ЛАБОРАТОРНИЯТ ЕКСПЕРИМЕНТ – ДЕФИНИЦИЯ, ПРОЦЕДУРА

/статия, 2006, автор: Силвия Давидова/
Въведение в проблема
В началото на новото трето хилядолетие науката в цялост отбелязва стремително
развитие, завръщайки се към своето начало, търсейки основанията на своите приети за
“азбучни” истини. Изследователите признават несъвършенството на съществуваващата
наука и се стремят към решение на два основни проблема – проблемът за
непрекъснатото диференциране на частните науки, което се балансира чрез изграждане на мултидисциплинарни екипи и въпроса за грешките при осъществяването
на самите научни изследвания, чието решение се вижда в преосмисляне на
методологията, на която изследванията се основават.
Горепосочените проблеми, разбира се, не убягват от вниманието и на социалните
психолози. Неслучайно в западната наука съществува именно термин social sciences (в
които влиза и социалната психология), който по неоспорим начин показва тенденцията
към обединяването им в подпомагаща се общност. Методологичните проблеми в
социалната психология също излизат на преден план.

 От т.н. “лабораторна криза” през
70-те години на XX век до сега, социалната психология търси отговор на въпросите,
свързани с планирането и осъществяването на своите научни изследвания, т.е.
социалните психолози осъществяват не само практическа научна работа, но и
интензивна “вътрешнонаучна методологична рефлексия” по думите на Г. Андреева (Г.
Андреева, 1999, с. 51). Следвайки тази рефлексия, социалните психолози признават, че
тяхната наука има пределно сложна методология, дължаща се и на задачата на
социалната психология, която Г. Андреева дефинира като “…специфичната задача на
социалната психология е своебразното съотнасяне едно върху друго на два типа
закономерности: общественото развитие и развитието на човешката психика” и
признава ”…необходимостта да се ръководи в изследователската практика
едновременно от методологическите принципи на две различни научни дисциплини –
психология и социология” (Г. Андреева, 1999, с. 57). Един от най-болните проблеми на
тази сложна методология е проблемът за лабораторния експеримент.
Читателят би си задал въпроса каква е причината лабораторният експеримент като
проблем в частната методология на социалната психология да буди такъв интерес,
около него непрекъснато да се водят спорове, да се представят аргументи “против” и в
негова защита. Едно задоволително обяснение би могло да се даде едва след като се
даде дефиниция на лабораторния експеримент като метод в социалната психология и
след като се опише накратко процедурата, която следва един лабораторен експеримент.


Лабораторният експеримент като метод в социалната психология – дефиниция


Лабораторният експеримент може да бъде дефиниран като вид експериментално
изследване, при което водещ акцент е максималният контрол върху променливите в
експеримента и стремежът към отстраняване на всички възможни артефакти с цел
изясняване на хипотетичната връзка между променливите. Важно е да се отбележи
един съществен детайл в тази дефиниция, която не би била пълна именно без
уточнението, че контролът върху променливите във всяко едно експериментално
изследване е задължителен. Полевият (естествен) експеримент също трябва да
удовлетвори изискването за контрол върху променливите, ако претендира да бъде
именно експеримент. Това обаче, което е специфично за лабораторния експеримент
(неслучайно се използва термина “лабораторен”) е необходимостта от максимален
контрол върху наблюдаваните и външните променливи, който в социалната психология
се осъществява чрез пренасяне на изучавания феномен в лабораторни условия. С тази
претенция за възможно най-строг контрол върху наблюдаваните променливи,
лабораторният експеримент в психологията е синоним на научност и той е единственият
метод, който дава възможност за изводи за каузална връзка между наблюдаваните
променливи.
След тази кратка дефиниция следва да се уточнят в малко по-разгърнат план
признаците на експеримента като метод в социалната психология, които е необходимо
лабораторният експеримент да притежава, за да бъде наречен експеримент. Според В.
