МАСИМО РЕКАЛКАТИ: МАЙКИ /ПУБЛИЧНА ЛЕКЦИЯ/

Масимо Рекалкати

Майки

/публична лекция/

 

Massimo Recalcati:

Madri

/Lectio magistralis/

 

Превод от италиански език: Силвия Давидова-Иванова

  

   С голямо вълнение взимам думата тук, в Удине, земята на моята майка, за да говоря за майките. Голяма емоция е за мен, защото всеки път, когато стъпя на земята на майка ми, на Вашата земя, сякаш съдбовно се завръщат спомените, ароматите на тази земя, които помня от дете, ароматът на прасковите, на свежата трева, топлината на камъните, които заобикалят рекатa, на черните вътрешни гуми (на велосипедите – бел. прев.), които ние, децата, използвахме като спасителни жилетки. И всичко това е част от нашата памет. А майката, бихме могли да кажем, е едно от имената на паметта. Днес ще се опитам да направя един фасетиран портрет на майката. И ако мога да започна от ръцете, които се съдържат в заглавието на моята книга, можем да кажем, че нашата първа среща със света се случва чрез първата ни среща с ръцете на нашите майки. Ръцете на нашите майки са първият език на света. Неизличимо в паметта ми е останал един епизод от детския ми живот, когато бях на девет години и с майка ми бяхме в трапезарията на нашата малка къща, разположена на гърба на магазина за цветя на баща ми и гледахме едно телевизионно предаване по реален случай – озаглавено „Майката от Торино” (La madre di Torino). Случаят беше следният: едно малко дете играе на балкона на голям жилищен блок, на последния етаж и потъва във фантазиите си, свързани с летящите в небето над него самолети, докато майкато го наблюдава, вършейки си някаква работа в кухнята. В един момент обаче детето изчезва от погледа на майката, която в следващия момент го намира висящо над нищото, вкопчено в парапета. Тя се спуска към детето, хваща го за ръцете и минават часове, в които те остават така – ръцете на майката, хванали тези на детето, докато то виси във въздуха. Тази сцена е останала дълбоко издълбана в паметта ми. И двамата дават сигнали на минаващите хора да им помогнат, но никой не го прави. В моята памет това време беше безкрайно дълго – майката, която държи детето си, висящо над нищото. Често са ме питали защо тази сцена – на голите ръце на майката, държащи ръцете на нейното дете – е станала незабравима. И отговорът, който днес, след почти петдесет години, е, че ръцете на майката задържат живота над нищото, над нонсенса, над пропастта на празнотата. И така, първата функция на майката се явява, като цяло, да избегне пропадането на живота в нищото, в бездната на нонсенса. Бихме могли да кажем, както правя в някои от моите книги, че животът не се самопоражда, не съществува себепораждане. В живота ни ние можем да избегнем превръщането ни в бащи, майки, братя, сестри, влюбени, съпрузи, съпруги, но има едно нещо, което не можем да не бъдем – не можем да не бъдем деца на някого. Никой от нас не може да не е имал майка или баща. Така можем да кажем, че животът винаги произхожда от другите. Никой от нас не произлиза от самия себе си. Ето защо и първата функция на майката е да съпровожда живота, да не го оставя сам. Първата функция на майката, която ние откриваме още у Фройд, в един от неговите първи трудове, е описанието на началото на живота като преживяване на плач и функцията на майката като, използвам неговите думи, спасител (soccorritore). Когато започва животът, той има нужда от подобен спасител. Майката е онази фигура, която поема тази роля. Без подобен спасител, животът изпада в нищото. Животът умира. И така, това е първата роля на майката – да протегне тези голи ръце, да задържа живота жив, да покаже на живота на детето, че не е изгубен живот в нощта, че не е живот на самота. Ръцете на майката са също така и нещо друго – те са първият език. Детето среща  като свой първи език езика на ръцете на майка му – по пътя на докосването, обгрижването, мито, галено от ръцете на майка му. Всички тези операции, които са телесни такива, които се простират в първите години на живота, не са само жестови операции – те формират езика. Лакан ги нарича първи език (prima lingua), който предшества езика на буквите […], това е този първи език, който преминава през ръцете на майката – нейните жестове, емоции, преживяното през тялото, той е la langue (фр. ез. – бел. прев.), la lingua (итал. ез. – бел. прев., отговаря на реч), всичко е напевно и слято. Фразите и шумовете, които майката и детето обменят, контактът между техните ръце и тела, са всичко онова, което е слято и характеризира езика (la lingua), който предхожда овладяването на „накъсания” език (staccato – бел. прев.), т.е. т.н. linguaggio  (прави се разграничение между две думи за език – la lingua и il linguaggio, приблизително отговаря на разграничението реч и език на Сосюр – бел. прев.) в по-строг смисъл. Не бива обаче да забравяме, че произходът на „втория” език – il linguaggio, се открива в “първия” (il linguaggio) (кавичките мои – бел. прев.). А езикът – la lingua – води началото си от ръцете на майката.

