Един от най-важните механизми на лечебното действие в психотерапията, съставна част на коригиращото емоционално преживяване.
Е. П. за пациента означава примането му психотерапевта (групата), признаването на неговата личностна, човешка ценност и значимост независимо от това какви качества той притежава, дали е болен или здрав. Пациентът се приема от психотерапевта (групата) такъв, какъвто той е всъщност, признава се като самостоятелна личност с неговите мисли, опит и преживявания, макар, бидейки такъв, какъвто е, той да може да се отличава от другите.
Е. П., без да отрича конфронтацията (конфронтация) и критиката има огромно значение за пациента предвид възникващата благодарение на нея взаимна заинтересуваност; доверието и разбирането създават необходимите предпоставки за отслабване на защитните механизми, за преодоляването на тревогата и страха. Е. П. играе изключително важна роля в процеса на преработване на съдържанието на обратната връзка (обратная связь), в изграждането на адекватно себеразбиране, което предполага преди всичко усвояване от пациента на нова информация за самия него, която често не съответства на неговите собствени представи. Емоционално неблагоприятното себеприемане, неприемането на себе си възпрепятства адекватната преработка на съдържанието, на обратната връзка, изостря действията, защитните механизми. Е. П., която означава за пациента той да бъде приет от психотерапевта (групата), води до това, че той започва да приема себе си ((механизъм, описан от Роджърс (Роджерс, Rogers С. R.)) в индивидуалната психотерапия (индивидуальная психотерапия), когато безусловното приемане на пациента от лекаря води до безусловното себеприемане на пациента), до повишаването на степента на неговото самоуважение В тази ситуация съпоставянето на неадекватните позиции, отношения, нагласи с реалната действителност намалява възможността от допълнителна травматизация, доколкото пациентът е уверен в искреното, топло отношение от страна на психотерапевта (групата).
Понякога Е. П. се разглежда като неспецифичен фактор на психотерапията, наличието на който единствено създава условията, необходимата атмосфера за същинския психотерапевтичен процес. Подобна представа обаче не отчита, че Е. П. оказва непосредствено коригиращо въздействие върху една от най-важните страни на личността – представата за самия себе си и самооценката, преобразяването на които в положително направление се явява една от най-важните задачи на личностно-ориентираната психотерапия.
При анализа на груповата психотерапия (груповая психотерапия) се правят опит да се разграниат в Е. П. нейните по-конкретни компонент. В качеството на такива се посочват груповата сплотеност или „груповото сцепление” (групповое сцепление) и надеждата, или „внушаването на надежда” (внушение надежды). „Груповото сцепление” (групповое сцепление) се разглежда като фактор, аналогичен на отношенията „лекар-пациент” в индивидуаната психотерапия: то може да се опише като привлекателност на групата за нейните членове, като чувство за принадлежност, като доверие, приемане от групата, усещане за „Нас”, като резултат от всички сили, подбуждащи членовете на групата да останат в нея, или на силите на привличане, действащи от страна на групата върху нейните членове. Вторият компонент – надеждата – се проявява като осъзнаване (осознание) на възможността да се постигнат целта и промените. Пациентите виждат положителните промени, протичащи у другите, което им позволява да преодолеят собствената си неувереност и да повярват в това, че групата може да им помогне.
***
Из: „Психотерапевтична енциклопедия“ (2019),
Автор: Борис Карвасарски
Оригинално заглавие: „Психотерапевтическая энциклопедия“
Превод от руски език: Силвия Давидова-Иванова
ISBN 978-1-68454-600-8
Институт за личностна и организационна ефективност 
От филогенетична гледна точка потребността от емоционална подкрепа е доста древна – вероятно началото започва с появата на плацентните бозайници преди около 220-160 милиона години, по времето на Триас – Юра. Ето защо човеците държат много на емоционалната подкрепа и я пренебрегват само заради още по-древни потребности – например глад или страх да не бъдат изядени, появата на които идва от първите гръбначни животни преди около 540 милиона години, по времето на Камбрий.
Беше ми интересно да прoчета за филогенетичната гледна точка 🙂 Смятам, че хората обаче сме доста по-сложно устроени и невинаги потребността от емоционална подкрепа и от свързаност с другите се пренебрегва по изброените причини 🙂
Този подход посочва еволюционната природа на човешките потребности – от по-базисните и съответно по-древни (например храна, безопасност) към „по-малко“ базисните и оттам – по скорошни в появата си (например принадлежене, признание, привързаност).
Друг подход, психиатричният, посочва „разместване“ в подредбата на потребностите поради личностова абнормност или болестни причини – например хората с маломерно самочувствие понякога се отдръпват (парадоксално!) от сближаване и подкрепа, защото се усещат недостойни за това и се боят да не разочароват отсрещния. Или онези, които се изтощават от прекомерната (според тях) топлина на емоционалната експресия върху себе си, предпочитат уюта и спокойствието на хладната си самотност – хем по този начин да се утешат посредством вайкане колко са пренебрегнати. Подчиняемите люде с атрофична воля нерядко демонстрират стряскащ далтонизъм за емоционална подкрепа, приемайки я за лукав увод към поредно изискване спрямо себе си.
Примерите в тази насока са обилни. И създават обширна ниша за психиатри и психолози – да си чешат на воля езиците… пък и хляба си да изкарват, доколкото се случи сгода за това… 🙂
Не мисля, че е удачно смесването на психологическа и психиатрична перспектива по този проблем (а и по всички останали). Най-общо, психологичният отчита особеностите на индивидуалната психика, докато психиатричният вижда същото, но ги възприема и тълкува в клинични термини.
За „чесане на езици“ и дума не може да става, доколкото еволюцията е обща за цялото човечество, а рaзличията в индивидуалната психика (независимо дали я разглеждаме в норма или патология) са огромни. Т. е. ние носим филогенетичното си наследство, оставайки верни на нашето индивидуално, онтогенетично развитие. Поздрави!
Според мен психологическият и психиатричният подход следва да се взаимодопълват.
Което е въпрос на желание и добър вкус. Макар нерядко да се дава излишен превес на някой от тях, а асиметрията такива като мен ги притеснява.
А чесането на езици го споменах на ръба на шегичката.
Защото – поне при нас, докторите, желаното драматично надхвърля възможното, та се тешим посредством чесане на езици. По-друго е, възниква усещане, че все нещо правим… 🙂
Привети и успех пожелавам!
🙂
Малко се загубих из тази пищна фигуративност, признавам си 🙂
Пожелавам весели празници и успехи!
И на Вас весели празници, здраве и успехи пожелавам!
И късмет да припка наоколо!
Блогът Ви е чудесен, следя го с интерес и отчитам ползите!
Благодаря за това!
тт 🙂
Благодаря за пожеланията и хубавите думи 🙂 Не се съмнявам в тяхната искреност ни най-малко.
Силвия
🙂