Н. Панферов и В. П. Трусов сред специфичните признаци на експеримента се явяват:
моделиране на явленията и условията на изследване (експерименталната ситуация);
активно въздействие на изследваното явление (вариране на променливите); измерване
на реакцията на изследваните лица на това въздействие; възпроизводимост на
резултатите (В. Н. Панферов и В. П. Трусов, 1977, цит. в Журавлев, Позняков, Резников,
2002, с. 54).
Притежавайки тези признаци, един лабораторен експеримент в качеството си на
експеримент предполага строга схема от етапи на провеждане на изследването, като
Журавлев, Позняков и Резников предлагат следната (Журавлев, Позняков, Резников,
2002, с. 54) схема на


Процедурата на провеждане на лабораторен експеримент:
1. Теоретичен етап – определяне на изходна концептуална схема на анализа на
научното явление – на този етап се определя предмета и обекта на изследването,
формулира се хипотеза на изследването;
2. Методически етап – предполага избор на общия план на експеримента, избор на
обекта и методиката за изследване, определяне на независимите и зависимите
променливи, определяне на процедурата на опита, а така също и прийомите за
обработка на резултатите;
3. Експериментален етап – провеждане на експеримента, създаване на
експерименталната ситуация, управляване на хода на експеримента, измерване на
реакциите на изследваните лица, контрол над променливите;
4. Аналитичен етап – количествена обработка и интерпретация на получените факти в
съответствие с изходните теоретични положения (Журавлев, Позняков, Резников, 2002,
с. 54).
Теоретичният етап сам по себе си е основополагащ за експеримента. Необходимо е да
се моделира детайлно изучаваното явление на база публикуванатите в литературата
теоретични и емпирични данни. Моделът на изследваното явление е основа на
концептуалната схема на самото изследване. Определят се обектът на изследването и
неговата цел, като тя се свързва с потвърждаването или отхвърлянето на хипотезата

на изследването.
Хипотезата се дефинира като “научно твърдение за взаимоотношението между две или
повече променливи” (West, S. G. & Wicklund, R. A, 1940, цит. по Градев, Д., 2002, с. 44). В
хипотезата винаги присъстват два елемента – независима и зависима променлива.
Особеното при социално-психологическия експеримент е , както отбелязва Г. Андреева,
че социалната психология “…не разполага с теории в този смисъл, в който използват
понятието “теория” логиката и методологията на науката. Както и при други
хуманитарни науки, теориите в социалната психология не носят дедуктивен характер,
т.е. не представят добре организирана връзка между предположения и не може от
едното да се изведе другото…Хипотезата в социално-психологическото изследване
“представя” теоретичната форма на знанието. Оттук най-важното звено на
социално-психологическото изследване е формулирането на хипотези (Г. Андреева,
1999, с. 54)”.
На методическия етап се осъществява един от ключовите моменти в изследването –
определят се независимата и зависимата променлива.
Независима променлива е променливата, която манипулира изследователят. Зависимата
променлива е тази променлива, която се променя под влияние на промените в
независимата променлива. Независимата променлива може да бъде повече от една,
като според броя на независимите променливи се говори за еднофакторен,
двуфакторен и многофакторен експеримент. За всяка една от независимите
променливи се определят поне две нива – нулево (няма промяна в зависимата
променлива) и ненулево (има промяна в зависимата променлива). И двата типа
променливи на този етап се операционализират, т.е. превеждат се от езика на теорията
към езика на експеримента. На този етап се обсъждат и всички външни променливи,
които биха могли да повлияят върху резултатите от изследването. Външните
променливи (артефакти) според някои автори се въвеждат с термина “досаждаща
променлива”, в която се включват индивидуалните различия и замърсявания (West, S.
G.& Wicklund, R. A.., 1940 , цит. по Градев, Д., 2002, с. 52). Под “замърсявания” West и
Wicklund разбират разбират несъвършени експериментални процедури (West, S. G.&
Wicklund, R. A, 1940, цит. по Градев, Д., 2002, с. 53).
Изборът на методика и обект на изследването при експеримента също е регламентиран.
