Масимо Рекалкати: СЛУЧАЙНАТА ЛЮБОВ, ЛЮБОВТА ЗАВИНАГИ, КАК ДА ЖИВЕЕМ ПРАВИЛНО ЛЮБОВТА /ПУБЛИЧНА ЛЕКЦИЯ/

 

Massimo Recalcati:

Amore occasionale, Amore per sempre, come vivere correttamente l’Amore

/Lectio magistralis/

 

Превод от италиански език: Силвия Давидова-Иванова   

Днес ще Ви поговоря по-конкретно за онова, което Стефано, на когото благодаря за това хубаво представяне, нарича „играта на любов” – като темата ще разгърна, говорейки за четирите своеобразни основни сцени, на които се играе любовта.

Първата е какво направихме от любовта днес. Моето впечатление е, че любовта се превърна сякаш в търговия, че емоционалните връзки се основават на принципа на замяната, на заменяемостта –. сякаш човекът, когото обичаме, има същата ценност като един нов хладилник или плазмен телевизор, сякаш този човек има също толкова кратка ефективност, както и вещите. Можем да бъдем още по-радикални и да кажем, че любовта в наши дни е представяна като винаги намаляваща. Всяка любов се ражда, носейки в себе си принципа на своята агония. Всяка любов се ражда, знаейки вече, че нейната съдба е да свърши. Нашето време вече не вярва във вечността на любовта. Не вярва в любовта завинаги. Нещо повече – нашето време плюе по любовта, осмива я, осмива клетвите на влюбените..Предлага една цинична представа за любовта. Представяйки например това, че съществува обратно пропорционална зависимост между интензивността на еротичната интензивност, между сексуалната страст и продължителността на връзката. Т.е. колкото по-дълго трае една връзка, толкова повече сексуалната страст е обречена да намалее, да отслабне, да се изпари. Тази представа за любовта според мен е невярна – тя се основава на един друг голям идол на нашето време, а именно идола на новото. Доброто, щастието, задоволеността сякаш винаги се съдържат в онова, което нямаме. Те се откриват в новия обект, в новия партьор, в новото усещане, в новия опит. Струва ни се, че онова, което вече притежаваме, няма ценност в сравнение с онова, нямаме. Ние живеем в това време, във време, в което новото има хипнотично въздействие. Във времето на илюзията на новото. В допълнение, живеем във време на още една лъжа, която приема, че зрелият мъж или зрялата жена са онези, които могат да запазят известна независимост, автономност. Зрелостта за нас е в способността ни да останем независими от другия. […] Психоанализата, на свой ред, ни учи, че зрелостта всъщност се състои в осъзнаването от страна на мъжа/жената, че те са недостатъчни, на известната им ранимост. На факта, че без другия ние сме никои, че без другия ние сме кръгла нула, че ние не сме центрирани върху самите себе си, а се намираме винаги в отношения на взаимовръзка с границите на другия. Немалко пациенти, които се обръщат за помощ към психоаналитика се оплакват, че са сами, че не намират любовта, всъщност се оказва, че не правят нищо друго от това да защитават своята изолация, понеже онова, което е най-плашещо от всичко, което ни тревожи най-вече, е това да не срещнем любовта. Понеже играта на любов е игра, която предполага един абсолютен риск, една тотална загуба. Ние сами браним нашата изолация, пазим се от риска да се натъкнем на любовта. Това е първата сцена – сцената на циничната версия на любовта, за която говорят също и невроучените, когато ни казват, че например че вълнението от любовната среща, измерено с различни реакции, които предизвиква допаминът върху определени мозъчни зони, е обречена да продължи от шест до осем месеца, след които или сменяме партньора и започваме да произвеждаме отново допаминов допинг или влизаме в тунела на една рутинна връзка без желание. В тунела на навика, на примирението. Социолозите го казват по свой начин – браковете намаляват, все по-често хората живеят на семейни начала, които съжителства са все по-краткотрайни. Това е времето, по думите на Бауман, на „течната любов” (amore liquido). Невроучените ни казват също, че целувката, която за всеки влюбен е, нека я наречем, естетична интоксикация, ни служи за оценка на хигиенното ниво на нашия партньор, хигиенната му надеждност, своеобразно проучване от наша страна. Ние живеем във време, което свежда целувката до един хигиенен тест, в което никой вече не вярва в любовта, желаеща да е завинаги, в което всички ние сме хипнотизирани от алармата на новото, подобни сме на онази колона от чехи, която Брьогел рисува, за да опише структурата на човешкото желание. Ние силно приличаме на тази редица от чехи и по-конкретно на един от тях, който е със завързани очи и я води към пропаст. Нашата позиция днес е подобна.  

