Съвкупност от безсъзнателни реакции на аналитика спрямо личността на анализирания и особено по отношение на неговия пренос (перенос). В това свое значение К. се явява възпрепятстващ, изкривяващ фактор в лечението. В своето по-широко значение К. представлява емоционалното отношение на аналитика към неговия пациент, като той включва неговата реакция на определени моменти в поведението на пациента (Райкрофт Ч., 1995).
За първи път терминът К. се употребява от Фройд (Фрейд, Freud S., 1910) при обсъждането на бъдещите перспективи на психоанализата (психоанализ). Засягайки работата на психоаналитика, Фройд посочва, че като резултат от влиянието на проекцията върху безсъзнателното на психоаналитика, възниква явлението К., което е необходимо да бъде идентифицирано и преодоляване, доколкото „нито един психоаналитик не прогресира в своята работа повече, отколкото му позволяват неговите собствени комплекси и вътрешни съпротиви (сопротивление)…” Точно както в самото начало Фройд разглежда преноса като препятствие пред потока от свободни асоциации (свободные ассоциаций) на пациента, в К. той постоянно вижда преграда пред свободното разбиране на пациента от психоаналитика. В този контекст Фройд разглежда съзнанието на аналитика като „инструмент”, чието ефективно функциониране се възпрепятства от К. Фройд придава огромно значение на „психоаналитичното изчистване” (психоаналитическое очищение) (1912) по научни съображения, също и поради това, че го безпокоят опасностите, които може да бъде подложен психоаналитичният метод, ако бъде използван неправилно.
Първоначално Фройд (Фрейд, 1910) е поддръжник на постоянния самоанализ (самоанализ) на аналитика, но скоро достига до разбирането, че това е твърде сложно поради собствените съпротиви на отделния човек срещу това да опознае самия себе си и това го кара да започне да препоръчва на аналитиците да преминават през психоанализа. „Тренировъчният анализ” се аргументира с необходимостта да се достигне до инсайт (инсайт) и да се преодолеят психологическите недостатъци, създавани от неразрешените безсъзнателни конфликти. По-късно, смятайки, че и този метод не е напълно адекватен, Фройд (Фрейд, 1937) предлага аналитиците на преминават през психоанализа на всеки пет години. Тази препоръка обикновено не се съблюдава, вероятно поради това, че тренировъчните анализи стават много продължителни и – като следствие от това – по-щателни. Повторните анализи обаче не се явяват нещо необичайно сред аналитиците, особено ако те се сблъскват с трудности в работата си или извън нея (Сандлер Дж. и др., 1995).
И докато за кратко време преносът се превръща от основно препятствие в най-мощния ресурс на лечение., К. запазва своя негативен образ почти четиридесет години. Тя противоречи на утвърдения във времето научен идеал, на който е предан Фройд и който за него е важен както поради неговите лични убеждения (убеждение), така и заради репутацията на неговия противоречив метод. Изискването да се преодоляват невротичните конфликти и отобено тяхната проява по отношение на пациента в К., води до едно откровено фобийно отношение на аналитиците към техните собствени чувства. Тези причини са решаващи фактори в едни много различни истории на развитие на концепциите за преноса и за К. Едва значително по-късно тези отделни пътища се сливат в разбирането на това, че „ние имаме работа със система от отношения, в която всеки фактор се явява функция на другия” (Томэ Х., Кёхеле Х., 1996).