Методиката следва да бъде валидна, т.е. да мери изследвания феномен и да е
възможно най-подходяща за целите на изследването – да е съобразена с
икономическия, времевия и човешкия фактор. Обектът на изследване – изследваните
лица – от своя страна следва да са подбрани по случаен начин. Изискването за случаен
подбор на изследваните лица е абсолютно задължително за експерименталния метод,
тъй като то дава възможност да се балансират индивидуалните различия и така да се
елиминира известна част от досаждащите променливи.
Методическият етап предполага също определяне точно на самата процедура на опита
и избор на прийоми за обработка на информацията. Процедурата се записва точно, за
да може да се отрази достатъчно ясно в експерименталния доклад, което ще позволи
възпроизвеждането на експеримента. Избира се и метод за анализ на данните –
количествен (статистико-математически) и/или качествен (контент-анализ и др.), като
при избор на статистически метод, той задължително се съобразява с типа извадка и
формулираната хипотеза, както и с други статистически важни данни.
3 / 9
Лабораторният експеримент – дефиниция, процедура, от Силвия Давидова
След успешното приключване на теоретичния и методическия етап се преминава към
експерименталната част на изследването.
Експерименталният етап на експеримента е натоварен с действената част на
изследването – практическото провеждане на експеримента. Необходима е много добра
предварителна подготовка на експериментатора за възможните трудности при
провеждането на експеримента, за да може влиянието на външните променливи,
максимално да се намали. Необходимо е да се отбележи и специфичната особеност на
социално-психологическият експеримент (и на експеримента в психологията изобщо) –
процесът по провеждане на самия експеримент е процес на междуличностно
взаимодействие. Възможните източници на външни променливи тук са личността на
експериментатора, самите условия на провеждане, изследваните лица и
взаимодействието изследвани лица – експериментатор. При изясняването на
методологичните проблеми на лабораторния експеримент, важността на този етап за
“чистотата” на резултатите от експеримента, ще бъде подробно засегната.
След като експериментът е завършен, логично се достига до аналитичния етап, на
който данните от експеримента се подлагат на анализ и интерпретация с избраните на
методическия етап количествени и/или качествени методи. От особено важно значение
на този етап е доброто познаване на инструментите за анализ и способностите за
интерпретация на изследователите.
Разбира се, тези наглед кратки и точни изисквания към лабораторния есперимент в
социалната психология, са трудни за реализиране на практика. Един ювелирно
проектиран и осъществен експеримент в социалната психология, би отговорил на всички
изисквания и би дал възможност за онази точност на знанието, към която всеки
изследовател в социалната психология се стреми. Факт е, обаче, че в реалността
лабораторния социално-психологически експеримент остава да бъде основен проблем
на методологията и разумният въпрос би бил – какво компрометира този уважавам
научен метод или
Методологични проблеми на социално-психологическия лабораторен експеримент
Строго погледнато, за първи лабораторен социално-психологически ескперимент се
счита експерментът на N. Tripplet (1497), проведен в края на 19 век (Шахирев, П. Н.,
1999, с. 36). Същността на този експеримент се състояла в това да се измери влиянието
на ситуацията на съревнование на изменението на скоростта на велосипедист в
сравнение с резултатите, получени при самотно каране на велосипед. Изследваните
лица били деца. 20 от 40 изследвани лица показали в съревнованието по-високи
резултати, 10 – подобрили малко резултатите си, а другите 10 изследвани лица даже
намалили постиженията си в сравнение със самотното каране на велосипед. След този
експеримент N. Tripplet въвежда в социалната психология понятието “социална
фасилитация”, което става обект на множество нови лабораторни експерименти.
Лабораторният експеримент като метод в социалната психология започва стремително
да се развива и максимума на неговото ползване достига своя апогей през края на 60-те
и началото на 70-те г.на XX в., когато по данни на Hause “през 1974 делът на
4 / 9
Лабораторният експеримент – дефиниция, процедура, от Силвия Давидова
лабораторните експерименти в общото количество публикации за
социално-психологически изследвания съставлява в “Journal of Personality and Social
Psychology” 44 %, a в “Journal of Experimental Social Psychology” – 45 % (House, 1977, цит.
