Прийом, описан през 1958 година от Джурард (Jourard S. М.), който се заключава в разкриването от психотерапевта на неговата личност пред пациента. Степента на разкритие може да бъде различна: от съобщаване на различни демографски данни за себе си до пълно себеразкриване, включително несвързани с процеса на психотерапия преживявания и проблеми.
Всяка постъпка на психотерапевта съдържа в една или друга степен елемент на себеразкритие. Важно е независимо дали себеразкриване е преднамерено или непроизволно, да се използва ефективно психотерапевтичното му въздействие. Вайнер (Weiner M. F., 1972) класифицира типовете себеразкриване според определящия аспект: 1) чувства — в този контекст те означават емоционалната реакция „тук и сега”, предизвикана от конкретния пациент или събитие (например „Вие ми харесвате”); 2) нагласите (към определени явления) — повтарящите се чувства в аналогични ситуации („Харесват ми блондинки”); 3) мнения — съждения относно пациента или дадени явления („Вие можете да бъдете харесван”); 4) формулировки — обосновка на съжденията относно пациента във връзка с неговата биография („Вие можете да бъдете харесван заради…”); 5) асоциации — мисли, възникващи във връзка с обсъждания момент („Вашата постъпка (или външност) предизвика у мен спомена за …”); 6) фантазии — по-сложни форми на асоциация („Мислено аз си представям вас и него (нея) и това как се срещате след тази беседа и обсъждате….”); 7) преживяваният опит — реално обоснована асоциация, свързана със засегната тема („Това ми напомня нещо, което аз съм преживял…”); 8) тяло — мимика, жестове, движение на тялото като невербални форми на себеразкриване, съпътстващи думите или заменящи ги; 9) история („Аз съм роден в Ню Джърси”); 10) отношение към околните („Аз реагирам по същия начин, когато моята жена…”); 11) околните („Моята жена…”).
Управляваното себеразкритие е уместно, когато психотерапевтът влиза в ролята на модел за поведение на пациента. То може да бъде полезно и в случай, че психотерапевтът признава своите грешки в прилагането на един или друг прийом, ако това е било отбелязано от пациента. Прекомерното увличане в себеразкриване обаче може да навреди на психотерапевтичния процес. Себеразкриването е противопоказано, ако то е несвоевременно, в частност ако Азът на болния е недостатъчно зрял или ако болният изпитва негативно емоционално отношение към психотерапевта. В тези случаи пациентът може да използва себеразкриването на лекаря, за да го дискредитира, като форма на съпротива срещу психотерапията.
Себеразкриването на психотерапевта е необходимо да се прилага, като се отчитат съответните потребности на пациента в определен момент и в условията на контролирана спонтанност. С помощта на себеразкриването психотерапевтът може да успокои и емоционално да подкрепи, да внуши и интерпретира, да създаде чувство за взаимно разбиране, да предостави на пациента модел на собственото му поведение за идентификация.
Себеразкритиването на психотерапевта се използва за задълбочаване на психичния контакт с пациента на относително по-късните етапи от психотерапевтичния процес. Разработени са специални психотерапевтични инструменти за оценка на степента на себеразкриване на психотерапевта в психотерапевтичните отношения с определени пациенти. Най-известен сред тях е въпросникът на Джурард (1958).
***
Из: „Психотерапевтична енциклопедия“ (2019),
Автор: Борис Карвасарски
Оригинално заглавие: „Психотерапевтическая энциклопедия“
Превод от руски език: Силвия Давидова-Иванова
ISBN 978-1-68454-600-8
Институт за личностна и организационна ефективност 