Значителна крачка напред в разработването на понятието К. в психоаналитичните трудове се отбелязва в периода, когато става очевидно колко важна помощ на аналитика може да окаже това явление в разбирането на информацията, получавана от пациента. Пробива си път и идеята за това, че психоаналитикът носи в себе си елементи на разбиране и на осмисляне на процесите, протичащи в психиката на пациента, че тези елементи не се осъзнават веднага, но те могат да бъдат установени, ако психоаналитикът, изслушвайки пациента, следи своите ментални асоциации. Тази идея се съдържа имплицитно в описанията на Фройд (Фрейд, 1912), посветени на ценността на неутралното, или „свободно висящо” внимание, но за първи път конкретно мнение за позитивното значение на К. изказва Хаймън ((Хайман, Heiman P.)), като това мнение впоследствие се подкрепя и от други аналитици. Хаймън започва да разглежда К. като явление, което включва всички чувства, преживявани от аналитика по отношение на паиента. В това състояние аналитикът трябва да се окаже в състояние да сдържа своите чувства, докато пациентът обратно – да се „разтовари” от чувствата си, общувайки с аналитика. Хаймън смята, че психоаналитикът трябва да използва своята емоционална реакция спрямо пациента – своя К. – в качеството му на ключ за разбирането на самия себе си. Осъзнаването (осознание) от психоаналитика на собствените му реакции може така да осигури допълнителен достъп до разпознаването на безсъзнателните ментални процеси на пациента (Сандлер Дж. и др., 1995).
В трудовете на клайнианския аналитиц Рекер ((Ракер (Racker H., 1953)) К. се свързва с понятия като проективната идентификация. Рекер разглежда К. на психоаналитика като реакция на проективната идентификация на пациента. Той различава два типа такива реакции: конкордантни ((конкордантные (согласующиеся)) и комплементарни ((комплементарные (дополнительные)). В първия случай аналитикът се идентифицира с пациента, а във втория – със значимите обекти на преноса на пациента. В реакциите на К. аналитикът изпитва онези чувства, които пациентът приписва на неговия обект на пренос, докато в същото време пациентът повторно изпитва чувства, които той първоначално е изпитвал към родителската фигура ((Сандлер Дж. и др., 1995; Марголис Б., 1994))
Уиникът ((Уинникот, Winnicott D. W., 1947)) предлага да се различават чувствата, основани на актуалната идентификация с пациента – т.н. обективен К. – от реакциите на К., възникващи при ранните идентификации и основните задръжки в историята на самия аналитик – т.н. субективен К. (Марголис, 1994). Обективният К. отразява текущата идентификация и емпатичният регрес на аналитика спрямо пациента. Обективните чувства са предзвикани от чувствата на пренос на пациента и, независимо от техния характер и интензивност, те остават ограничени в рамките на терапевтичното взаимодействие между аналитика и пациента. Те често се обозначават като индуицирани чувства. Субективниите К. чувства също в значителна степен са индуцирани от преносните чувства на пациента. Поървоначално те не се отличават значително от обективните. Емпатичният регрес на аналитика спрямо пациента обаче скоро отстъпва на регреса под влияние на актуализиращите се ранни идентификации и патерни на приспособяване на психотерапевта и неразрешените конфликти около тях.
Обективният К. обикновено се преживява от психоаналитика в рамките на аналитичния сеанс. Когато пациентът си тръгва, аналитикът е отворен за нови впечатления от следващия такъв. Обратното, характерно за субективния К. е честата удължена реакция на К. отвъд пределите на сесията. Чувствата на гняв, на сексуално вълнение, коите не намаляват в продължение на часове, а понякога и на дни — често се явяват признаци на субективния К. Към тях може също така да се отнесе и фактът, че аналитикът реагира с идентично настроение на всички свои пациенти, дошли на прием в ралично време, например с раздразнение, безпокойство, депресия. Друга отличителна черта на субективния К. е външното му изиграване (отыгрывание вовне, acting out). Субективният контрапренос се ограничава не само със силни чувства на гняв, сексуална възбуда или въшно изиграване – често на неговото присъствие се отдава застоят в анализата, доколкото последният е предизвикан от съпротива срещу контрапреноса.
Арлоу (Арлоу, Arlow J. А., 1985) разграничава няколко аспекта на психоаналитичното взаимодействие, които спомагат за появата на К. Първият от тях е постоянната идентификация с пациента, основана най-вече на споделяните бесъзнателни фантазии.
