365 дни на психотерапията: 139 – Свободни асоциации

При използване в качеството му на специален термин, терминът „С. А.” обозначава способ на мисленето на пациента, поощряван от предписанието на аналитика пациентът да се подчини на „основното правило”, т.е. напълно свободно да изказват своите мисли, като през това време не правят опити да се концентрират, да тръгват от определена дума, число, образ в съновидение, представа, или самопроизволно (да насочват асоциациите си – бел. прев.).  (Райкрофт Ч., Лапланш Дж., Понталис Дж. Б., 1996).

Правилото на С. А. се явява опора на цялата психоаналитикачна техника и често в литературата бива определяно като „основно, фундаментално” правило. Невъзможно е да се посочи точна дата на това откритие – Фройд ((Фрейд (Freud S.)) се движи към него постепенно – между 1892-1898 г. – и по различни начини. В писмо до Цвайг ((Цвейг, (Zweig S.) Фройд (1931) отбелязва, че техниката на С. А. се разглежда от много хора като най-важното постижение на психоанализата (психоанализ). Джоунс (Джонс,  (Jones E., 1954) смята разработването на метода на С. А. за „един от двете най-велики дела в научния живот на Фройд, като другото е самоанализът (самоанализ), благодарение на който той се учи да изследва сексуалния живот на детето, включително знаменития едипов комплекс («эдипов комплекс»).

Асоциациите се разглеждат в качеството им на индикатори на онези целенасочени идеи и фантазии, които не могат да бъдат постигнати от пациента без интерпретиращата помощ на аналитика, доколкото те се намират в психодинамичното безсъзнателно. Фройд използва две немски думи «Einfall» и «Assoziation»,, много различни по смисъл, но които обикновено се превеждат на английски език като «association» (ассоциация), а често се употребяват и на немски като синоними. Добрата „«Einfall» (внезапно възникнала мисъл, идея) съдържа в себе си творческото начало, докато в същото време думата «Assoziation” подчертава връзката. В крайна сметка в субективния опит  „Einfall” се явява израз на мисловния процес, който води към нова конфигурация на асоциациите («Assoziationen») на пациента, които обаче се обединяват в единно осмислено от аналитика цяло.  «Einfall» притежава интегрираща функция, която го доближава до инсайта (инсайт).

Техниката на С. А. (Райкрофт Ч., 1995) се основава на три положения: а) мисълта е склонна да се движи по посока на онова, което е значимо за мислещия; б) потребностите на пациента в лечението и осъзнаването (осознание), че го лекуват, го навеждат км асоциации на това, което е значимо за него, с изключение на ситуациите, при които действат съпротиви (сопротивление); в) съпротивите стават минимални при отпускане и максимални при съсредоточеност. Именно приемането от Фройд на техниката на С. А. му позволява да се откаже от хипнозата (гипноз) и да провежда аналитична работа със съпротивите, проявяващи се по време на аналитичните сесии като неспособност на пациента да асоциира свободно. Обикновено работата със С. А. започва след като е завършило предварителното интервю. В предварителното интервю аналитикът оценява способността на пациента да работи в психоаналитична ситуация. Част от тази работа е в това да се определи еластичността на Егото на пациента, неговата способност да възстановява своите душевни сили, докато се колебае между по-регресивните функции на неговото Его, които са необходими при свободните асоциации, и по-развитите функции на Егото, които изискват разбиране на аналитичните нахлувания, даване на отговор на директни въпроси и резюмиране на всекидневния живот в края на сеанса (Томэ X., Кёхеле Х., 1996).

Контекстът, в който пациентът бива инструктиран за правилата на С. А., изисква специално внимание. Често формалните моменти, свързани с лечението, а именно ограничителните съглашения относно заплащането, времето на сеансите и почивните от работа дни (които обикновено не предизвикват у повечето хора особено приятни чувства), се обсъждат едновременно в рамките на един и същ сеанс, по време на който се обсъжда и „фундаменталното правило”. Фактически различните аспекти на съглашението са така тясно свързани, че правилото на С. А. много често погрешно се възприема почти като еквивалент на договор, подобен на договор за хонорар и на процедура, към която се придържат страните в случай на прекъсвания и на пропускане на сеанси. Тревогата, вече налична у пациента, се засилва поради неприличната необходимост пациентът да разкрива своите най-съкровени тайни на непознат човек.