по Шихирев, П. Н., 1999, с. 93). Неминуемо след всеки възход, идва и периодът на
отричане, като 70-те години бележат и началото на т.н. “лабораторна криза” в
психологията, когато нарастващият главоломно брой лабораторни експерименти са
атакувани главно заради ниската екологична валидност на резултатите, т.е.
недостоверното пренасяне на резултатите на извадката в лабораторния експеримент
към популацията в реалността. Повдигането на този главен проблем на лабораторния
експеримент води до преосмисляне на слабостите на този метод на всеки един етап от
експериментирането. И така, кои са най-често изтъкваните недостатъци на
лабораторния експеримент в социалната психология ?
Първият и често срещан аргумент против лабораторния експеримент се състои в това,
че както изтъква G. Westland “…в ‘природата’ променливите никога не взаимодействат
на основа ‘едно към едно’, …винаги има разнообразие от съвместно появяващи се
фактори, които влияят върху резултата, …именно ‘досаждащи променливи’ в
действителност често представляват истински интерес.” (Westland, G., 1974, цит. по
Градев, Д., 2002, с. 79), Още един важен нюанс към проблема внася и A. Chapanis, който
счита, че “самият акт на вснасяне на променлива в лабораторията обикновено променя
природата й” (Chapanis, A., 1967, цит. по Градев, Д., 2002, с. 40). Тези въпроси са с
фундаментална важност, защото всъщност се пита – може ли малката стерилна
лабораторна среда да обхване разнообразието от фактори, които влияят на човешко
психично функциониране, а особено на психичното в социалния му контекст? А дори и
това да беше възможно, не би ли се променила напълно същността на психичното, след
отстраняването на елемента на спонтанност и изолирането на множеството случайни
фактори, които формират тъканта на социално-психологичните явления? Както вече бе
споменато, именно сложното преплитане на индивидуалността и влиянията на
социалната среда в един социално-психологичен феномен, прави създаването на
максимално “реална” среда при експеримента особено сложно, тъй като логичен е
въпросът, който следва – “реална” ли е експерименталната среда? Въпросът остава
отворен.
Друг основен източник на критика към лабораторния експеримент в социалната
психология е критиката засяга изследваните лица – обектите на
социално-психологическия експеримент. Както отбелязва G. Westland в социалната
психология възниква “…уникалният за поведенческите науки проблем: че обектите на
изследване са изследвани лица, т.е. това са съзнателни същества…” (Westland, G., 1978,
цит. по Градев, Д., 2002, с. 41). Именно съзнанието за различие на експерименталната
ситуация от “реалния” живот, променя резултатите на изследваните лица – те
осъзнават, че са обект на изследване и дори тяхното участие в етично проведени
експерименти да е доброволно, самото осъзнаване на това, че са изследвани, изкривява
получените данни. Т.е. за разлика от “чистите” експерименти в точните науки, в
социалната психология (и психологията изобщо) факторът “осъзнаване на
експерименталната ситуация” действа неизменно, изследваното лице пасивно осъзнава
участието си в експеримента. Оттук произтича и проблема за мотивацията на
изследваните лица в експеримента, която има пряка връзка със съзнанието за участие
в изследването.
5 / 9
Лабораторният експеримент – дефиниция, процедура, от Силвия Давидова
И ако дотук бе подчертана ролята на изследваното лице в неговата пасивна,
осъзнаваща роля, то Orne въвежда идеята за “характеристиките на изискването”, като
основната идея е, че “изследваното лице не е само пасивен обект, който може д се
манипулира, а някой, който активно се опитва да осмисли ситуацията” (Orne, M. T. 1959,
цит. по Градев, Д., 2002, с. 41). Допускането на Orne е, че изследваното лице се опитва
съвсем съзнателно да си отговори на въпроса какво цели изследователят с
провеждания експеримент. Така, осмисляйки експерименталната ситуация и целта на
изследването, изследваните лица манипулират резултатите.