   Втората значима характеристика на майката се съдържа в нейното лице. За детето лицето на неговата майка – това е тя. Бихме могли също да кажем, че има период от живота ни (в детството – бел. прев.), през който светът – това е лицето на нашата майка. Има време в живота на едно дете, през което лицето на майката съвпада с лицето на света, което то възприема. Тук бих искал да направя едно уточнение, преди да продължа. А именно, под майка аз не разбирам родилата детето жена, а жената, която за него е спасител (soccorritоre) и чието лице той възприема като лицето на света. […] Във всеки случай, при своята поява на света, детето срещно едно лице, лицето на майката, и това лице за него отъждествява света. Каква е функцията на майчиното лице? Тя е в това да позволи на детето да види своето отражение в погледа на друг човек към него. Когато детето гледа майка си, то не вижда просто някого другиго. To вижда в лицето на отсрещната страна своето собствено лице. Ето защо, ако в лицето на другия детето открие усмивка като реакция на неговото лице, то открива в лицето на другия образ на неговото тяло като приятно. И обратното – ако лицето на майката демонстрира негативна гримаса, детето се възприема като не особено приятно. И така, можем да кажем, че изграждането на образа за нашето лице зависи от това как майка ни е гледала. Ние винаги виждаме самите себе си през погледа на нашата майка. Ние се виждаме така, както на нас е гледала майка ни. Поради това за психоаналитиците е лесно обяснимо нашето усещане за това дали сме красиви или грозни, като не става дума за външния облик – има много хора, които са грозни, но се чувстват добре в своето тяло и има много красиви такива, които се чувстват драматично зле в тялото си. “Красив” и „грозен” са две думи, които се формират в тази първа размяна на погледи. Аз съм такъв, какъвто съм бил в погледа на майка ми. Първото изграждане на образа за моето тяло зависи от начина, по който погледът на другия е инвестирал в моето тяло. Също така и поради това, че има един период, в който ние не знаем как сме направени, не знаем какво е лицето ни. Кой е направил моето лице? – пита Стивън Дедалус в началото на „Одисея” на Джойс. Как е направено моето лице? Има един момент, в който детето, на което показват снимки на неговите роднини, може да разпознае лесно, усмихвайки се, баща си, майка си, голямата си сестра, големия си брат и още някого там, но не разпознава себе си. Има един период, през който ние не разпознаваме нашия собствен образ, след което идва такъв, през който го разпознаваме като наш, собствен. Онова, което ни позволява да разпознаем нашия образ именно като такъв, e огледалото. Истинското огледало не като обект, онова истинско огледало, в което човешкото съществува се оглежда в самото начало на живота, първото голямо истинско огледало на света, това е лицето на майката. Лицето на майката ни позволява да видим какви сме и ни дава една първа образна форма, усмивката й като отговор ни позволява да не увредим този образ на тялото, който се формира според погледа на другия към нас. Има обаче и нещо повече: когато едно дете вижда лицето на майка си, ти не просто се оглежда, то не просто се отразява в нейното лице. Разбира се, казахме, че това е един основен момент в изграждането на живота – лицето на майката е нашето огледало. Аз се виждам в очите на някой друг. Има обаче и нещо друго: докато се случва това, в лицето на майката аз виждам също лицето на света. Бихме могли да кажем споменатото вече – лицето на майката е първото лице на света, в смисъл, че лицето на майката ми дава възможността да видя лицето на света. Какво означава това? Означава, че ако лицето на майката е мрачно, потиснато, ако погледът на майката е празен, моята представа за света ще бъде също такава. Ако това лице се затвори, то и светът се затваря за мен. При това мрачно лице на майката, детето се превръща в своеобразен метеролог – то не вижда света през погледа на майката, а дебне дали в очите й няма да забушува ураган, една буря, дали няма да се промени настроението й, дали тя няма да прояви неконтролируема импулсивност. Има деца, които живеят връзката със своята майка като връзка на постоянно безпокойство, доколкото това нейно лице не е надеждно, то е мрачно, то не позволява на детето да види какво се съдържа в него. Т.е. лицето на майката или му позволява да вижда света или се превърща в едно свеобразно платно, през което детето вижда света и поставя под съмнение този поглед поради неговата изменчивост и ирационалност. Или както казва Уиникът, ако можехме да се погледнем през огледалото, ние нямаше да видим нищо в него. Една от пациентките ми, чиято майка е била с подобно мрачно, депресивно лице, има повтарящ се сън, в който между нея и огледалото има именно чаршаф, през който тя не може да види себе си. Много изследвания в психологията на развитието демонстрират тясна връзка между изследването на света и лицето на майката. Ще цитирам две от най-известните такива. Първият експеримент показва как реагира дете на няколко седмици, когато на майка му е казано да не проявява реакция чрез лицето си на неговото изследване на света. Ако майката не реагира, детето спира изследването на света и избухва в плач. С други думи, реакцията на майката предоставя възможност на детето да проявява изследователско поведение. Друг известен експеримент показва следното: едно дете, което все още не може да ходи изправено, още лази, е оставено да лази до определено място, което е оформено като своеобразна пропаст и покрито със стъклена чиния, като началото на чинията показва началото на пропастта, през която детето може да мине. Майката стои на границата, отвъд която започва пропастта, т.е. стъклената чиния. Детето пролазва до началото на пропастта, след което поглежда майка си – ако майката реагира със страх, детето спира. Ако майката реагира с усмивка, детето преминава нататък без страх. Това е един много простичък експеримент, който показва как реакцията на другия.влияят на нашата възможност да се срещнем, да започнем или да приключим нашия опит. Има още нещо, което се отнася до раждането на едно дете, но и до осиновяването на едно дете. Или, ако предпочитате, можем да приемем, че раждането на едно дете предполага и неговото осиноваване. Та, още нещо, което се отнася до това какво означава да се създаде едно дете. Какво означава да имаш едно дете, да осиновиш едно дете, да станеш майка? Не означава просто да имаш едно дете, а по-скоро даването на живот означава животът ти да бъде разкъсан необратимо, да бъде нарушен обичайния му ход, доколкото животът ти да не е вече такъв, какъвто е бил до този момент. Когато ние ставаме родители, когато една майка става такава, нейният свят вече няма същото лице като преди, той се променя завинаги. Т.е. раждането на детето води със себе си възраждането на света. Това е нещо, което се случва и в любовта – когато се случи една любовна среща, която е достойна за това име, ние не срещаме просто един друг човек – майката детето си, обичащият обичания, обичаният обичащия, не е просто срещането на един друг човек. Любовната среща е среща на едно друго лице на света. Можем да кажем, че новороденото дете, новородената в негово лице любов ражда един нов свят.  

