Понятие, което се среща в психотерапевтичната литература, в частност в книгата „Психотерапия” (Психотерапия) на известния чешки психотерапевт Кратохвил (Kratochvil S., 1987). Той сближава това понятие с комплексната, интегративна (интегративная) психотерапия, като подчертава значението му в емпиричен и научно-познавателен план. Емпиричният подход произтича от практиката на психотерапевтичната дейност, която използва в лечението на пациента всички достъпни знания от различни школи. Научният подход се стреми към синтез на вече съществуващите и научно разработени методи на психотерапия. Тук ние срещаме редица хипотези:
1) при всички подходи има общ изначален фактор, който следва да бъде проявен и синтетично квалифициран;
2) при различните подходи могат да се идентифицират и различни изначални фактори, които могат да доведат до една и съща цел по различни начини;
3) съществуват различни изначални фактори, които е необходимо да се отчитат в изследването на различни признаци и проблеми у конкретния пациент, но които не са пригодни в други случаи, когато се изисква да се идентифицират и отчетат други фактори.
Тези 3 хипотези не се изключват една друга. Разработването на понятието С. П. изисква да се разчита на знанието за основни неспецифични признаци, които се откриват в различни психотерапевтични направления. В описанието им Кратохвил се позовава на работата на Франк (Франк, Frank J. D., 1973). Последният посочва 4 такива признака:
- Взаимоотношения между пациента и психотерапевта в контекста на диадните отношения. Важна тяхна черта е вярата на пациента в знанията на психотерапевта и в неговата възможност да може да му помогне. Пациентът трябва да вярва, че психотерапевтът е загрижен за него и за стоящите пред тях двамата задачи. Това незадължително е „съгласие” на лекаря с пациента, а по-скоро намерение на психотерапевта да окаже помощ на пациента, независимо от състоянието на последния. Психотерапевът трябва да внуши на болния увереността в това, че той ще се справи със своите проблеми и че той (психотерапевтът) приема пациента такъв, какъвто той може да стане.
- Раздел от терапията, насочен към усилването на очакванията на пациента. Лечебните процедури се провеждат в специални помещения, в места, които имат „истинска аура” (подлинная аура), които „провокират” пациента да активизира терапевтичното си сътрудничество с психотерапевта. Пациентът е свободен да изразява своите чувства, да участва емоционално в лечебната процедура, той е длъжен да бъде постоянно уверен в това, че никой няма да го принуждава към това, което той ще прави по време на лечението.
- Разясняването на понятията „здраве” и „болест”, „нормално” и „болестно състояние” («здоровье» и «болезнь», «нормальное» и «болезненное состояние»). Това разяснение помага на пациента да се ориентира в своите симптоми. Такъв тип помощ от позицията на „философията на живота” (философия жизни) се квалифицира като частично оптимистична, а не като водеща до деморализация на болния.
- Подход към теорията. Някои подходи детайлно насочват дейността на пациента, други поощряват неговата инициатива. Добре е, ако пациентът признава своите грешки и се постарае след това да ги коригира, което ще изисква от него определени усилия и задължения. Активното участие на психотерапевта и на пациента в този процес служи за основа на техните отношения и на влиянието на лекаря върху лечебния процес. Тяхната дейност при всеки един подход може да бъде различна по свой специфичен начин, но техните функции остават неизменни.
Посочените 4 признаци на психотерапията, по Франк, влияят на пациента по няколко начина:
1) усилват стремежа към научаване (научение) на когнитивно и на битово ниво, спомагат за детайлното обяснение на затрудненията; психотерапевтът (а в групата — и нейните членове) служи за образец на алтернативните начини за преодоляване на проблема, а пациентът опознава разликите между собствените резултати и реалността, между своята дейност и дейността на другите, между своята оценка на другите хора и тяхната оценка за него самия;
2) увеличават надеждите за подобрение, включително и у психотерапевта по отношение на неговия метод;
3) полагат се основите на успеха, който нараства в зависимост от способността на всеки да се справи със своя проблем;
4) помагат да се преодолее деморализиращото влияние на околните.
Обстоятелството, че общите фактори на психотерапията (общие факторы психотерапии) обуславят ефективността на различни нейни форми, според Франк не означава, че всички форми на психотерапия са взаимозаменяеми. Едни подходи са по-приложими към едни пациенти, други — към други. Той смята, че представителите на различните школи трябва да продължат да разработват собствените си възгледи и хипотези, колкото и еклектични да изглеждат те. Способностите и работата на психотерапевта ще помогнат на пациента да придобие увереност в себе си, което зависи и от възможностите на последния да овладее нужната схема и прийоми.
Отбелязваното от много автори отсъствие на съществени преимущества в ефективността на психотерапията, осъществявано от представители на различни направления с помощта на различни методи, позволява на Люборски и др. (Luborsky L. et al., 1975) да оценят този факт с думите от „Алиса в страната на чудесата” на Л. Карол: „Всички печелят и всички заслужават награда” («Все выигрывают, и каждый заслуживает награды»). Но казаното по-горе не означава, че психотерапевтичното въздействие върху пациента не може да се усили с отчитане на особеностите на неговата личност и клиничните прояви на заболяването му. Така изследванията на Ледер (Leder S., 1992) показват, че при болните от експерименталните групи, в които освен стандартната терапевтична програма (индивидуална и групова психотерапия, социотерапия) (индивидуальная и групповая психотерапия, социотерапия), се прилагат също хипноза или медитация (у пациенти с доминиращи соматични симптоми), педагогическа ролева терапия и тренировка в социални навици (у пациенти с доминиращи поведенчески нарушения) и поведенческа психотерапия (у пациенти с доминиращи психични симптоми), се отбелязва по-голяма степен на симптоматично подобрение, отколкото при пациентите, които са лекувани единствено по стандартната терапевтична програма.
Примери за реализация на С. П. са мултимодалната терапия на Лазарус (мультимодальная психотерапия Лазаруса), теорията на Гарфилд (теория Гарфилда, Garfield S. L., 1980), изложена в неговата книга „Еклектичният подход” (Эклектический подход»), и др.
Разглеждайки понятията „синтетична психотерапия” («синтетическая психотерапия»),, „интегративна психотерапия” (интегративная психотерапия), „еклектична психотерапия” («эклектическая психотерапия), „комплексна психотерапия” («комплексная психотерапия»), би следвало да помним изказването на В. Н. Мясищев (В. Н. Мясищев, 1973) по повод неговото отношение към психотерапевтичната полипрагмазия (използване на много методи наведнъж – бел. прев.): „Ние се присъединяваме към онези психотерапевти, които говорят за комплексен метод за лечение на неврозите, но решително се разграничаваме от хората, използващи този термин, без добре да разбират значението му. Така, като признаваме значението на психофармакологията и на другите средства на лечебната химия, а също така силата на природата, смятаме тези методи за спомагателни и категорично възразяваме срещу подмяната им с психотерапия, което, за съжаление, се прави често. Основа на психотерапията е знанието за личността и за нейните отношения като вътрешни условия на невротичната декомпенсация, нейните слаби, уязвими места, които определят и непреодолимата за нея в момента декомпенсация по отношение на външните условия; правилното решение на въпроса за насоката, способите и най-ефективните методики в психотерапията ние търсим в познанието за личността и за нейната онтогенеза.”
***
Из: „Психотерапевтична енциклопедия“ (2019),
Автор: Борис Карвасарски
Оригинално заглавие: „Психотерапевтическая энциклопедия“
Превод от руски език: Силвия Давидова-Иванова
ISBN 978-1-68454-600-8
Институт за личностна и организационна ефективност 