Това се случва, когато аналитикът се идентифицира с пациента в смисъл, че безсъзнателните фантазии и желания на пациента съответстват на постоянните безсъзнателни фантазии и желания на аналитика. Тук е нобходимо да се разграничат емпатията (эмпатия) и К. И при двата процеса протича идентификация с пациента, но при емпатията идентификацията е единствено едно временно споделяне на изразените безсъзнателни фантазии и желания напациента. При обичайния ход на събитията след това протича разрив на идентификацията и отделяне от пациента. Опитът на споделяне на изразените от пациента безсъзнателни фантази служи като своеобразен ключ към разбирането на конфликтите на пациента. В случаите на К. аналитикът остава фиксиран върху точката на идентификация с пациента. Той попада в мрежата от конфликти, идентични на тези на пациента, а аналитикът съответно става склонен да се чувства сякаш попаднал в капана на тези конфликти, и у него може да се появи тенденция да изиграва външно това или да реагира защитно. Оказва се много трудно да се направи адекватна разлика между временната идентификация, която характеризира емпатията, и постоянната такава, която води до К.
Арлоу смята, че тази ситуация може да се разреши чрез следния парадокс — онова, което е емпатия за един човек, може у друг да се окаже К. Ефектите на постоянната контратрансферна идентификация са различни. Класическото сляпо петно, т.е. „отказът” или неспособността да се „види” за какво става дума в материала, се явява само една форма на реакция, която е вероятно и най-разпространената. В действителност обаче се случва това, че аналитикът не иска материалът на пациента да му напомня за неговите собствени безсъзнателни конфликти. Така той губи от поглед интерпретацията (интерпетация) или не може да я … В допълнение към това, съществува и тенденцията да се отлонява вниманието на пациента от това да проследява своя безсъзнателен конфликт чрез различни интервенции, които привличат вниманието му към други елементи на материала, а също така склонността на аналитика да заема моралистична позиция и да осъжда в пациента онова, което не може да понася в самия себе си.
Втората форма на К. нарушения произтича от природата на материала, който предоставя пациентът. Той може да пробужда у аналитика фантазийни желания в аналитика, които не се явяват задължително идентични на безсъзнателните желания на пациента. Те могат да бъдат допълнителни, както в случаите на желания от страна на пациента да бъде спасен и на желание на аналитика да спасява. В примерите, при които съществува силен неразрешен действащ конфликт у аналитика, материалът, достатъчно далечен по отношение на централните конфликти на пациента, може в същото време да оказва подбуждащ ефект по отношение на склонността на аналитика към К.
И на трето място, съществуват примери, при които нещо в самата аналитична ситуация като такава подбужда конфликти у аналитика. Вече бе споменато желанието на аналитика да спасява. Аналитичният сетинг може да бъде представен като театър, на чиято сцена аналитикът може да играе някаква безсъзнателна роля на централно действащо лице пред възхитената аудитория – възможността да покаже своя ум или да използва аналитичната ситуация като пробна площадка за своите способности. От друга страна, той може да приеме ролята на възхитен слушател, който безсъзнателно се идентифицира с пациента. Физическите условия на аналитичната ситуация, лежащият пациент, пасивността на аналитика и/или на пациента може да се разчете от аналитика в термини, стимулиращи безсъзнателните му желания, свързани с пасивност, мазохизъм и др.
Разглеждайки сложността на феномена К., Сандлер и др. ((Сандлер и др. (1995)) достига до следните изводи: 1) в хода на терапията у аналитика възникват реакции от типа на К., и тези реакции протичат в хода на цялото лечение; 2) К. може да доведе до усложнения в хода на психоаналитичния процес или до неправилното му провеждане. Това може да се случи, ако (и когато) психоаналитикът не осъзнава определени аспекти от своите К. реакции спрямо пациента или не е способен да се справи с тях, ако ги осъзнава; 3) постоянното внимателно изучаване от аналитика на разнообразните му чувства и отношения спрямо пациента може да спомогне за по-дълбокото проникване в психичния живот на пациента.
***
Из: „Психотерапевтична енциклопедия“ (2019),
Автор: Борис Карвасарски
Оригинално заглавие: „Психотерапевтическая энциклопедия“
Превод от руски език: Силвия Давидова-Иванова
ISBN 978-1-68454-600-8
Институт за личностна и организационна ефективност 