   Третата характеристика на майката, освен ръцете и лицето й, е нейната гърда. Дълги години, под влиянието на патриархалната традиция, майката бе представяне основно чрез нейните гърди – големите гърди, майката-кърмилница, всичко това бе майката, жертвоготовната майка, бихме могли да кажем. Необходимо е тук да изясним една съществена разлика, която ми се иска да обясня възможно най-простичко, между майката-гръд, която дава необходимите хранителни вещества на детето, което се явява основна функция на майчинството, но не го изчерпва. Нужно е да разграничим майката-гръд, която дава онова, което има – млякото, храната за живот, от майката-знак (la madre del segno, игра на думи – на итал. ез. гръд е il seno, а знак – il segno). Майката-гръд не е майката-знак. Майката-гръд не изчерпва майката-знак. Каква е разликата между двете? Бихме могли да дадем един много простичък пример: всички ние сме виждали дето, сложено на гърдата на майка му, сучещо живота, сложено там именно, за да суче живота от гръдта на майката. Гладно е. започва да се храни. Първа е необходимостта. Нуждата като житейска спешност. Животът се нуждае от това да бъде подхранен. Майката-гръд отговаря на императивния характер на нуждата. На плача от глад. Следва един период, през който детето, вече задоволило своята потребност от храна, което, ако го наблюдавате, прилича на един малъл Буда – с полуотворени очи, омиротворено, благословено. Можем да кажем, че котките на радиатора приличат на детето в този момент. И докато детето пребивава в това състояние, в този екстаз, в това блажено изтръпване, обхваща зърното с уста. И за какво му е зърното, след като гърдата вече е задоволила нуждата му. Тук откриваме разлика между задоволяването на две потребности – задоволяването на глада, за което отговаря обектът гърда, и още един тип удовлетворение – детето смуче зърното, защото иска да чувства присъствието на майка си. Иска да усеща, че тази гърда е символ на любящото присъствие на майката. Иска да усеща любовта, представена в лицето на майка му. Ето защо децата и особено момичетата-анорексички – аз работя от години и все още с момичета-анорексички – имат някакви съмнения относно любовта на майка им, първото нещо, което правят, е да откажат обекта-гръд, храната. Защо отказват храната? Отказват обекта-гръд, защото искат знака за любовта на другия. Защото, както казва Уиникът, те се съмняват в любовта на другия човек. Отказват обекта-гръд, за да получат гръдта като знак за любящото присъствие на другия. Тук се появява едно различие между нуждата, което се задоволява от гръдта като обект, и желанието, което се задоволява от знака за присъствието на другия. И оттук, ако майката е цялата гръд и не е знак, това бихме могли да кажем, че поражда анорексия. Децата имат нужда да чувстват знака на присъствието, а как се усеща той? Не чрез даряване от страна на майката на онова, което тя има, а чрез даряването от нейна страна на онова, което тя няма. Това е един основен момент. Лакан го дефинира, изхождайки от това, че любовта е да дадеш онова, което нямаш. Лесно е да дадем на другите онова, което имаме. Именно по тази причина любовта не е никога грижа. Би било интересно да обсъдим това. Тази вечер обсъдихме много интересни теми, но се наложи тази за връзката между любовта и грижата. Бихме могли да кажем, че грижата е дадеш нещо на някой, който има по-малко от мен, докато любовта е нещо друго. Любовта е да дадем онова, което нямаме, т.е. нещо, което предполага нашето отсъствие. Искам да Ви дам един много прост пример за това какво значи да дадеш нещо, което го няма: да дадеш знак за нещо, което го има. Да дадем дрехите, които вече не ползваме, вероятно значи да дадем нещо, което имаме. Да дадем нещо, което нямаме – пример за това е, да кажем, времето, което жените искат да им отделят техните съпрузи. И така, да дадеш на някого време, означава да му дадеш онова, което нямаш. Или например, когато двама влюбени се срещнат след дълга раздяла, обикновено въпросът със сигурност не се отнася до някакъв обект (например какво ми донесе, какво ще ми дадеш), а е въпросът: Липсвах ли ти? И това именно е въпросът, свързан с любовта – въпросът за липсата. Децата искат да усещат, че са липсвали на някого другиго. Знакът на любовта се съдържа в даването на знак на детето, че то може да предизвика липса у някого другиго. Това обяснява и голямата любов на децата към играта криеница – особенокогато могат да играят с техните родители на тази игра. Те понякога правят като моята дъщеря, когато беше малка – искаше да играем, когато се прибирах от работа и понеже не успявах да я намеря, всеки път изигравах една и съща сценка. Та казвах й: „Какво се случи с Камила, как ще живея без нея?” и когато тя ме чуваше да говоря така, сякаш с разбито сърце, възприела, че нейната липса поражда липса у мен, се появяваше като кралица. Бихме могли да кажем, че детската игра, по отношение на другите, е една игра на изчезване и откриване. И че повечето от кавгите, случващи се в семействата, особено включващи малки деца, биват интерпретирани винаги по този начин – като една игра на изчезване и откриване. Децата правят един своеобразен тест на родителите си, за да видят колко мноо липсват на родителя, доколко успяват да предизвикат липса у другия.

