В контекста на учението за висшата нервна дейност под П. се разбира съчетанието между безусловен дразнител, който предизвиква значима биологична реакция с предхождащ я индиферентен стимул, което води до формирането на класически условен рефлекс. В качеството на подкрепящ се разглежда всеки един стимул, който увеличава вероятността да се проявят определена реакция или форма на поведение.
Ако в трудна ситуация пациентката например почувства главоболие и едновременно с това забележи повишено внимание и грижа към самата нея от страна на околните и/или близките ù хора, това внимание ще встъпи в качеството му на фактор, който подкрепя симптома. И тогава всеки път при сходни обстоятелства у болния могат дас се изострят усещанията, свързани с този симптом. Пациентката, която например получава П. на нейните страхове (например нейния страх да ходи сама по улицата поради представите ù, че е възможно да припадне внезапно) под формата на постоянно съпровождане от страна на мъжа ù и не получава съответната помощ от други членове на семейството, се научава да разпознава условията, които водят до получаване на П. и които съответно които не водят до получаването на такова. Единствената разлика в този случай се съдържа във външните условия. Така в идеалния случай пациентката трябва да усвои разликата между своите усещания, между страха и физическия дискомфорт, от една страна, и между чувството на комфорт – от друга. Когато тя се научи да направлява своето поведение в зависимост от тези стимули, то ще бъде поставено под стимулен контрол.
Разграничават се първични подкрепящи стимули, или преки физически възнаграждения, и вторични способи за П., т.е. неутрални стимули, които се асоциират с първичните подкрепящи средства и така сами встъпват в качеството им на поощрения. При неврозите това са опеката на близък човек и, като следствие, освобождаването от много отговорности по дома или в бита; при появата или обострянето на патологичните разстройства – намаляването по същата причина на натоварването в производствената сфера или пълното отстраняване от работата, – всичко това се явява за пациента фактор на първичното П. на болестта. А ролята на болния дава допълнителни привилегия – създават се условия например за хронична „експлоатация” («эксплуатация») на другите хора или за манипулиране на тяхното поведение, което трябва да се разглежда като фактор, който вече вторично подкрепя невротичното разстройство.
Съществуват различни схеми на П. В отговор на многобройните оплаквания на болния – например от хипохондричен симптомокомплекс – сътрудниците на лечебното учреждение (сестрата или лекаря), без да знаят точно дали оплакванията имат достатъчно обективни основания, могат просто да следват правилото: ако са предоставили на пациента всичко необходимо (провели са диагностично изследване или лечебна процедура, дали са му съответното лекарство), да не обръщат внимание на неговите оплаквания в следващите 2 часа. След изтичането на този срок обаче трябва да се отзоват при първото му оплакване. С помощта на това правило ще се установи определена схема на П. В дадения случай П. се дава, когато пациентът отново бъде обезпокоен от своето самочувствие при изтичането на двата часа след получаването на предишното П. Това е схема за П. с фиксиран (двучасов) интервал, макар че целта на медицинският персонал е да установи стимулен контрол, т.е. да научи пациентът да се оплаква от влошеното си състояние само тогава, когато за това действително има сериозни предпоставки или основания. Вероятно в подобни случай болният бързо се приспособява към схемата и започва повторно да се оплаква от неразположение 2 часа след П., получено при неговото предходно търсене на медицинска помощ.
Възможни са и други схеми. Така лекарят може да варира определено правило, чакайки понякога по 30 минути, а друг път и по 2-3 часа. Ако средният промеждутък си остане 2 часа, то това е схема за П. с променлив (двучасов) интервал. Ако сестрата просто брои обръщанията на пациента за допълнителна медицинска помощ и удовлетворява всяко пето, да кажем, такова, то това е петкратна схема на П. с фиксирана кратност. Ако броят на оплакванията на болния, след които той все пак получава повишено внимание към себе си от страна на медицинския персона варира с предходната средна кратност, то това е схема на П. с променлива кратност.
Дотук разгледахме положителното П., при което пациентите получават онова, което те искат. Аналогична система от правила определят и техните реакции на отрицателното П. – условията, свързани с неприятни или опасни за хората събития.
В хода на лечебния процес психотерапевтът трябва да използва ефективно основните механизми на различни варианти на П. Подкрепяйки избирателно определени изказвания и форми на поведение на болния, лекарят може да пособства за неговото себеразкриване и по-голяма автентичност (аутентичность). Предавайки информация по два основни канала (чрез невербалната комуникация и чрез езикови средства), психотерапевтът активно и диференцирано влияе на когнитивния, емоционалния и поведенческия компонент на системата от отношения на пациента с цел нейната психологическа корекция и възстановяване на адаптивните възможности на индивида.
Прилагането на основни форми на съвременната видеотехника в психотерапията също може да служи като надежден инструмент за повишаване на ефективността на лечението чрез интензивно и насочено използване на механизмите на П.
***
Из: „Психотерапевтична енциклопедия“ (2019),
Автор: Борис Карвасарски
Оригинално заглавие: „Психотерапевтическая энциклопедия“
Превод от руски език: Силвия Давидова-Иванова
ISBN 978-1-68454-600-8
Институт за личностна и организационна ефективност 