Сега обаче ми се иска сега да Ви въведа в един друг свят – и това е втората сцена, на която се появява една друга версия на любовта, която се надявам, че познавате, че сте изпитали поне един път досега в живота си. Албер Камю казва, че да обичаш така се случва три или четири пъти за век, т.е. имаме по-малко възможности да изпитаме това чувство. Сцената на това друго чувство има за отправна точка срещата. Ние знаем, че любовта не е възможна без срещата. Любовта се поражда в срещата. А срещата, по думите на моя учител Лакан, е една чиста случайност. Не е предначертана от никоя от срещащите се страни. Срещата е случайна, на стълбите пред университета, на плажа, по думите на моите пациенти – все по-често се случва в супермаркета между количките за пазаруване, на летищата и жп гарите. Срещата, от която ще произлезе любов, винаги е случайна, винаги е едно непредвидено обстоятелство – това е първото малко чудо на любовта. Влюбените обаче не са доволни от тази случайност на срещата – те изискват тя да е съдбовна. Изискват непредвиденото обстоятелство да се превърне в една необходимост. Т.е. влюбените искат тази случайна среща да се повтаря завинаги и това се случва при всяка любов – бихме могли да кажем дори, че това е едно определение на любовта. Това, че при любовта привличането на обичащите се превръща случайната среща в необходимостта на съдбата и това остава завинаги. Това именно отвежда влюбените при астролозите и питат, носейки своите натални карти, дали разположението на звездите по някакъв начин предполага любовта им да е завинаги. По тази причина също така хората се и женят, сключват споразумения. Споразумението на брака е такова, което остава валидно, докато „смъртта ни раздели”. Това искат влюбените. Така се случва в любовта – случайността се превръща в съдба. И така, една моя приятелка във Фейсбук, т.е. една моя читателка на двадесет години, е силно вярваща (un credulone) – вярва във вечната любов. Аз обаче не съм вярващ – не вярвам във вечната любов. Вечната любов не съществува. Вярвам обаче, че всяка любов има вечен дух, тя иска да е завинаги, да е съдба, да е вечна. Ние знаем обаче, че това завинаги никога не е гарантирано – това е една аспирация без гаранция. Не е подписана от никого. И това всъщност е един от парадоксите на любовта – любовта иска да бъде завинаги, иска да бъде предначертана, да премине от случайност в съдба, но тази гаранция е невъзможна. Има обаче и един друг образ, който бих искал да Ви покажа и който е свързан с любовната среща – когато казваме „Обичам те”, „Влюбен/а съм”, винаги се пита „Но какво обичаш в този човек” и влюбеният трябва да изброи списък с качества, за да обясни разумността на неговия избор. И така, Лакан казва, че когато ние казваме „Обичам те” на някого (за разлика от Фройд, който мисли, че, когато казваме „Обичам те”, ние всъщност казваме „Обичам идеала за мен самия, който виждам в теб”, за него любовта е винаги своеобразно огледало, тя е винаги нарцистична, няма алтруизъм, Фройд като цяло се съмнява, че може да съществува нещо като любов към другия, любовта е винаги към самия себе си), ние не обичаме нещо, а всичко. Това е много важна точка. Когато казваме „Обичам те”, ние казваме „Обичам всичко в теб” и всичко значи не идеала за мен, който ти заместваш, не обичам един славен образ. Любовта към един образ е обречена да погине бързо. Любовите към идеали имат кратък дъх. Те избледняват с времето. В любовите, които остават, ние обичаме всичко. Всичко – лицето и тялото, и преди всичко дефектите на лицето и тялото. Дефектите на този нос, на тези зъби. Обичаме дълбоко недостатъците на това тяло, белезите по него, дефектите му, които любовта превръща в неустоими. Ние обичаме това, а обичаме също и маниите на другия, неговите симптоми. Обичаме най-лошото в другия. Любовта, която остава във времето е онази, която обича реалното в другия, не идеалното. Обичам несъвършенството на това лице, онези белези, на които само аз не мога да устоя. Това прави любовта нещо, в което капитализмът се препъва – доколкото според неговата идеология всичко е заменимо. В любовта