalcati:

Il modello paterno

/Lectio magistralis/

 

Превод от италиански език: Силвия Давидова-Иванова

   Бих искал да благодаря на Микелина Борсари за поканата и с удоволствие ще говоря пред Вас на тема, която изследвам през последните години – тази за бащинството. Бихме могли да започнем с една теза, до която достигнах в моя изследователски път през последно време – и тя е, че нашето време вече не, така да го кажем, славно време за бащите. По-скоро, както казва Лакан, е времето на тяхното изпаряване. И така, онова, което искам да направя с Вас днес, е да се запитам, ако нашето време не е време за прослава на бащите, а на тяхното изпаряване, то какво тогава остава от бащите днес? И както виждате, ще го направим, като минем по пътя през една фундаментална своеобразна спирка, през нещо, което смятам за основно по въпроса за бащинството – и това е изключителният, последен роман на Кормак МакКарти (Cormac McCarthy), наречен „Улицата” (La Strada). Преди да стигна до този момент обаче, искам да обобщя няколко тези, които Вие ще намерите разпръснати из моите трудове, за да Ви дам обща основа за разбиране. Ако се опитаме да синтезираме по един схематичен, дори по-брутален начин кои са последните думи на Фройд и на Лакан за бащата, трябва да кажем, че бащата в психоанализата е преди всичко символът на закона. В допълнение трябва да кажем, че се има предвид не закон сред законите и като другите – бащата е символът на закона, който прави възможно съществуването на всички останали закони. Т.е. можем да кажем, че бащата е законът на законите, като същевременно е и основата на закона. Какво означава това? Означава, че функцията на бащата се изразява изключително в това да въведе в сърцето на човешкия живот, в сърцето на човека преживяването на невъзможното, т.е. преживяването на това да имаш граници. Или както пита Лакан в лекцията към Семинар 7 по темата за етиката на психоанализата, какво точно би казал финално Фройд по въпроса за човешкото желание? Лакан отговаря, че Фройд би казал, че в човешкото желание съществува тенденцията към прекрачване на границите. Или, казано с други думи, човешкото желание носи със себе си инцестуозно намерение, като това не се съдържа само във факта, че детето в Едиповата фаза би искало да убие баща си и да си легне с майка си. Няма се предвид само сексуалния акт, това дори не е основната дименсия на инцестуозното намерение – по-скоро се има предвид, че човешкото желание е инцестуозно и поради това иска да бъде всичко всичко, иска да се наслаждава на всичко, да знае всичко, да иска всичко. Срещу тази фундаментална алчност на инцестуозното желание бащата, като символ на закона, действа като свеобразен бараж, като една символна забрана, т.е. той въвежда дименсията на невъзможното. Не всичко е възможно, ще видим това по-нататък. Невъзможно е да се избегне смъртта. Не е възможно да не правиш секс, ако смъртта и сексът са две дименсии, които се квалифицират като структуроопределящи за човека. И така, тази функция на бащата – да въведе невъзможното, означава, така да се каже, да се ограничи тенденцията нс инцестуозното желание, което Лакан нарича „смъртоносна наслада” (il godimento mortale) – […] защото в искането на всичко, животът се анихилира. Тук е моментът да уловим една първа важна диалектика между закона и желанието – законът на бащата ограничава инцестуозната тенденция на желанието, въвежда преживяването на невъзможното. Не всичко е възможно. Именно този опит обаче, който въвежда бащата, прави възможно преживяването на желанието. Т.е. само ако забележим твърдия ръб, промяната на границите, правим възможно преживяването на желанието като генеративно преживяване, като творческо такова. Тук има една диалектична точка, по която Хайдегер пише светли страници в „Битие и време” (1927) и преживяването на невъзможното (Хайдегер би казал – на смъртта като невъзможна за избягване) прави възможно преживяването на желанието. Оттук лицето на бащата не е само суровото лице на закона, не е само лицето, което казва „Не”, което носи тежката задача да въведе граници на инцестуозното желание, но е също така и едно човешко лице – лицето на човек, който позволява желанието. Позволяващото лице на онзи, който казва „Да”, т.е. ако ти приемеш, че животът на желанието е лимитиран в граници, ти можеш да желаеш. Това е двойната функция на бащата: от една страна, да въведе забраната, а от друга – да позволи желанието. Виждате как тези две движения – на забраната и на разрешението вървят заедно в бащинството. Защото ако я има само забраната, то бихме се намирали в един концентрационен лагер, бихме пребивавали в един лагер, в който животът става стерилен. Ако пък има само позволение, то бихме се озовали в един лагер на чистата илюзия. Така функцията на бащата е да държи заедно забраната и позволението, т.е. даването възможност да съществуват границите на желанието, т.е. преживяването на невъзможното, прави възможно съществуването на желанието. Казано най-накратко – това е големият урок за бащинството в психоанализата.

