Създател на Т. А. е американският психиатър Берн (Берн, Berne E.). Съгласно неговата концепция, човекът е програмиран да взима „ранни решения” («ранние решения») по отношение на своята житейска позиция. Той преживява своя живот по „сценарий”, написан при активното участие на неговите близки, преди всичко на неговите родители и взима решения в своето настояще, основани на стереотипите, които някога са му били необходими, за да оцелее психически, но в момента са му по-скоро безполезни. Основната цел на психотерапевтичния процес в Т. А. е да реконструира личността на основа на преоценката на житейските позиции, да се постигне осъзнаване (осознание) на непродуктивните стереотипи на поведение, които възпрепятстват човека в това да вземе адекватни към настоящия момент решения, да си формира една нова ценностна система, изхождайки от своите собствени потребности и възможности.
Т. А. включва в себе си:
1) структурен анализ – анализ на структурите на личността;
2) анализ на транзакциите – на вербалните и невербални взаимодействия между хората;
3) анализ на психологическите игри – на скритите транзакции, които водят до желания изход (победата);
4) анализ на сценария (скрипт-анализ) – на индивидуалния житейски сценарий, който човекът неволно следва.
Структурата на личността се характеризира с наличието на три състояния на Аза: Родител (Екстеропсихе) ((Родитель (Экстеропсихе)), Дете (Археопсихе) ((Ребенок (Археопсихе)), Възрастен (Неопсихе) ((Взрослый (Неопсихе)). Подчертава се, че Аз-състоянията не са роля, изпълнявана от хората, а феноменологични реалности, поведенчески стереотипи, провокирани от актуални ситуации. Родителят е информация, получена в детството от родителите и от други авторитетни лица, това са наставленията, поученията, правилата на поведение, социалните норми, забраните – информация за това как трябва и как не бива да се държи човек в една или друга ситуация. От една страна, това е набор от полезни, проверени във времето правила, а от друга – вместилище на предразсъдъци и предубеждения. Родителят може да се проявява под формата на Контролиращия Родител (Контролирующий Родитель, забрани, санкции) и на Загрижения Родител (Заботящегося Родитель?) (съвети, подкрепа, опека). Състоянието на Родителя може да се диагностицира по изказвания като „аз трябва”, „аз не бива”. Други вербални характеристики са поучаващите, оценяващите, подкрепящите или критичните забележки от типа „винаги”, „никога”, „престани да правиш това”, „за нищо на света”, „и така, запомни”, „колко пъти съм ти казвал”, „на твое място аз…”, „мили мой”, „бедничкият”, „какви глупости”. Физически признаци на Родителя са сбръчканото чело, свитите устни, поклащането на главата, „страшната физиономия”, „сочещият пръст” на ръката, потропването с крака, ръцете на бедрата, ръцете, скръстени на гърдите, въздишките, погалването на другия по главата и т.н.
Детето е емотивното начало в човека, което може да се проявява по два начина. Естественото Дете (Естественный Ребенок) включва в себе си всички импулси, присъщи на детето: доверчивост, нежност, непосредственост, любопитство, творческа увлеченост, изобретателност. Благодарение на тези свои черти Естественото Дете придобива голяма ценност, независимо от възрастта, на която е неговият носите, то му придава обаяние и топлота. Естественото Дете обаче не е само обаятелно, но и капризно, обидчиво, лекомислено, снизходително към себе си, егоцентрично, упорито и агресивно. Адаптираното Дете (Адаптированный Ребенок) е онази част на личността, която в желанието си да бъде приета от родителите и изпитваща страх от отхвърляне, не си позволява поведения, несъответстващи на техните очаквания и изисквания. За Адаптираното Дете са характерни повишената конформност, неувереността, особено при общуване със значими лица, послушанието, срамежливостта. Разновидност на Адаптираното Дете е Бунтуващото се (против Родителя) Дете (Бунтующий Ребенок) – детето, което ирационално отрича авторитетите, нормите, нарушава дисциплината.