е иначе – тя е незаменимост. Няма никой като теб. Нищо не е като теб. Ти си незаменим – ето защо Лакан казва, че любовта е винаги любов към името (l’amore per nome). Името на Валентина. Това собствено име, което не се превежда на никой език. Собственото име е непреводимо. Когато аз обичам, аз обичам винаги името – не съществува любов към самата любов. Не съществува любов към живота изобщо. Съществува любовта към Валентина, към Томазо, към Камила. Не съществува универсалната любов. Любовта винаги се въплъщава – в едно тяло, в едно лице, в един белег. Това е второто чудо на любовта – как един недостатък се превръща в поезия. Нека сега да видим кое е и третото чудо – това е фактът, че когато срещнем любовта, това не е среща с едно друго име, едно друго лице, с едно тяло, с един неустоим дефект, с божествения детайл на това тяло. Всъщност преживяваме нещо съвсем друго – преживяваме едно ново раждане на света. С всяка една любов светът се ражда отново. Всичко е като преди – този площад, това небе, море, парфюмът във въздуха, и в същото време е напълно различно. Когато обичаме, ние преживяваме повторното рождение на света – това е свят, видян през перспективата на двама души, а вече не на един. Да видиш света от перспективата на двама души – това е още едно чудо на любовта. Какво значи да направиш това? Ще споделя един анекдот, който приписват на Гьоте. Гьоте обича силно Италия и я посещава често, особено едно място над езерото Гарда, от което се виждат цялото то и планините зелено-бели – това е един спектакъл, който спира дъха. И ето го Гьоте на неговия файтон, спускащ се от това място – Монте Балдо, достига до там, където езерото се разкрива в неговата величествена красота. Гьоте моли файтонджията да спре, слиза, съзерцава езерото и изглежда сякаш прави жест на раздразнение и казва: „В такъв момент да няма нито един приятел, с който да споделя всичко това!”. Ето това е възможността за поглед към света от перспективата на двама души. Възможността става непосилна, ако не е споделена. Това се отнася до всичко, до всеки опит – от това да видиш игликите, които цъфват в гората, до разходката по улицата, всичко губи значението си, ако не е споделено. Любовта дълбоко подрива нашата съвременна идея за новото – това всъщност да противоположности, като същевременно любовта означава да виждаш същото нещо като ново всеки ден. Същото тяло е ново. Същото лице е ново. Можем да направим един прост ментален експеримент, като си представим лицата на човека, когото обичаме, и лицето на едно дете. Ние виждаме как лицето на този човек се променя във времето и същевременно това лице остава същото. И именно същото е, което става ново, а не новото да контрастира на същото. Чудото на любовта е в това, че тя прави същото ново. Както когато в моя град – Милано – това е един почти винаги сив град, обвит в мъгла, знаем, че през февруари – март ще наблюдаваме едно и също чудо: появяват се първите сини небосводи, виждат се най-близките склонове на Алпите. Ето това е ново и същевременно е винаги едно и също. Не се променя никога и винаги е ново. Това е чудото на любовта – да направиш от същото ново. Можете да откриете добре представена тази сцена на любовта в една от книгите на Филип Рот (американски писател – бел. прев.) – „Сбогом, Колумб” – един от първите му романи, в които влюбена двойка стои на ръба на басейн в нощта. Те играят на следното: тя се хвърля в басейна, изчезва във водата, което го кара да изпитва тревога. След което тя се връща, той я намира за много красива и те двамата се целуват. Идва и неговият ред да скочи във водата, да изчезне в нея, да задържи дъха си по-дълго, тя го губи от поглед и си мисли, че това е краят. Той се връща и тя го целува страстно. И така те продължават през цялата нощ. Тази сцена обрисува добре случващото се в любовта. В любовта всеки път, когато другият се изгуби във водите, в мистериозния мрак на нощта, всеки път следва завръщане на светлината. Всеки път е ново и същевременно всеки път е същото. И още нещо: любовта не е просто среща на двама души, но и среща, на която се изгражда светът.

