П. П. (working through) е процес, посредством който анализът включва в себе си тълкуване и преодолява поражданите от него съпротиви (сопритивление). В дадения случай става дума за психична работа, посредством която субектът приема някои изтласкани съдържания и се освобождава от властта на механизмите на повторение. П. П. протича постоянно по време на лечението, на някои етапи обаче, когато лечението спира, съпротивата, независимо от всички интерпретации (интерпретация), запазва своята сила и играе важна роля. От гледна точка на психоаналитичната техника, П. П. подпомага интерпретациите на аналитика, от които ясно следва, че обсъжданите значения се откриват отново в други контексти (Лапланш Дж., Понталис Дж. Б., 1996).
И макар в своите ранни работи Фройд (Фрейд, Freud S., 1895) използва термина П. П., това клинично понятие първоначално се появява в статията „Припомняне, повторение и преработка” („Вспоминание, повторение и проработка”) (Фрейд, 1914). В нея Фройд посочва, че целта на лечението (в първата фаза на развитие на психоанализата/психоанализ) се състои в това да предизвика в паметта на болния патогенното травматично събитие, което предполагаемо лежи в основата на възникването на неврозата, а след това – абреакция на потиснатото въздействие, свързано с това събитие. След като психоаналитичното лечение се отказва от хипнозата (гипноз), негова задача става възстановяването на важни забравени спомени и на техните последици чрез свободните асоциации (свободные ассоциации) на пациента, а това изисква „напрегната работа” („напряженная работа”) от страна на пациента, доколкото неговата психика оказва съпротива срещу разкриването на онова, което се потиска в нея. Възстановяването на важни спомени отстъпва след това място по важност на повтарянето на тези събития под формата на пренос (перенос) и на отреагиране (Сандлер Дж. и др., 1995).
Работата на психоаналитика вече в голяма степен се разглежда като насочена към интерпретацията на съпротивите на пациента, а също така към разкриването пред него на това как миналото се повтаря в настоящето. Дори обаче психоаналитикът да успее обаче да разкрие наличието на съпротивата и да демонстрира наличието ù на пациента, това се оказва недостатъчно, за да се постигне подобрение на неговото състояние. Фройд (Фрейд, 1914) пише: „Необходимо е да се даде на пациента време да осъзнае тази съпротива, за съществуването на която вече му е известно, да я преработи и преодолее, като психотерапевтът продължи аналитичната работа в съответствие с фундаменталното правило на психоанализата. Тази преработка на съпротивата може да се окаже на практика сложна задача за пациента и тежко изпитание за психоаналитика. Тя обаче е част от работата, която води до големи изменения в състоянието на болния и която отличава психоаналитичната процедура от всички видове лечение чрез сугестивни методи.”
По-късно Фройд (Фрейд, 1926) диференцира редица различни източници на съпротива, той свързва необходимостта от П. П. с конкретна форма на съпротива, която се явява следствие на „принудата и повторението”, с т.н. „съпротиви на Ид”. Консервативната природа на инстинктите, инертността, вискозитет и тенденция да се връщаш към по-ранно състояние – инстинкт към смъртта – се оказва пречка за терапията, или дори препятствие за П. П. в нейната роля на важен акт на промяната.
Така за Фройд „преработката” (проработка) е термин, който предполага работа (както на аналитика, така и на пациента) по преодоляване на съпротивите към промяната, свързани преди всичко с тенденциите на инстинктивните стремежи да се придържат към привичните за тях модели на разреждане.
П. П. представлява аналитична работа, която се явява допълнение към дейността на психоаналитика по разкриването на конфликтите и съпротивите. Интелектуалният инсайт (инсайт) без преработка се смята за недостатъчен за постигането на терапевтичен аспект, доколкото се запазва тенденнцията към повтаряне на привичните начини на функциониране (Сандлер Дж. и др., 1995); протича търсене във външния свят на все по-нови и нови потвърждения на безсъзнателно вкоренената диспозиция като резултат от вътрешните психични условия. Така, независимо от инсайта на пациента по време на сеансите, симптомите могат повторно да се стабилизират (да се закрепят) извън рамките на анализа и в съответствие със старите шаблони (на поведение – бел. прев.) (Томэ X., Кёхеле X., 1996).
Гринсън (Гринсон, Greenson R. R., 1965, 1966) смята, че „единствено аналитичната работа, водеща към инсайт, може да бъде назована аналитична работа в истинския смисъл на думата, докато същата работа, водеща от инсайта към изменения в поведението, отношенията и структурата, би следвало да се нарича П. П.”. По-нататък той изброява нейните елементи:
- Повторение на интерпретациите и по-конкретно анализ на преносните съпротиви.
- Разрушаване на изолациите, на отделените афекти и на импулсите от преживяванията и спомените.
- Разширяване и задълбочаване на интерпретациите, разкриване на множеството функции и детерминанти на миналия живот и на производните поведенчески фрагманти.
- Преизгражане на миналото, което пречи на пациента и на другите жизнено важни фигури от неговото обкръжение в настоящето, тук се отнасят и реконструкции на образа на самия себе си в различни периоди от миналото.
- Изменения, водещи към облекчаване на реакциите и на поведението, които от своя страна позволяват на ригидния в миналото пациент да се реши да прояви нови типове реакции и поведение по отношение на импулсите и обектите, които до този момент той е смятал за опасни за него самия. Обикновено първоначално пациентът подлага на проверка това ново за самия него поведение в аналогични ситуации, а едва след това го реализира във външния свят. Това ново поведение се явява в известна степен изопачена производна на опита от различни години на пациента.
Томе и Кехеле ((Томэ, Кёхеле (1996)) посочват, че П. П. има качествени и количествени аспекти, които също така могат да се наблюдават в процесите на обучение, особено при повторно обучение. Много пациенти питат самите себе си и аналитиците колко често те ще бъдат принудени да търпят някои ситуации, преди да придобият способност да се справят с тях по друг, по-добър начин. Колко пъти например пациентът трябва да има положително преживяване, срещайки се с даден авторитетен човек, преди да преодолее своята социална тревога и по-фундаменталната си кастрационна тревога?
Така П. П. протича както в рамките на, така и извън аналитичната ситуация. Някои пациенти постигат такива изменения в поведението без помощта на аналитика, но обичайно това не бива да се очаква. Психологията на ученето (научения) свидетелства, че различни области на познанието, автономни процеси и психомоторни способности могат да се развиват в голяма степен независимо една от друга. За да се интегрират ендопсихичните процеси с помощта на обратната връзка (обратная связь), се изискват особени процеси на обобщаване. В психоаналитичната психотерапия (психоаналитическая психотерапия) това протича по време на П. п.
***
Из: „Психотерапевтична енциклопедия“ (2019),
Автор: Борис Карвасарски
Оригинално заглавие: „Психотерапевтическая энциклопедия“
Превод от руски език: Силвия Давидова-Иванова
ISBN 978-1-68454-600-8
Институт за личностна и организационна ефективност 