   Четвъртият аспект на майката е аспектът на „отсъствието” (кавичките – бел. прев.)…. Майката, която е достатъчно добра такава, е онази, която е останала жена. Това е майката, което не е „цялата майка” (кавичките мои – бел. прев.). Това е майката, която не изчерпва своята женственост с майчинството. И какво точно иска да ни каже това? Иска да ни каже, че тази майка не прави от детето си своя свят. Майката, която остава жена, противно на патриархалната традиция, която всъщност иска жената да изчезне в майката, тя да бъде погълната интегрално от майката, ние знаем, че един от принципите на психичното здраве на майките и на техните деца, е, че една майка не може да бъде цялата майка. И че ако една майка стане цялата майка и детето й изчерпи лицето на целия й свят, ние получаваме едни отношения на реципрочна погълнатост. Майката поглъща детето, а детето поглъща майката. Майката всъщност е длъжна да даде като подарък на детето своето любящо присъствие, но също така своето отсъствие. Какво значи да дадеш отсъствие? Означава да не бъдеш цялата на детето, което е възможно, когато една жена не е цялата майка, т.е. обича и нещо друго, освен детето си, както обикновено преди това е обичала съпруга си. И понеже психоанализата не е морализъм, това би могло да е нещо различно – незадължително любовник (не искам да създавам това погрешно впечатление), може да е работа, може да е всяко друго нещо. Детето просто има нужда майка му да желае нещо друго, освен него самото. И ако това не се случи, рискът е, както вече казах, да се стигне до взаимен затвор за двамата. Ще направя един кратък преразказ на части от моята книга, в които обстойно се спирам на Дева Мария. В книгата застъпвам една теза за Дева Мария – обратна на това, което знаем, поне аз, още от дете, от Катехизиса, че тя е жертвена фигура, с всички тези ками, забити в сърцето й.  Учеха, че колкото повече грехове правя, толкова повече ками ще се забиват в нея, за мен беше кошмар, а и не разбирах каква е връзката между нечистите ми дела и камите, но така ми беше казвано. В това разбиране обаче се крие нещо фундаментално за майчинството, мисля. Защото, ако се замислим, тук говоря за биологичния феномен на майчинството – да носиш в едно тяло тялото на един друг живот, бременността, раждането, това е едно магическо събитие от гледна точка на биологията. В медицината възниква този въпрос – защо тялото на майката не реагира с изхвърляне на фетуса като чуждо тяло, защото той не предизвиква имунологична агресия. Наблюдава се всъщност точно обратното – фетусът бива пазен от тялото на майката и се случва преживяването на бременността, което мъжете могат да дочуват само като далечно ехо, a именно в тях да расте живот, да расте дете с негова кръв, със собствени телесни течности, със собствени преживявания. И докато животът се развива, докато е налице тази аболютна иманентност, детето вече присъства в тялото на майката като някой, който е различен от нея. Този някой е напълно иманентен и същевременно напълно трансцендентен. Науката по никакъв начин не може да опише това. Това дете, което майката носи в себе си, вече е един чужденец за нея – детето е нейно и същевременно не е. Тялото на майката приютява детето, но то не й принадлежи. Тялото на майката сякаш предлага безкрайно гостоприемство, но без право на собственост. Това се случва и с Мария, ако си помислите, но при нея е крайно, доколкото тя носи наистина тялото на някого другиго – Божият син, дете, над което тя няма да има никаква власт. Синът, обречен да загине на кръста. Дете, което не е нейно. Мисля, че това е един голям дар на майчинството – да носиш живота в себе си, знаейки, че този живот не е твой. Да носиш живота в себе си, знаейки, че всяка майка е майка на дете Божие. И че всяко дете е обречено да умре на кръста, в смисъл да поеме