Така достигаме до третата сцена, на която се случва любовта и тук нещата загрубяват малко – при нея разглеждаме какво се случва с една любов, като тази, която описвам сега, при която Лакан смята, че основната дума е „още” (оригинално – encore (фр.ез.), ancora (итал. ез.). при която лекото изместване на ударението означава „още … едно тяло” (игра на думи – на итал. ез. ancora (още) е близко по звучене на un corpo (едно тяло) – бел. прев.). Да търсиш новото и да го откриваш в познатото и да го искаш още и още и още днес. Още от същото. Да искаш още от онова, което имаш. Да обичаш онова, което то е. За Св. Августин да обичаш онова, което е, се явява най-висша степен на щастието. И така, какво се случва, когато една любов от този тип, една толкова голяма любов преживее травмата на предателството, на изоставянето, на края. Какво се случва, когато един от двамата наруши споразумението? Когато един от двамата със своята лъжа разруши съюза, разруши реципрочната вяра – вярата, която в християнството е най-висшият символ? Много от моите пациенти, които идват след приключен брак, се оплакват от психосоматичнo дразнене на пръста там, където е била халката. Причината е в особено проницателните мъже, които подхвърлят брачната си халка наляво и надясно според обстоятелствата. А самата тя е един символ на любовта – ето защо продължавам да мисля, че бракът не е равнозначен на съжителството.  Бракът включва едно измерение на публичността, независимо дали е хомосексуален брак, брак между лесбийки и т.н. Това е второстепенно и тези връзки са еднакви с другите, мисля. Основното е споразумението. Въпросът е какво се случва, когато един от сключилите споразумението го наруши? Това е травма, травмата на любовта, съдържаща се във фразата, която, както спомена Стефано, понякога се чува от влюбените: „Вече не е както преди”. Тази фраза показва как времето изяжда живота, този човек вече не е мъжът, жената, партньорът, който е направил така, че светът да се роди отново. „:Не е както беше преди” – това е една фраза, която нарушава споразумението и я излага на това да преживее травмата. И така, за да се опише ефектът, който има една подобна фраза върху влюбения, аз се обърнах към книгите и открих една сцена, която на пръв поглед няма нищо общо с нашата тема. Сцената е разказана от един френски интелектуалец Жан Амери, който става партизанин по време на Окупацията на Париж от немците, след което е изпратен в Аушвиц. След излизането си оттам, написва книгата „Един интелектуалец в Аушвиц” (на бълг. език – „На границите на ума: размишленията на един оцелял от Аушвиц и неговите реалности”, 1966 – бел. прев.). Та Амери разказва какво всъщност е травмата: Амери разказва как е заловен от СС, влачен до залата за изтезания, завързан за стола, преди да бъде измъчван. Той знае добре каква е неговата съдба: да бъде убит от нацистите заради информацията, която има, и в най-добрия случай – да бъде депортиран в концентрационен лагер. Жан Амери разбира чудесно какво го очаква. Той дефинира като травма конкретния момент, в който получава първия юмрук от своите мъчители, т.е. травмата се реализира чрез първия удар от тяхна страна. Какво означава това? Означава, че когато един влюбен човек разкрие предателството или чуе за първи път „Не е като преди”, той наподобява Жан Амери, вързан за стола, преди да бъде измъчван – разбира чудесно какво може да се случи. По подобен начин и влюбените разбират чудесно как всичко може да свърши във всеки един момент, но едно е да знаеш, а съвсем друго е да усетиш с плътта си, с тялото си този удар. В този момент човек губи не просто обичания обект, а по-скоро се преживява сриването на света, загубата на света, изживяван от двама, губейки този човек, ние губим очарованието на този свят за двама, ние сме захвърлени в пропастта на нощта. Това е причината един от честите симптоми на посттравматичното разстройство е загубата на съня (инсомнията), Това обясняват дори и децата, които страдат от безсъние. А защо страдат от инсомния децата? Децата са винаги много интелигентни и обясняват правдиво живота на възрастните – от безсъние страдат децата, които не си вярват достатъчно, както и децата, страдащи от хранителни нарушения. От години работя с момичета с анорексия в детското невропсихологично отделение на една болница и деветдесет процента от тях имат променено отношение към храната, защото изпитват съмнения в любовта. Съмнения в любовта на техните родители. Децата, които не успяват да заспят изпитват съмнения по отношение на другите хора. Постравматичната инсомния сигнализира, че преживяващият я изпитват определено съмнение към другите. Подобно е на преживяването ни, когато взимаме самолета – кой изобщо успява да заспи в него? Този, който изпитва определено доверие. Ако не изпитваме подобно доверие, ще останем през цялото време напрегнато слушащи шума от двигателите на самолета или просто няма да се качим на самолета. За да вземем самолета, трябва да имаме определена минимална или средна степен на доверие към другите. Както и за да заспим. Така виждаме, че да преживеем травма не е равнозначно на това да има нахлуване в тялото ни, например изнасилване, тя обхваща нашето разбиране за света, доверителната връзка, която имаме със света. Тук искам да дам един пример – твърде краен и много груб на моменти, от един гръцки филм, който бе представен на фестивала във Венеция миналата година. Имах късмета да гледам премиерата на този филм, името му е „Miss Violence” – става дума за един мъж на 60-70 години, инцестуозен, който има пораснала вече дъщеря от жена си, от която дъщеря има няколко общи деца, които му се явяват едновременно внуци и деца. Той съответно управлява всички тези жени, включително старата си съпруга, като ги принуждава да проституират, след което взима парите, спечелени от тях. Той е „Папи”, инцестуозният баща, деградация на бащата. Една от тези дъщери-внучки, на десет години, която все още не е започнала да проституира, нарича този човек „Папу”, което моите приятели-гърци ми обясниха, че е емоционално, конфиденциално обръщение, обозначава афективна свързаност – това момиче не разбира какво представлява този баща-сводник всъщност. След десетия й рожден ден, бащата води момичето на сладолед, след което го оставя за цялата нощ в ръцете на един педофил. Когато свършва нощта, момичето се прибира с баща си вкъщи. Въпросът е: кое тук е най-травматично за това момиче – със сигурност срещата с педофила, нахлуването в невинното й тяло на една сексуалност, която може да се реализира само като една травматична инвазия или това, че на следващия ден детето вече не може да нарича Папу „Папу”, няма доверие на границите на другия. Нейният свят губи своя фундамент, своето основание, базата, на която се основава. Това разлюляване на света е характерно за травмата и когато единият от влюбените казва, че вече не е същото, целият свят се тресе. Обичащото момиче или момче като във филма във изчезват във водата и ни оставят сами на ръба на басейна.