В рамките на Т. А. Детето се диагностицира на основата на изказвания, които изразяват чувства, желания, опасения като: „аз искам”, „аз не искам”, „страх ме е”, „ядосва ме”, „ненавиждам”, „все едно ми е”, „какво ме интересува”. Към невербалните характеристики се отнасят треперещите устни, сълзите, „високомерният вид”, унилият поглед, тихият, плачливият глас, повдигането на раменете, размахването на ръцете, изразяването на възторг.
Възрастното Аз-състояние е способността на индивида обективно да оценява действителността по информацията, получена в резултат на неговия собствен опит и на основата на това да взима независими, адекватни на ситуацията решения. Ако Родителят представлява една предадена на другия концепция за живота, а Детето – концепция за живота, формирана на основата на чувствата, то Възрастният е концепция за живота, формирана чрез мислене, основана на събирането и на обработката на информацията. В теорията на Фройд (Фрейд, Freud S.) на Възрастния съответства Азът. Подобно на разбирането на Фройд за Аза като арена, на която се разиграват битки между изтласканите чувства на То и социалните забрани на Свръх-Аза, Възрастният при Берн играе ролята на арбитър между Родителя и Детето. Ролята на Възрастния се свежда не до потискане на някого и на възвисяване над него, а до изучаване на информацията, запечатана в Родителя и Детето. Анализирайки тази информация, Възрастният решава какъв тип поведение най-добре съответства на дадените обстоятелства, от какви стереотипи е необходимо той да се откаже, а какви е желателно да включи. Така на вечерното събиране е уместно поведението, диктувано от Детското Аз-състояние, като същевременно е неуместно морализаторстването на Родителя по темата за аскетичния начин на живот. Именно в този дух е необходимо да се разбира девизът на Т. А.: „Бъди винаги Възрастен” («Будь всегда Взрослым»). Именно към Възрастния трябва винаги да се обръща психотерапевта в процеса на работа с пациента.
При взаимодействията (транзакциите) между хората могат да се проявяват различни Аз-състояния. Различават се допълнителни, кръстосани и скрити транзакции. Допълнителните са онези транзакции, които съответстват на очакванията на общуващите помежду си хора и които отговарят за здравите човешки отношения. Подобни взаимодействия не са конфликтогенни и могат да продължат неограничено време. Стимулът и ответната реакция при подобно взаимодействие се изобразяват с паралелни линии. Пример за транзакция „Възрастен-Възрастен” («Взрослый—Взрослый») е безпристрастният разговор, насочен към получаване на информация: „Вие може би сте чули какво се очаква да е времето уътре?” – „Прогнозират дъжд”. Типичен разговор между двама Родители, обременени от предразсъдъци, звучи примерно така: „Днешната младеж мисли само за развлечения” – „И още как! Те всичко получават наготово!”. Взаимодействието „Родител-Дете” (Родитель-Ребенок) може да бъде илюстрирано чрез следния диалог между съпрузи: „Нещо не ми добре днес. Струва ми се, че имам температура” – „Легни си тогава, аз ще ти направя чай и ще ти дам аспирин”.
Конфликтогенна способност притежават т.н. кръстосани (перекрестные) транзакции. В тези случаи на стимула се дава неочаквана реакция, активизрат се неподходящите състояния на Аза. Класически е приемерът на Берн, наречен „Копчета за ръкавели” (Запонки). Съпругът не може да си намери ръкавелите и пита жена си: „Не знаеш ли къде са ми ръкавелите?”. Това е въпрос на Възрастния, който чака информация, и паралелният допълнителен отговор на него би бил: „Погледни в горното чекмедже на гардероба”. Ако обаче съпругата е имала тежък ден, тя може да каже: „Където си ги сложил, там са.” Стимулът произхожда от Възрастния, но съпруга да отговаря от името на Родителя. Стимулът и реакцията се пресичат. Комуникацията прекъсва: съпругът и съпругата вече не могат да говорят за ръкавелите, те първоначално трябва да си изяснят защо той никога не си слага нещата на техните места. Ако отговорът на съпругата произлизаше от Детето („Аз вечно съм ти виновна за всичко!”), би се стигнало да същата безизходица. Подобни кръстосани транзакции започват с взаимни упреци, с остри реплики и завършват със захлопване на вратата и силни викове: „Всичко това е заради теб!” (название на една от психологическите игри, описани от Берн).