по своя път. Когато някои жени ми разказват за тяхното майчинство в психоанализата, откривам, че се появява често нещо общо в техните описания на раждането – казват ми, че има един момент в хода на раждането, моментът, в който тялото на майката изтласква бебето навън, отвътре навън, който те преживяват като първа загуба, с която те се срещат като майки. Ето защо са чести случаите на депресия непосредствено след раждането, защото то сякаш се изпразва. Защото свършва екстазът от това да носиш в твоя живот живота на някого другиго. Има един момент, в който майката има усещането, че ако не изтласка детето навън, то има риск да умре, да се задуши, че играта е на живот и смърт. И така майката изтласква живота навън, оставя го да си тръгне, да го загуби. И това е най-големият дар на майчинството. Както когато майката помага на детето да направи своите първи стъпки – ясно е, че докато детето се учи да ходи, то се учи и да се отдалечава от нея, което разкъсва майката на две: от една страна иска да го задържи завинаги със себс си, а от друга прави всичко възможно то да се научи да ходи. И този момент ни носи един друг основен образ на майчинството, най-силния момент в него вероятно, който намираме в Библията и който предхожда Фройд и Лакан: всички ние знаем онези библейски стихове, свързани със Соломон, двете майки, които спорят за собствеността си над детето и които Соломон със стратегия, породена от неговата мъдрост, създава. И така, вдигайки високо меча, той казва, че ще разрежат детето на две, и от този момент се разкрива истинската майка: в книгата ми Вие ще намерите един дързък психоаналитичен прочит на тези пасажи. Това е една сцена, която си спомняме в нейните детайли: тези майки са на една и съща възраст, живеят в една и съща къща, упражняват една и съща професия, доколкото са проститутки, т.е. нямат мъже, децата са само техни. И двете жени са родили в един и същи ден, децата им са родени също в един ден. Какво ни казва библията по отношение на тази тяхна тотална огледалност – че не са две, а че е една майка с две глави, че това са двете души, които обитават една майка, а детето, което умира, не умира просто така, без причина. Умира, защото тялото на една от тези майки ще бъде потъпкана, тя може да умре, ако е твърде присъстваща. Когато не знае да бъде отсъстваща. Когато не знае как да бъде жена. Майката ще бъде потъпкана, а детето й ще умре. Когато Соломон измисля стратегията с меча, ние наблюдаваме две различни реакции у майките – първата от тях казва, ще цитирам, защото е много важно: „Няма да бъде нито мое, нито твое”, което означава, че ако това дете не ми принадлежи, по-добре да умра. Едната от двете майки избира собствеността над детето пред неговата свобода. Едната от двете майки не може да приеме възможността да загуби детето. Ако ще го загубя, по-добре да умра. Това е майката, която Лакан описва под формата на „крокодил” (la madre cocodrillo, кавичките мои – бел. прев.). Майката като две зяпнали челюсти, готови да погълнат някакъв плод. Това е патология на майчинството, не е истинското такова. Майчинството, което видяхме днес в ръцете, лицето и т.н. Майката-крокодил е едно нарушение на майчинството, така както и бащата-господар (padre padrone) е една аберация на бащинството. Майката-крокодил е цялата майка, майката, която поглъща съответния плод. Това е майката, която вече не е жена. Това е майката, която е склонна да жертва живота си за детето, за да не загуби правото на собственост върху него. Другата жена, бихме могли да кажем – майката, знае как да загуби детето Другата жена знае как да се отрече от собствеността си върху детето, за да му даде собствено свобода. Ние трябва да разбираме, струва ми се, тези две жени като инстанции, еднакво присъстващи във всяка майка. Всяка една майка се движи между тези два типа.