И сега, последната сцена, за която ми се иска да Ви разкажа, е следната: това са случаите, когато единият е излъган, предаден, когато е нарушено споразумението, когато това се превръща в травма, когато се разлюлява светът. Възможна ли е прошката, възможна ли е прошката в любовния живот – това е един въпрос, който ме интересува повече като психоаналитик и като мъж. Жак Дерида казва, че прошката в основата си, когато наистина е такава, е винаги прошка за непростимото. Ние прощаваме непростимото – в противен случай прошката е напразна. Истинската прошка е насочена към онова, което не бихме успели да простим. По този въпрос искам да кажа две-три неща: първото е, че в психоанализата познаваме добре едно преживяване, наподобяващо прошката, а именно онова, което Фройд нарича „arbeit”, т.е. „работа”, работата на траура (il lavoro del lutto – бел. прев.). Това е преживяване, което почти всички познаваме от собствения ни живот, онова, което изпитваме, когато загубим ценен за нас човек, дете, приятел, майка ни, баща ни. Фройд добавя и идеите като възможна загуба. Та работата на траура ще е онази психична работа, която всеки от нас е длъжен да извърши, срещайки се със загубата на някой, който е осмислял нашия свят.  И нищо повече. Ние преживяваме загубата, необратимото изчезване на някой или на дадена идея, които придават смисъл на нашия свят. Този човек е преминал в царството на мъртвите. В света ни зейва една празнота. Работата на траура е едно обикаляне около ръба на тази дупка. Дупката е съвсем реална, тя е едно кървене. Ние обикаляме около спомените и всеки един от нас, който е изживял загуба, знае, че когато загубим някой, когото силно сме обичали, паметта ни дълго време е превзета от спомените за него: очилата на нощното шкафче, неговите шапка, бастун, парфюм, цигари. И ги превъртаме в паметта си постоянно, образите на него, на нея, на хората, които вече ги няма. Това е една болезнена, но необходима според Фройд работа. Така достигаме до една точка на забрава, при която вече няма какво да забравим, защото сме инкорпорирали всичко в себе си. Животът ни вече не е затрупан от миналото, защото то вече е „метаболизирано”, интериоризирано, онзи, който вече го няма, се е превърнал в част от нас. Ако прочетете „Тъй рече Заратустра” на Ницше, ще видите в книгата една пластична работа на траура, доколкото Заратустра е роден акробат. Онзи, който вече го няма, е изгубен завинаги, но аз мога да продължа да живея до степента, до която съм го интериоризирал в себе си и така мога да го забравя. И така работата на прошката е равнозначна на работата на траура, но с една смъртоносна разлика: онзи, комуто трябва да простим е още жив. Да, може би е почти мъртъв, но е там, при нас, връща се и плаче, иска да му простим, признава вината си. Така се срешаме с нещо, което не може да направи работата на траура – защото от смъртта не могат да се върнат. Отварям скоба: синът ми е на десет години, премина първото си причастие  – аз водя децата си на първо причастие, след което ги оставям да решават по-нататък, защото все пак са вкоренени в една култура – и така, връщайки се от причастието онази неделя, детето, облечено в белите си дрехи и носещо кръстчето си, ми каза: Татко, вярвам във всичко, което ми обясниха, но в едно нещо не вярвам: Възкресението. Казах му, че същият проблем има и баща му. Посъветвах го да зададе въпроса на неговите катехисти, защото е важен, това е едно значимо съмнение. Това е истинският проблем – когато един лаик като мен, който не вярва във Възкресението, знае, че ако съществува една възможност за Възкресение тук, на земята, тя носи името на прошката. Защото в прошката ние реанимираме нещо, което ни е изглеждало мъртво. Една мъртва любов, една приключила любов, една изгубена любов, една любов