Други изследвания по темата акцентират върху личностните характеристики на
участващите в експеримента доброволци. П. Н. Шихирев цитира американски учени,
които по повод личността на доброволеца заключават следното “…тези доброволци
обикновено са студенти първокурсници, възприемат участието в експеримента като
социално желателна постъпка, склонни да се поддават на решението на другите за
участие в изследването, обикновено са пушачи, употребяват кафе и други стимулатори,
търсят одобрението на околните, склонни са към колебания на настроението и
самобичуване, интровертирани, умни… …” (Otto, 1965, Jang, 1971, McDavid, 1965,
Rosenthal et al., 1969, Rosnow et al., 1970, цит. по Шихирев П. Н., 1999, с. 97). Правят се и
по-смели заключения за личността на участниците в експеримента, конструират се
типологии според личностовите характеристики на изследваните – “услужливи”
изследвани лица, които се стараят да угодят на експериментатора; “предпазливи”,
които се стремят да се представят в най-добра светлина; “прозрачни” – разкриват се в
изследването и получават удоволствие от това; “подозрителни” – опитват се да скрият
своите истински реакции (Orne, 1962, Rosenberg, 1965, Fillenbaum, 1966, Hood et al., 1971,
Rotter, 1967, цит. по Шихирев П. Н., 1999, с. 97). От всички тези изследвания може да се
обобщи – личността на изследваните лица няма как да бъде пренебрегната като външен
фактор, влияещ върху резултатите от експерименталното изследване.
Трета голяма група фактори, “подкопаващи реномето” на лабораторния експеримент в
социално-психологическите изследвания, са замърсяващите променливи с източник
самия експериментатор. Началото на тези изследвания е поставено от Rosenthal (1966).
В резултат на своите изследвания по темата, Rosenthal въвежда понятието “ефект на
предубеденост на експериментатора” и впоследствие разработва този въпрос детайлно.
“Ефектът на предубеденост на експериментатора” влиза в рамките на по-широката
група от артефакти, наречени “ефекти на свойствата на експериментатора” (Rosenthal,
1968, цит. по Шихирев, П. Н., 1999, с. 95), в които се включват следните ефекти:
1. Очакванията на експериментатора определят характера на получените от тях данни;
2. Осъзнаването от експериментатора на своята собствена склонност да получава
очакваните данни може да дове до противоположния ефект – да се застави да търси
предубедено други факти, за да не бъде сметнат за предубеден;
3. Експериментаторите, които получават “добри” данни още в началото, впоследствие ги
“подобряват”, а тези, които получават “лоши”, са склонни да получават още по-лоши;
4. Ефектът на предубедеността се обяснява не като фалшификация, по-скоро самият
експериментатор без да осъзнава, вербално или чрез друг имплицтен способ подкрепя
определен вид поведение на изследваните лица;
5. Предубедеността може да се предава чрез интонацията, а така също и визуално,
когато експериментатора и изследваното лице могат да се виждат един друг по време
6 / 9
Лабораторният експеримент – дефиниция, процедура, от Силвия Давидова
на експеримента;
6. Ефектът на предубедеността е по-силен у тези експериментатори, за които е
характерен стремеж към одобрение, склонност към жестикулация, приятелско и
заинтересовано отношение към изследваното лице;
7. Ефектът на експериментатора е по-силно изявен, когато експериментаторът и
изследваното лице се познават добре;
8. Ефектът на експериментатора е изразен по-силно при експериментатори жени в
сравнение с експериментатори мъже.
За да се избегне действието на изброените ефекти, Rosenthal препоръчва мерки като
увеличаване на броя на експериментаторите, наблюдение на тяхното поведение,
провеждане на специално обучение с тях, в някои случаи скриване дори на хипотезата
от експериментаторите, свеждане до минимум на контакта между експериментатора и
изследваните лица и др (Rosenthal, 1966, цит. по Шихирев, П. Н., 1999, с. 95).