Фройд (Фрейд, 1916-1917) се опитва с помощта на анекдот да поясни защо никога не трябва да си позволяваме дори във вид на изключение да запазваме своите тайни – той казва, че ако около църквата Св. Стефан се създаде убежище за виенските бездомници, то те биха останали именно там. Той не разрешава да се правят каквито и да било изключения от фундаменталното правило и заставлява своите пациенти да съблюдават абсолютна честност. По негово мнение, практиката потвърждава, че е безсмислено да се правят изключения.

А. Фрейд (А. Фрейд, Freud А.) смята за решаващо това как пациентът преживява правилото за С. А. Това преживяване, очевидно, не е предварително съществуваща величина, а ситуативна и процесуална такава – колкото повече фундаменталното правило встъпва като свещено, толкова по-силно е противодействието срещу него. „Така ние се интересува не от това основното правило да се съблюдава заради самото него, а породеният от него конфликт. Едва когато наблюдението е насочено последователно върху То, след което върху Аза, и интересът е раздвоен, обхващайки двете страни на намиращия се пред нас човек, ние можем да говорим за психоанализа, отличаваща се от едностранния хипнотичен метод (Freud А., 1937).

Призивът към С. А. сякаш води към дилема – възможността му да каже нещо зависи от степента, до която той прави съзнателни опити да взима свободно решения. Правилото (на С. А. – бел. прев.) трябва да го поощрява да отхвърли съзнателната селекция в полза на свободната игра на мисълта. Ако описаните от пациента чувства и мисли се разглеждат от гледна точка на тяхната детерминация, те изглеждат несвободни в смисъл, че са мотивирани. Пациентът не може да контролира латентното съдържание на своята мотивация, доколкото разгръщането на безсъзнателните и предсъзнателните мисли и желания се нарушава от т.н. цензура. Интерпретативната помощ в преодоляването на цензурата позволява на пациента да осъзнае своята зависимост от безсъзнателните желания, както и да обогати своите мисли, в резултат на това, че той отново е получил достъп до тях. Така С. А. водят към настоящето, което изглежда като един неразрешим логически парадокс, макар и свободните асоциации да отразяват противоречия, присъщи на напрежението между зависимостта и автономията. Правилото дори може да се разглежда като символ на противоречието: ние ставаме по-свободни, когато се примиряваме със зависимостта си от нашето тяло, от неговите потребности, от близките ни и пр. (Томэ, Кёхеле, 1996).

Мислещият пациент, у когото възниква случайна асоциация, винаги когато говори, ще отхвърля или задържа всяка случайна дума или неясна мисъл. Задържаният материал не е загубен за С. А., поведението обаче на твърде амбивалентния компулсивен болен от невроза показва, че правилата могат да бъдат доведени до абсурд (ad absurdum). Действително, две различни мисли не могат да бъдат изразени едновременно.

Освен влиянието на индивидуалната патология на пациента върху разбирането на фундаменталното правило, важно е да се разгледа онова, което внася в разбирането от пациента на това правило аналитикът. Много пациенти разбират С. А. като изискване за несвързано, неподредено или нелогично мислене или като техен собствен монолог в присъствието на един мълчащ аналитик.

Томе, Кехеле (Томэ, Кёхеле, 1996) показват, че запознаването с фундаменталното правило често води до недоразумения, които се нуждаят както да бъдат изяснени, така и да бъдат интерпретирани (интерпретация). Ако пациентът реагира на стимулирането от страна на аналитика с монолог, то трябва да се постави въпросът с какво аналитикът е предизвикал такава реакция. Съществуват редица анекдоти на тази тема. Лоуенщайн (Лоуенштейн, Loewenstein R.) съобщава за пациент, който казва: „Аз мислех да асоциирам свободно, но по-добре да Ви кажа какво всъщност мисля”. Способността на пациента да асоциира свободно може да нараства с нарастването на продължителността на лечението. Айслер все пак (Айсслер, Eissler K., 1963) посочва, че е „съмнително някой напълно да постигне съответствие с това изискване”. Томе и Кехеле (Томэ, Кёхеле, 1996) продължават: „Ние не можем да твърдим, че в края на лечението всички пациенти ще дават по-творчески и по-спонтанни асоциация, отколкото в началото. Голямата вътрешна свобода може да се проявява различно – в мълчанието, в речта и в действията.”