Скритите транзакции се отличават от предходните по това, че включват повече от две състояния на Аза, доколкото съобщението в тях се маскира като социално приемлив стимул, а ответната реакция се очаква от страна на ефекта на скритото съобщение, които и съставлява същността на психологическите игри. Когато продавачът на машини казва с усмивка на своя клиент: „Това е нашият най-великолепен спортен модел, но той вероятно е твърде скъп за Вас”, тогава неговите думи могат да бъдат възприети както от клиента в неговото състояние на Възрастен, така и от неговото състояние на Дете. Когато думите на продавача се слушат от Възрастния, отговорът на последния може да бъде такъв: „Да, Вие сте прави, предвид това колко получавам аз”. В същото време Детето може да отговори: „Взимам я – това е именно онова, което искам’. Най-тънките измамни ходове се изграждат именно на основата на човешката потребност от признание.
Психологическата игра сама по себе си представлява серия от следващи една след друга допълнителни скрити транзакции с ясно определен и предсказуем изход. Това е набор от транзакции със скрита мотивация, серия от ходове, които съдържат капан. В качеството на печалба встъпва някакво определено емоционално състояние, към което играещият безсъзнателно се стреми. Това далеч невинаги е позитивно чувство, удоволствие или радост, а по-често това са неприятни усещания, които са „любими” на играещия и той ги „колекционира”. При играта „Удари ме” например един от участниците се опитва да предизвика у своя партньор неуважителна реакция към себе си. В книгата на Берн „Игрите, които хората играят” («Игры, в которые играют люди») (1964) са описани десетки игри. Те се изпълняват от Родителското състояния „Аз”, когато повтарят играта на родителите; от Възрастното Аз-състояние, когато те са съзнателно планирани; от Детското Аз-състояние, когато са основани на ранни преживявания, решения и психични позиции, които детето е заемало по отношение на себе си и на другите в детството.
Понятието психична позиция се явява едно от основните в Т. А. Известен пропагандатор на Т. А. е психиатърът Харис (Харрис, Harris Т. А.), благодарение на своята книга «Аз съм о’кей – ти си о’кей” («Я о’кей — ты о’кей»). Названието на книгата изразява позицията, която човек трябва да достигне в процеса на Т. А. Харис разграничава 4, а Инглиш (Инглиш, English F.) — 5 основни позиции.
Първата позиция е „аз съм о’кей – ти си о’кей” («я о’кей — ты о’кей»). Това е позиция на пълно доволство от самия себе си и на приемане на другите може да бъде определена като хармонична или симбиотична и съответства на положението на ембриона в утробата на майката, който намира себе си и своето обкръжение за благополучни (о’кей). Позицията може да се подкрепя и в отношенията между малкото дете и майката – ако обаче детето си остане на нея в по-нататъшния си живот, приемайки, че то винаги ще бъде най-важната личност, то с времето у него ще възникнат разочарования и отрицателни преживявания.
Втората позиция е „аз не съм о’кей – ти не си о’кей («я не о’кей — ты не о’кей»). Ако детето в началото на своя живот е обркъжено от внимание, топлота и грижа, а по-късно, по силата на определени житейски обстоятелства, отношението към него се промени радикално, то то започва да се чувства неблагополучно (не о’кей). Животът заличава позитивните аспекти. Поддържането на това положение може да подейства деструктивно и да доведе до убеждението, че „животът нищо не струва” («Жизнь ничего не стоит»).