   Какво се случва обаче в наши дни, дни на безславно бащинство, време, в което се казва: „Стига вече с тези бащи!”. Бихме могли дори да кажем – време, в което, както добре показва това Нани Морети в последния си филм “Habemus papam” (от лат. – „Имаме папа”, казва се след избора на нов папа на Римокатолическата църква, бел. прев.)., време, в което балконът на площада „Свети Петър” е празен. Този празен балкон означава, че функцията на Светия Отец, като представляващ тази славна дименсия на бащата, се е разтворила. Папата-баща вече не е бащата, който знае как да води безпогрешно напред своя народ. Филмът на Нани Морети започва дори с паническа атака на Папата-баща. Плаче като дете. Обръщане на поколенията. Кой е бащата, а кой детето? Кой води и кой трябва да бъде воден? Кой защитава и кой трябва да бъде защитен? Всичко се преобръща. Папата-баща е онзи, който трябва да посети психоаналитик, нужно е да се лекува вместо да е онзи, който лекува. Ние живеем в това време – време, в което балконът на Св,. Петък e пуст, или както казва Сартр – „празно е небето над главите ни”, или както казва Ницше – „нашето време е време, в което Бог е мъртъв”. Съюзът между закона и желанието, който охранява бащата, се  разрушава, разкъсва, разпада. И сега имаме или един закон, който губи контрол и се превръща в една лудост […], един закон, който иска да е абсолютен, да е закон без диалектика, или имаме, от друга страна, едно желание, което, бидейки откъснато от закона, се превръща в една чиста страст към реализиране на невъзможното, и то на мига. Смъртоносна наслада. Компулсивна наслада от обекта. Робство от обекта, ако искате, своеобразен „Запад-Изток”, -[…]. Т. е. култ към закона без желанието или култ към желанието без закона. На Запад ние се изправяме пред съществуването на желанието без закона, но ако откъснем закона от желанието, т.е. ако отнемем от него границите, в какво ще се превърне то? Ще се превърне в един чист каприз. В една тенденция към разпиляване, в една компулсия към наслада, или ще се превърне, казано с една дума, в робство. Нашето е време е превърнало желанието в една нова форма на робство. И така – какъв е изходът?  И тук ще добавя нещо от моя изследователски път. Как да излезем от това положение? Разполагаме, от една страна, с опцията на носталгията – […] да се възстанови статута на бащата, традицията, славата на бащата. Този път на „реставрация” (кавичките мои – бел. прев.) […] в същността си е път на заблуда. Времето на бащата, който има крайната дума по въпросите за живота и за смъртта, за добро и зло, за правилно и неправилно – това време е свършило. Този баща е мъртъв. Безвъзвратно. И повече никога не бива да изпитваме носталгия към този садистичен баща […]. Не бива да изпитваме никаква носталгия към Бащата – господар (il Padre Padrone), към пълния балкон на „Св. Петър”. Какъв е изходът тогавa, ако не го намираме в носталгичното възраждане на бащината мощ? Аз мисля, че ромаът „Улицата” на МакКарти ни сочи един друг път, различен от този на носталгията, както и от този на хората, които казват: „Стига вече с тези бащи!”. Необходимо е да намерим един път, разположен между тези две полярности: полярността на консервативната носталгия и нихилистичната, делюзионна, анархистична полярност, която вижда бащата преди всичко като един товар. Не знам дали познавате този роман, затова ми се иска само накратко да реконструирам сюжета й, който описва един апокалипсис, хипермодерния апокалипсис. Представен е един свят, оцелял след безпрецедентна екологична катастрофа. Това е един сив, безцветен, лишен от светлина свят. Това е един много важен момент. Още Пазолини успява да долови нещо от този здрач на хипермодерността, говорейки за „изчезването на светулките”, като един от средовите, антропологични знаци на една протичаща промяна, въведена от капитализма в нашето общество. МакКарти е по-радикален от Пазолини – не само светулките, които свързваме с детските ни преживявания на село, изчезват, а светлината на света изобщо е загубена. Т.е. небето е без звезди. Липсват и птиците от небето, няма ги и рибите във водите, изчезва растителният свят, всичко е овъглено. Светът, който МакКарти ни разкрива, е студен като труп. В този свят, който изличава диалектиката на времето: всеки ден носи със себе си една диалектика, в него следват сутрин, ден и нощ. Тази диалектика е погълната от един постоянен здрач. Така се появява един свят без утро, в който хората се скитат като страшни призраци, престъпниците се ограбват и изяждат, мъжете изнасилват жените, a жените поглъщат деца. Това е светът, представен ни от МакКарти, който се явява една пресилена метафора, напомня ни „Сало, или 120-те дни на Содом” на Пазолини – виждаме същата вселена на насилие, една вселена, в която на първо място отсъства Бог. Отсъствието на Бог обаче означава отсъствие на смисъл – това е един свят на аномия, т.е. свят, в който отсъства законът. Или казано по друг начин, свят, в който единственият закон е, както в най-страховитите кошмари, отсъствието му. И така, тази нощ, тази безкрайна нощ на МакКарти ни напомня една нощ, описана в друга книга, Омировата „нощ на сатирите” (La notte dei proci). Това е нощта, през която къщата на царя, къщата на бащата, е ограбена, прислужниците са изнасилени. Законът, който в гръцкия свят изгражда възможността за съществуване на общност, т.