При запознаването на пациента с фундаменталното правило една от най-обещаващите техники се явява използването на метафори, които могат да отклонят пациента от строго задължителното „Вие трябва да кажете всичко” («вы должны сказать все») и от вътрешно свободното „Вие можете да кажете всичко” («вы можете сказать все»). Няколко метафори могат да изпълняват тази функция, това зависи от много фактори, и не на последно място – от тяхното семантично съдържание.

Фройд използва метафората за пътешествието на голямо разстояние. „Въпросът ‘С какъв материал да започнем лечението?’ като цяло няма значение – без особено значение е дали ще се започне с историята на живота на пациента, с историята на неговата болест, или със спомени от детството му. Трябва да се позволи на пациента да говори и сам свободно да избере от кое място да тръгне. Ето защо ние му казваме: „Преди да мога да Ви кажа нещо, трябва да науча много за Вас. Моля, разкажете за себе си.” Единственото изключение е, че пациентът трябва да съблюдава фундаменталното правило на психоаналитичната техника. Това трябва да му се съобщи на първо място: „Още едно нещо, преди да започнете – онова, което ще ми разкажете, трябва да се различава в едно отношение от обичайната беседа. По правило, Вие се опитвате да прекарате една свързваща нишка през всички Ваши разсъждения и ,за да не се отдалечите твърде много от същността, Вие изключвате страничните мисли, второстепенните теми, които могат да възникнат у Вас. Сега обаче Вие трябва да действате по друг начин – ще забележите, че в хода на Вашия разказ ще се появяват различни мисли, които бихте искали да сложите настрана зарадикритичното си отношение към тях, както и поради това, че те будят възражения. Ще изпитвате желание да си кажете, че едно или друго нещо не е уместно или съвършено не е важно, или е безсмислено и поради това не е необходимо да говорите за него. Вие не трябва никога да се поддавате на тази критична нагласа – тъкмо обратното, независимо от нея, Вие трябва да кажете именно това, към което изпитвате отвращение. По-късно ще видите и ще се научите да разбирате причината за това предписание – единственото, което е необходимо да следвате. Така че говорете всичко, което Ви идва наум.

Действате така, сякаш сте пътешественик, който седи до прозореца на вагона и описва на някой, който седи навътре във вагона, променящите се картини. И накрая, никога не забравяйте, че сте обещали да бъдете абсолютно честен, и не изключвайте от разказа си нищо, за което по някаква причина Ви е неприятно да говорите” (Freud S, 1913).

Тази метафора показва какво се разбира под термина „свободна” («свободная»), а именно да не се изключва нещо съзнателно или умишлено. Повечето аналитици смятат, че никак не е лесно да се преведе „свещеното правило” («священное правило», Фрейд, 1916-1917) в продуктивна светска форма. По какъв начин пациентът възприема онова, което казва аналитикът, зависи от  избора както на време, така и на думи. Колкото по-голямо е Супер-Егото, толкова по-малко е свободното асоцииране.

Целесъобразно е пациентът да бъде запознат с правилата стъпка по стъпка, именно изхождайки от тази форма, като се отделя особено внимание на избора на времето за това, на думите и преди всичко на реакциите на пациента. Всички изказвания на аналитика по повод на правилата са важни за отношенията на пренос, а това как той реагира на въпросите на пациента, особено на тези за фундаменталното правило, влияят както на преноса (перенос), така и на работния алианс (рабочий альянс).

***

Из: „Психотерапевтична енциклопедия“  (2019),

Автор: Борис Карвасарски

Оригинално заглавие: „Психотерапевтическая энциклопедия“

Превод от руски език: Силвия Давидова-Иванова

ISBN 978-1-68454-600-8

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s