Третата позиция е „аз съм о’кей – ти си о’кей” («я не о’кей — ты о’кей»). Много скоро детето започва да преживява самото себе си като малко и беззащитно, като зависимо от възрастните: то се приема за по-малко ценно, отколкото обкръжаващите го възрастни. Това може да се промени единствено, ако самооценката на детето започне да се повишава. Ако това не се случи, то това състояние се фиксира, което в крайна сметка води до осъществяването на сценарий, при който главна роля играят депресията, примирението и чувството за непълноценност: „Моят живот нищо не струва” («Моя жизнь ничего не стоит»).
Четвъртата позиция е „аз съм о’кей – ти не си о’кей” («я о’кей — ты не о’кей»). Ако детето не е галено и получава лошо отношение, то то стига до извода: „Само аз мога да се защитя, само аз съм добър, а другите са лоши.” Осъществяването на житейския сценарий на основата на тази позиция може да доведе до криминална ситуация: „Вашият живот не струва много”.
Петата позиция е: „аз съм о’кей – ти си о’кей” («я о’кей — ты о’кей»). Това е реалистичната позиция. Тя не се основава на ранни детски решения, а се избира осъзнато. Човек достига до нея чрез своя личен опит, посредством преоценка на своите ценности, чрез морала и философията. В тази позиция никой не губи, а всеки по свой начин достига до личната си победа: „Животът струва заради самото живеене”.
Психични позиции възникват не само по отношение на самия себе си и на другите, но и в отношението спрямо другия пол. Приемайки психична позиция, личността се стреми да я укрепи, за да стабилизира самооценката си и да запази своето възприятие за околния свят. Психичната позиция става житейска позиция, изхождайки от която хората участват в играта и осъществяват своите житейски сценарии. Жената, която в детството е била малтретирана от баща-алкохолик например приема 2 позиции: „Аз нищо не струвам” (аз не съм о’кей) и „Мъжете са животни, които ще ми нанасят обиди” (мъжете не са о’кей). Изхождайки от това, тя избира хора, които играят определени роли, съответстващи на нейния житейски сценарий. Така тя очаквано се омъжва за „животно” („животное”), за същия алкохолик като нейния баща. В допълнение към това пред хората тя играе в играта „Насилник” („Насильник”): увлича мъж в разговор, опитва се да го съблазни, а ако той не се поддава на това, тя го отхвърля с възмущение, убеждавайки се още веднъж, че „мъжете са животни”(«мужчины — это животные), които искат да я обидят (колекциониране на „любими чувства” (коллекционирование «любимых чувств»).
Сценарият е житейският план, напомнящ спектакъл, в който личността е принудена да играе. Той зависи от позициите, възприети в детството и се записват в детското Аз- състояние чрез транзакциите, реализирани между родителите и детето. Игрите, в които хората играят, са част от сценария. Осъзнавайки своите позиции и гри, личността може да разбере своя житейски сценарий. Анализирането му е основна цел на Т. А. Според Берн почти цялата човешка дейност е запрограмирана в един житейски сценарий, който започва от ранното детство. Първоначално сценарият се пише невербално (позициите, възприети в детството – „аз съм о’кей”, „ти не си о’кей” («я о’кей», «я не о’кей»), — се записват невербално), а по-късно децата получават от родителите вербални сценарни съобщения, които могат да се отнасят до общия житейски план („ти ще станеш знаменит”/ты станешь знаменитым», „ти си неудачник, ти никога нищо няма да постигнеш”/«ты неудачник, ты никогда ничего не достигнешь»), а могат и да касаят различни аспекти на човешкия живот: на детето се предписва професионален сценарий („ти си истински артист”/”ты настоящий артист»), сценарий относно неговия сексуален живот и женитба („ти си такъв хилав, ти никога няма да станеш истински мъж”, „не разчитай с твоите данни да се омъжиш”) относно образованието, религията, спорта, увлеченията и т.н. Тук родителските съобщения според сценария могат да бъдат конструктивни, деструктивни (в крайни случаи – водещи до самоубийство) и непродуктивни. По Берн, във всяко дете се крият „принц” или „принцеса”, но още в самото начало на живота някои деца получават от значимите за тях хора съобщения, които съдържат в една или друга форма пренебрежение, което принуждава децата да не успеят да проявят своите реални способности. Те ставят „жаби” вместо да станат „принцове”, които са родени („принц” и „жаба” са аналогии, които Берн заимства от приказката за „Жабокът-принц” («Царевня-лягушка»).