е. законът на гостоприемството (la legge dell’ospitalità) е престъпен. Моята теза относно нашето общество е, че през последните 20 години преживяхме в своеобразна нощ на сатирите. И оттук – непростимата вина на сатирите е в това, че нарушават закона – законът, който прави възможен съвместния живот. Законът на думата. И по тази тема, в книгата на МакКарти има двама герои, които не се самоубиват. Двама души, които искат да продължат да живеят в този свят, който е лишен от Бог, в този свят без светлина. Кои са те? МакКарти не ни дава конкретни имена, те са просто един баща и един син. Много важно е отсъствието на името. Нямат имена. Те са баща и син, две поколения, старото и новото. Без имена. Защо са без имена? Защото са голи. Защото са загубили и славната възможност да имат име. От това да имат „бащино име” са преминали към това да нямат такова. Тогава какъв е начинът този баща, който е загубил славната възможност да има име, да влезе във връзка със своя син, който си представяме, че е около десетгодишен. Може би повече, може и по-малко. Моят син е на десет години и е вероятно да правя биографична проекция. Ще Ви прочета един пасаж и това, ще е единственият цитат, който ще използвам. Това, което ще видим тук, е един портрет на бащата, лишен от славата на името. Това е просто един баща – бащата, Бащата решава да не се самоубива, защитавайки го от риска да извърши убийство, от риска да извърши акт на канибализъм. Разказва различни истории на сина си всяка вечер, къпе го, завива го. Има един много красив поетичен пасаж, ще ми позволите да го прочета, за да си представим бащата и сина, блуждаещи в този студен, превърнат на въглени свят. Чета: „Когато се събуди в средата на гората, в тъмнината, в студената нощ, бащата протягаше ръката си, за да докосне детето, което спеше до него. Неговата ръка, ръката на бащата, се повдигаше и спускаше с всяко вдишване на детето”. Това е картината, забележете ръката – ние сме свикнали ръката да мислим за ръката на бащата под една друга форма – тежката ръка на бащата, която например пошляпва, разтърсва, наказва, санкционира. Тук имаме една друга ръка – ръката на бащата в момента на нейното изпаряване, ръката, която пази дишането на детето, ръката, поставена върху ребрата на детето, усещаща внимателно пулса на живота в тялото на детето. Бихме могли да кажем, че това е една почти майчина ръка. Ръката, която пази дишането на детето. Много сме далеч, безкрайно далеч сме при подобна свързаност между баща и син от Едиповия комплекс в психоанализата – този син не иска смъртта на баща си, не иска да го убие, не влиза в една антагонистична, смъртоносна връзка с бащата. Новото поколение не иска да заколи старото. Този син има нужда от баща си и осъзнава тази нужда – това е първият момент на свързване на поколенията, което нашето време трябва да преизгради. Между сина и бащата. И оттук, синът се нуждае от бащата, не иска да го убие, но същевременно бащата има необходимост от сина, но защо? МакКарти го обяснява поетично: това дете иска да убеди бащата, че ако тръгнат на юг, там ще срещнат още едно дете, а където има още едно дете, ще го има и Бог. Това е движението. Синът е онзи, който прави възможно съществуването на бащата. Синът е онзи, който прави възможен диалектичният ход на времето. Детето е онова, което прави възможни утрото, морето, югът. Да тръгнеш на юг. И както виждате, тук се разкрива мистерията на рождеството, защото не е Бог този, който се въплъщава в сина, а съществуването на сина прави възможно това на Бог. Това е едно обръщане, което има значими последици в теологичен план, до които мога само да се докосна, усещането за съществуването на бащата се пази от детето. Тук се появява още един прекрасен образ: носители на огъня. В романа на МакКарти двамата – баща и син – носят огъня, те са добрите. Огънят за Леви-Строс е в основата на прехода от животински към човешки живот – от суровото към печеното. Огънят е законът на думата: да носиш огъня. Синът и бащата носят огъня, т.е. вярват в съществуването на глагола, вярват в закона на думата. Мислят, че законът на думата хуманизира живота. Ето защо, когато бащата умира, покосен от една стрела, и детето иска да го последва в царството на мъртвите, бащата го съветва да му говори дори, когато него вече няма да го има. Това е нещо основно: ако се замислите, ние изграждаме връзки по-скоро с отсъствието, отколкото с присъствието на някого другиго. Също така може да се каже, че отсъствието на бащата е неговата същност (игра на думи: assenza – отсъствие, essenza – същност, есенция). Тук ние се срещаме с отсъствието на бащата: той обяснява, че когато няма да го има вече, когато се намира в царството на мъртвите, детето може да му говори, но и той може да му отговори, само ако детето носи в себе си огъня. Да носиш със себе си огъня на думата – това е последната дума на бащата. Да не зависиш от присъствието на бащата, типичната стара, типично образователна, моралистка позиция,a да експериментираш от край до край с отсъствието. И да вярваш, че съществува нишка на наследствеността, нишка на паметта, следата на бащата в моето съществуване. Това е причината, когато по-късно детето бива осиновено от едно семейство и майката в него обяснява на детето как да се моли, детето казва, че си има негова молитва. Че се обръща към баща си. Предпочита да говори с баща си, отколкото да се моли на Бог.