Друг основен източник на грешни изводи в експерименталното изследване е фактът, че
лабораторният социално-психологически експеримент се явява форма на
междуличностно общуване. Като форма на междуличностен контакт и тази допуска
проявата на важен етичен проблем – неискреност от страна на изследваното лице,
“презумпция за лъжливост” –“изследваното лице не знае, не е способно или не иска да
изрази своята истинска реакция” (Шихирев, П.Н., 1999, с. 97). Като се добави и фактът,
че повечето изследвания в социалната психология, се основават на вербалния
самоотчет, може да се предположи сериозното влияние, което неискреността оказва
върху резултатите от изследванията. Като възможни решения на този проблем
американските учени (по думите на П. Н. Шихирев) разработват следните алтернативи –
бурно развиват методи, свързани колкото се може по-малко с вербален самоотчет;
усъвършенстват се методи за наблюдение на невербалното поведение, преместването в
пространството, паралингвистичното и лингвистичното поведение; интензивно се
изучават методи за психофизиологично изследване на социално-психологичните
феномени (отчитане на кожно-галванична реакция, пулс, артериално налягане, честота
на дишане, емоционални модулации на гласа и др.) (Шихирев, П.Н., 1999, с. 97).
Аргументите срещу социално-психологическия лабораторен експеримент не спират
дотук. Учените, използващи лабораторни експеримент като основен инструмент за
изследване, са атакувани от методологичната критика с аргументи срещу
статистическите методи, които ширко използват и срещу интерпретациите на
получените данни. Лабораторният експеримент, сам по себе си, действително дава
добри възможности за приложение на статистически методи, но проблемът се състои в
това доколко психолозите използват правилния статистически метод, а ако той не е
подходящ за целта на изследването, то и изводите от изследването страдат. Както
коментира и McHugh “…грешки на изчисленията, неподходящи избори на статистически
тестове и погрешни интерпретации на тестовите резултати са тревожно чести (McHugh,
W. J., 1969, цит. по Градев, Д., 2002, с. 90). Именно тези грешки при дефиниране на
някои основни статистически понятия от психолозите водят до ненадеждни и невалидни
експерименти. Например понятието “рандомизация” – т.е. случайното разпределение на
изследваните лица в условията на независимата променлива (променливи) често се
приема за достатъчно добра компенсация за неслучайния подбор на изследваните лица
от популацията. Това потвърждава и Westland – “…тенденцията, изглежда е, да се
7 / 9
Лабораторният експеримент – дефиниция, процедура, от Силвия Давидова
приема, че ако можеш внимателно да разпределиш изследваните лица в различни
експриментални условия според признатите практики на рандомизацията, тогава няма
особено значение откъде са извлечени изследваните лица…” (Westland, G., 1978, цит. по
Градев, Д., 2002, с. 93). Но неслучайният подбор заплашва силно репрезентативността
на резултатите. Когато се говори за репрезентативност, не може да се пропусне и
честата злоупотреба на изследователите с тестовете за значимост на резултатите.
Самата значимост определя доколко получените резултати от теста върху извадка са
приложими към популацията. Една основателна критика обаче акцентира върху това
доколко тази значимост има роля при доизясняване на даден научен проблем. Доколко
това, че резултатите от едно изследване могат да се обобщят за популацията
действително допринася за изясняване именно на психологическата природа на един
феномен се явява сложен въпрос. Издигането в култ на статистическата значимост на
резултатите води до неглижиране на действително съществени в психологически план
резултати, което вреди на натрупването на ценно научно знание. Апелът към
изследователите е да се осмислят данните в дълбочина, психологически, а не
единствено статистико-математически.
Логическите изводи от лабораторните експерименти също се подлагат на
унищожителна критика. “На прицела” на критиците е т.н. нулева хипотеза, т.е.
хипотезата, която отхвърля наличие на връзка между изследваните променливи.