на колене. Срещу подаръка на прошката, ние получаваме възкресение. Получаваме живот. Това е фундаментално и именно това е причината, поради която прошката  Поради това мисля, че прошката е най-висшата проба на любовта. И сега – не бива да мислим, че който не може да прости е от серия Б спрямо онзи, който успява да го направи. Има известно благородство в невъзможността на човека да прости. Онзи, който не успява да прости в любовта има същото достойнство, както и онази, който го постига. Първият мисли: да постигна невъзможното за мен е твърде много, аз искам да остана верен на моята любов и не мога да простя. Има известно достойнство в подобна позиция, но същото достойнство притежава и онзи, който успява да прости, връщайки живота на човек, който е изглеждал мъртъв. Това, ако позволите, според мен е най-високата точка на християнската мъдрост, казано в термините на един лаик. Прошката е винаги един празник. Прошка на преоткриването. Вярвах, че си мъртъв, а сега ти се връщаш към живота. Не е много различно от онова, което Лакан казва за психоанализата: психоанализата е възможността да започнеш отначало. Понеже ние като психоаналитици винаги работим със загубените каузи. Работим с тях и имаме чувствителност към тях, защото самите ние сме били загубена кауза. Психоанализата дава тази възможност да започнеш отново, отначало. И така дарът на прошката е даряване на възможността да започнеш отначало. Възможността за едно ново начало, за едно ново отпътуване. И в заключение – от какво зависи дарът на тази възможност? Има една асиметрия в отношенията – прошката извира единствено от прощаващия и не зависи от покаянието на молещия за нея. Или както многократно споменах християнското направление, което е неизбежно, съм питал мои приятели-теолози, които знаят иврит, та те ми обясниха, че терминът „misericordia” (на лат. ез. – милост, бел. прев.), който обозначава прошката, на гръцки език има за корен „utero” (утроба – бел. прев.), т.е. предполага възможността за едно ново начало. И сега, нека си представим една известна евангелска сцена – на жена, която е изневерила на съпруга си. Законите на Мойсей предполагат тя да бъде убита с камъни. Доведена е на площада, където вече се е образувала опашка от мъже, които искат да реализират наказанието, държейки в ръце вече всеки по камък. Обръщат се към Иисус с въпрос какво мисли той за Мойсеевия закон. Той отговаря, че не е съдия и коленичи, готвейки се да напише нещо на земята, както правят децата, когато си играят. Който прощава, успява да се доближи до земята, до несъвършенството, до противоречието, той осъществява контакт с конкретните граници. Не става съдия, а прави точно обратното – работи върху самия себе си. Можем да си припомним как радикалния фанатизъм, популисткият фанатизъм, тоталитарният фанатизъм винаги се основава на един идеал за чистота. Иисус отхвърля този път и се доближава до земята, след което изрича известната фраза „Който от вас е безгрешен, нека пръв хвърли камък върху нея”. Кой всъщност тръгва пръв от всички онези мъже, готови да хвърлят камъни по тази бедна прелюбодейка, все още топла, доведена от леглото, в което е извършила своя грях. Кой пуска камъка? Най-възрастните, след което са последвани от младите. Което идва да каже, че рискът от фундаментализма, рискът от безкомпромисния идеал за чистота е по-скоро за младите. По-възрастните знаят, че животът е изтъкан от противоречия, знаят, че животът не е линеарен, че е изтъкан от колебания, трудности, изменения. Ето защо можем да простим единствено, ако достигнем до контакт с най-противоречивата природа на живота, която е възможна.

Източник: https://www.youtube.com/watch?v=gfSOrMnQz6k&t=740s

Последно посещение: 27.09.2021 г.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s