И така, когато описах нашето време като време на Телемах и тази формула предизвика определено ехо (дори в рамките на едно тържествено събитие, Европейския съюз, чули сте да се говори за Телемаховата генерация), имам предвид, че детето Телемах е нещо като продължение на детето на МакКарти. Защото кой е Телемах, какъв тип дете е той? Бих казал, че Телемах е правилното дете. Защо това е така? И след това ще видим защо днес според мен живеем във времето на Телемаховата генерация, във време, в което само децата могат да спасят бащите си. Ние живеем именно в това време – бащите вече ги няма. Аз казвам, че детето Телемах е правилното дете, защото е различно от детето Едип и от детето Нарцис. Детето Едип вижда баща си като една пречка, като една граница – то влиза в едни отношение на смъртоносен конфликт с бащата. След това виждаме едно поколение, моето, да кажем (Масимо Рекалкати е роден през 1959 г. – бел. прев.), в чиято младост се достига до смъртоносен конфликт между поколенията (посочва годините 1977-8 – бел. прев.). Бащите срещу децата. Мечтата срещу реалността. Желаното срещу съществуващото. Това време е износено, поне както аз виждам нещата. Другото симптоматично дете – детето Нарцис, е онова дете, което е изгубено в огледалото, изгубено е в своите ефимерни фантазии за известност […] То е детето, което родителите му идолизират, подобно на един фетиш. Това е детето-фетиш, което родителите искат да предпазят от травматичната среща със закона. Биха искали то да живее в облаци от памук, защитено от необходимите удари на закона. Детето-Нарцис е онова, чиито родители, ако получи лоша оценка в училище или получи забележка за неговата дисциплина, отиват да се скарат на учителя, че не е оценил изключителните качества на тяхното дете. Детето-Нарцис изгражда една устойчива патологична връзка с родителите си и изолира учителите като едно чуждо тяло в образователния процес. Това също така е и едно дете, което не осъзнава символната ценност на закона. Ето защо Телемах е правилното дете – той знае какво означава „да наследиш” (кавичките мои – бел. прев.). Темата за наследствеността е ключова за психоанализата. Последната фраза, която Фройд пише, вече възрастен и болен от разрушителен рак на гърлото в напреднал стадий, в „Компендиум на психоанализата” (труд, който е последен за него и остава незавършен), той цитира (и това е последната му фраза) дефиниция на наследствеността на Гьоте: „Завладей отново онова, което си наследил от бащите, ако искаш наистина да си го наследил”. Т.е. наследствеността не е да получиш блага или гени, не е едно пасивна […], тя означава завладяване отново. Трябва да направя мое онова, което съм получил от другия. Можем да си спомним казаното от Микелина Борсари в началото на моето представяне тук: „В живота ни ние можем да станем бащи, майки, любими, можем да имаме деца…” Т.е. можем да бъдем или да не бъдем бащи, майки, да имаме любими или да нямаме, да имаме сестри и братя или да нямаме, но не можем  – това е една от големите поуки в християнството – ние не можем да не бъдем деца на някого. Условието да бъдеш дете е условие да бъдеш човек изобщо и означава, че човешкото не се себеизгражда, не се себепоражда, фантазия е това, че си се самосъздал – това е една заблуждаваща нарцистична фантазия на нашето време. Някои от най-силните стихове в Библията по тези въпрос са тези, свързани с Вавилонската