Тук искам да заключа с едно последно наблюдение. Кой всъщност е най-радикалният дар на майчинството, след целия път, който извървяхме дотук? През последните години много силно акцентирах върху дара на бащинството, и ако трябва да резюмирам последните пет години, този дар се съдържа в това бащата да остави в наследство на детето си чувството за законността, което формира възможността да има и желание, да му предаде разбирането за солидарност между закона и желанието – защото бихме могли да желаем, само ако имаме усещане за закона, т.е. за границата на нещата. Бащата е длъжен да осигури предаването на това наследството. Въпросът остава кое е специфичното наследство на майката – моят отговор е, че то се основава на нещо, което днес се нуждае от преоценка. На какво ни учи една майка? Тя ни учи, че живеем във време на тотално пренебрежение, на маниакално ускоряване на усещането за време, че е време на напълно разграждане на живота заедно. Задачата на майката е да постави в центъра важността на грижата, като грижа за нещо конкретно. Грижата на майката не е като грижата на всички други, доколкото тя се отнася към всяко дете като към неповторимо такова. Дарът на всяка майка е да вижда всяко дете като уникално. Именно това казва и Лакан с думите си, че любовта е винаги любов към името. Не съществува любов към живота изобщо, любовта е винаги любов към името на детето, към това дете, към децата едно по едно. Големият урок на майчинството се съдържа в това, че любовта е винаги конкретна. Че тя е към живота, който се въплъщава. И ако отново използваме библейска символика, бихме могли да кажем, че майката като Бог познава всеки един косъм по главата на всяко едно от своите деца, и има нещо вярно в тази фраза. Основният урок на майчинството е именно в това, че грижата е винаги конкретна, противопоставаща се на универсалната такава. В този смисъл, в майката винаги битува едно противоречие – и вече наистина приключвам – в тази специфична грижа се пренася усещането за живота. Наследството на майката е в предаването именно на това усещане за живота, т.е. на желанието да живееш. Ето защо и майчината депресия е проблемна при пренасянето на усещането за живота от едно поколение към друго. Да пренесеш усещането за живота означава да предадеш желанието да се живее. И именно това е най-големият дар на майчинството. Благодаря!

Източник: https://www.youtube.com/watch?v=uq4wLnFj7ss&t=531s

Последно посещение: 02.10.2021 г.

 

  

  

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s