Т. А. е интеракционна психотерапия (интеракционная психотерапия), която се провежда в групова форма. Пациентите биват обучавани в основните понятия на Т. А., в това да разбират механизмите на поведението и техните разстройства. Психотерапевтите и пациентите използват за тази цел дъска и тебешир. Цлета на работата е да се осъзнае от членовете на групата в какво Аз-състояние те обичайно функционират (структурен анализ). Развивайки това осъзнаване, пациентите изследват ранното програмиране, посланията (съобщенията), които те са получили от родителите сил и своите ранни решения по отношение на собственото им достойнство („аз съм о’кей”, „ти не си о’кей”) и своята житейска позиция. Главната цел на Т. А. по Р. Гулдинг ((Р. Гулдинг, Goulding R. L.) и М. Гулдинг (М. Гулдинг, Goulding M.) се състои в преразглеждането на ранните решения на хората. Авторите отричат представата на Берн, че ние пасивно следваме сценария и се явяваме жертви на нашето ранно обуславяне и твърдят, че ние взимаме решения в отговор на реални и въображаеми родителски послания и по този начин самите ние създаваме нашия сценарий от самото му начало. Ако ранното решение е било прието, то с помощта на различни психотерапевтични прийоми членовете на групата могат да преживеят отново сцени от своето ранно детство, да оживят ситуации, в които те са взели определено пораженческо решение относно тях самите и техния живот и в крайна сметка могат да вземат ново решение на интелектуално и емоционално ниво. Авторите разработват един модифициран вариант на Т. А., в който съчетават своите принципи и прийоми с гещалт-терапията (гештальт-терапия), психодрамата (психодрама) и с модифицирането на поведението. Независимо от това, че транзакционната група се явява интеракционистка и работата в нейните граници трябва да води до интелектуален и емоционален инсайт (инсайт), силен акцент получава рационалният подход. Ръководителят на групата встъпва в голяма степен като учител, често използва дидактични подходи, за да помогне на пациента да изпита инсайт и да установи контрол над своя живот. Крайна цел на Т. А. се явява постигането на автономия от личността, което му помага да определи своята собствена съдба, да поеме отговорност за своите постъпки и чувства.
В основата на практикуването на Т. А. лежи договор, в който се уговарят условията на лечение. Психотерапевтичният договор (психотерапевтический контракт) изяснява целите, които пациентът си поставя и пътищата, по които тези цели ще бъдат достигани; в него се внасят предложенията от страна на психотерапевта по отношение на лечението и списък с изисквания към пациента, които той се задължава да изпълнява. Пациентът решава какви убеждения, емоции и стереотипи на поведение той трябва да промени в себе си, за да достигне набелязаните цели. След преразглеждането на своите ранни решения пациентите започват да мислят, да се държат и да чувстват по нов начин, стремят се да придобият автономия.
Т. А. може да се използва в лечението на неврози при хора от широк възрастов диапазон. По-малко ефективно е неговото прилагане в лечението на психично болни, а също така на болни с тежки хронични форми на невроза. Силна страна на Т. А. е намирането на общ език с пациента, което облекчава формирането на психотерапевтичен контакт (психотерапевтический контакт) (Лычагина Л. И., 1983).
***
Из: „Психотерапевтична енциклопедия“ (2019),
Автор: Борис Карвасарски
Оригинално заглавие: „Психотерапевтическая энциклопедия“
Превод от руски език: Силвия Давидова-Иванова
ISBN 978-1-68454-600-8
Институт за личностна и организационна ефективност 