кула – та кой е най-големият грах според вавилонците, които предизвикват силата на Бог, силата на другия, построявайки тази кула? При това го намираме написано в Библията. Да искаш да си изградиш собствено име. Когато ние разбираме, че да бъдеш дете на някого, означава да получиш името си от някой друг. Никой от нас не избира името, което го идентифицира. Името му винаги се избира от някого другиго. Психоаналитикът би добавил – и от фантазмите на другите. Както когато се избира името на владетеля. Славата на Енрико. Славата на Джорджо. Някои предпочитат благословената кротост на светиите. Трети – силата на дърветата. Всяко дете носи име, избрано му от родителите. Ключовата дума обаче е, че Телемах знае добре, че, за да върне закона в Итака, трябва да възстанови връзката си със старото поколение, да очаква завръщането на баща си. Омир го описва в Телемахия (la telemachia), като започва с погледа на Телемах към морето, откъдето трябва да се появи победната флота на баща му от войната в Троя. […] Но ако Телемах беше само това, ако беше сина, който чака бащата, за да върне закона в неговата земя, ако и нашите деца бяха само това, щяха да бъдат подобни на Бекетовите герои, да чакат Годо, щяха да бъдат парализирани от чакане, на един баща, който няма да се върне никога. И така именно започва Телемахия, не с пътуването на Одисей, а с това на Телемах. Телемах решава, че вече не може да се чака, че трябва да се движи, да тръгне на път, […], пита дали имат новини приятелите на баща му, пътува по стъпките на баща си, Самото пътуване на Телемах прави възможно завръщането на баща му. Движението му е като при детето на МакКарти, което казва на баща си да отидат на юг и казвайки това, предлага едно утро в свят, в който няма утрини. Предлага светлина в един свят без светлина. Всъщност обаче всяко едно дете, което е наследник, онова правилно дете, което осъзнава своя произход от някого другиго […] ще стане сирак, но какво се има предвид под това? Има се предвид, че всяко правилно дете трябва да има опит с отсъствието на бащата, с невъзможността никой Бог да го спаси, че е необходимо да тръгнеш на път, за да станеш наследник, да рискуваш. Да бъдеш наследник е едно опасно пътувано, както Телемах рискува живота си, защото сатирите подготвят атентат при неговото завръщане. И в заключение – всяко правилно дете е наследник, но всеки наследник е един сирак, а всеки сирак реализира опит във винаги присъстващото отсъствие на баща му. Поради това и един въпрос се появява често в психоанализата на хората, които изслушваме – когато един син или дъщеря преживява смъртта на един от родителите му, да кажем на баща си, но как би могъл да умре един баща? Как би могъл един родител да умре? За едно дете това е немислимо. Смъртта на един родител. Но така е и за един възрастен – да се срещне със смъртта на своя родител. Този въпрос има общо с един фундаментален въпрос на Фройд, който според него детето според фройдизма се пита: Как е възможно в нощта да правят секс моята майка и моят баща? И отново – смъртта и секса, както споменахме в началото. Две лица на реалността, които никой баща не успява „да опитоми” напълно. Да бъдеш дете на някого, означава да придобиеш опит с реалността на смъртта, на секса, явяващи се основата на човешкото съществуване.

Източник:

Последно посещение:

05.10.2021 г.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s