Аргументът на критиците е, че “ако извадките са достатъчно големи, на практика
нулевата хипотеза винаги ще бъде отхвърляна на задоволително ниво на значимост”
(Westland, G., 1978, цит. по Градев, Д., 2002, с. 105). Тук логично обаче възниква
въпросът – как се формулира всъщност нулевата хипотеза. Включеността на
изследователя и симпатизирането му на определена теории често води до формулиране
на абсурдни нулеви хипотези, които се отхвърлят, обикновено с висока степен на
статистическа значимост. Изследователят е удовлетворен, достигнал е до “принос в
науката”, като е продължил линията на доказване на дадена хипотеза, извлечена от
конкретна теория. Проблемът е в това, че погледнато с очите на методологията е
напълно безсмислено и погрешно да се формулира нулева хипотеза с допускане, че тя
задължително ще бъде отхвърлена, дори това допускане да не е съзнателно, а да се
отразява в една очевидно невярна нулева хипотеза. Savage изразява тази критика така
“Обикновено се знае, че нулевите хипотези за липса на различие са неверни още преди
събирането на данните; когато са такива, отхвърлянето или приемането им просто
отразява размера на извадката и силата на теста и не представлява принос към
науката” (Savage, I. R., 1957, цит. по Градев, Д, с. 105). И действително, ако се
разсъждава повече върху смисъла на нулевата хипотеза, то изследователят би могъл
да стигне до извода, че е точно обратното – ако една нулева хипотеза се отхвърли или
приеме с по-малък брой изследвани лица и по-малка степен на статистическа
значимост, то резулттатите биха били действително интересни и заслужаващи сериозно
внимание и по-нататъшно изследване. Както посочва Bakan – “…отхвърлянето на
нулевата хипотеза, когато броят на случаите е малък, говори за по-драматичен ефект в
популацията…Така човек може да е по-уверен при малко N, отколкото при голямо N.”
(Bakan, D., 1967, цит. по Градев, Д., 2002, с. 106). Думите на Bakan са много точни и
представят есенцията на критиката към този неудържим стремеж на изследователите
към висока степен на значимост и обезателно отхвърляне на нулевата хипотеза. Може
би някъде по пътя изследователите отново разбират, че все пак се намират в
8 / 9
Лабораторният експеримент – дефиниция, процедура, от Силвия Давидова
пределите на социалната психология, а не на статистиката и професионалния анализ на
данните от психологическа перспектива е далеч по-ценен от сухите анализи на
статистическите програми.
След толкова много критика към еталона за изследователски инструмент, уместно е да
се зададе въпроса – какви са
Перспективите на лабораторния ескперимент в социалната психология
Лабораторният експеримент, макар и разкъсван между “Осанна” и “Разпни го!”, едва ли
скоро ще загуби мястото, което е заел сред уважавните инструменти на социалната
психология. Без да звучи прекалено крайно, това място на лабораторния експеримент е
заслужено с осъзнавато на предимствата на метода. Едва ли една пространна критика
на всеки един дефект на експеримента, би могла да го компрометира до степен, която
да накара изследователите да се откажат от него. Погледнато обективно, методът
притежава неоспорими достойнства, които вече бяха обсъдени. Критиките няма да
спрат, но позитивното в една критика е, че когато тя се изследва и слабостта се
променя в положителна посока, критиката гради нова, по-добра практика.
Социално-психологическата наука познава огромен брой критика към лабораторния
експеримент, но именно тази критика развива този метод и дава възможност той да
бъде изучен детайлно. Бъдещето на лабораторния експеримент в психологията зависи
единствено и само от изследователите – доколко те ще работят за изучаването на този
метод в дълбочина, до колко ще се влушат в изследователите преди тях, доколко ще
научат бъдещите изследователи да използват метода критично, да го прилагат според
множеството фактори, определящи избора на конкретен изследователски инструмент.
Перспективният подход към лабораторния експеримент в социалната психология не е
нищо повече от изучаването, съпроводено с осъзнаване на неговите граници, но и на
необятните му простори.


Използвана литература:
1. Андреева, Г. Социальная психология: Учеб. для высш. шк., Москва, Аспект-Пресс, 1999
2. Градев, Д. Възникване, предмет, изследователски методи в социалната психология
(христоматия), София, Софи-Р, 2002
3. Журавлев, А. Л., Позняков, В. П., Резников, Е. Н. Социальная психология: Учеб.
пособие для вузов, Москва, Per Se, 2002
4. Шихирев, П. Н. Современная социальная психология, Москва, Академический проект, 1999

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s