Съгласно концепцията на Фройд (Фрейд, Freud S.), безсъзнателното няма директен достъп до съзнанието, като на прага на последното се намира «цензурата”. Изтласканите влечения обаче не губят своята енергия и поради това постоянно се стремят да си намерят път до съзнанието. Те могат да направят това единствено частично чрез компромиси и изопачения. След като успеят да „излъжат” бдителността на „цензурата”, изопачените и маскирани влечения проникват в съзнанието, където остават неразпознати и където ги намира изследователят, който ги подлага след това на анализ. Терминът „анализиране” включва в себе си четири различни процедури:
1) конфронтация (конфронтация) – необходимо е да се покаже на пациента, че той избягва нещо; той трябва да различи онзи психичен феномен, който се явява предмет на анализа;
2) изясняване (кларификация/кларификация) – поместване на значими детайли в ясен фокус;
3) интерпретация (интерпретация) – преобразуване на неосъзнатите детайли в осъзнати такива, като за тази цел психоаналитикът използва своето собствено безсъзнателно, своите емпатия (эмпатия) и интуиция, а също така и своите теоретични знания;
4) щателна преработка, комплекс от процедури и процеси, които се провеждат след инсайта (инсайт); това е психоаналитична работа, която разкрива пътя от инсайта към измененията и, по правило, изисква продължително време, за да може да се предолее съпротивата (сопротивление), която възпрепятства това разбирането да доведе до изменение, и да протекат трайни структурни промени.
Най-важната психоаналитична процедура се явява интерпретацията, а всички останали са подчинени теоретично и практически на нея: това са стъпки, които или водят до интерпретацията, или я правят по-ефективна. По този начин П. М. се свеждат до интерпретиращия (тълкувателен) анализ на посочените по-горе компромисни образувания на съзнанието.
Тези деривати на безсъзнателното се проявяват в симптомите, съновиденията и идеите на даден човек, а също така в редица много разпространени всекидневни житейски явления – грешките на езика, при писане, в погрешните действия, при забравянето на думи и имена и т.н. На тях е посветен трудът на Фройд „Психопатология на всекидневния живот” ((«Психопатология обыденной жизни», 1901). В съновиденията психоаналитикът разграничава явното съдържание – образите, взети от впечатленията в рамките на най-близките дни, които човек лесно си спомня и разказва, и скритите мисли, за съществуването на които съзнанието често дори не подозира.
За проникване в безсъзнателното психоаналитиците използват процедурата на свободните асоациации (свободные ассоциаций), или свободното фантазиране, на което се придава по-голямо значение, отколкото на другите способи за продуциране на материал в психоаналитичната ситуация, и която е известна като фундаментално правило на психоанализата. Нейната същност се заключава в това, че трябва да се отслабят всички задържащи и критикуващи инстанции на съзнанието. Необходимо е на човек свободно да ми два наум всичко, каквото и да е то, дори най-нелепите мисли и образи, даже ако всички те изглеждат безсмислени, лишени от значение и на пръв поглед нямащи никакво отношение към темата. Пациентът трябва да изговаря на глас дори неща, които той смята за тривиални, срамни, невежливи.
Подобна работа среща силна съпротива от страна на съзнанието, заражда се някакъв вътрешен протест: или изглежда, че всичко е понятно и не се нуждае от никакви обяснения, или обратното – всичко е толкова абсурдно и нелепо, че няма никакъв смисъл; и накрая, появяващите се в главата на човека мисли и образи се потискат като случайни, като несвързани с темата. С други думи, пациентът се стреми да запази гледната точка на легалното съзнание. Наличието на съпротива обаче на този етап е много важен източник на анализ: там, където се открива то, там се намира и изтласканото „нецензурно” влечение. Анализът на съпротивите е един от крайъгълните камъни на психоаналитичната техника.
Ценен източник на материал за психоанализа (психоанализ) се явява преносът (перенос) върху лекаря на ранните детски чувства на пациента. Анализът на преноса и на съпротивлението става централен елемент на психотерапевтичния процес.
В хода на психоанализата свободната асоциация си остава основен и най-ценен в терапевтичен план комуникативен метод за пациента, а интепретацията – най-важният инструмент на психоаналитика. В хода на лечебния курс се срещат и други способи на общуване, но те са подготвителни или вторични и не са типични за психоанализата.
***
Из: „Психотерапевтична енциклопедия“ (2019),
Автор: Борис Карвасарски
Оригинално заглавие: „Психотерапевтическая энциклопедия“
Превод от руски език: Силвия Давидова-Иванова
ISBN 978-1-68454-600-8
Институт за личностна и организационна ефективност 