Разработена е през 60-те г. на ХХ в. от В. Кречмер (В. Кречмер, Kretschmer W.), който е син на немския психиатър и медицински психолог Е. Кречмер ((Э. Кречмер (Kretschmer Е.)).
Този подход (Бурно М. Е., 1995), продължавайки традицията на учението на Е. Кречмер за характера, синтезира в себе си идеите ня някои религиозни и мистични учения (йога/йога, санхя/саньхя, дзен/дзэн), на емпирични психотерапевтични подходи (внушение в състояние на бодърстване, хипноза/гипнпоз и др.), идеите на някои немски просветители и културолози (естетично възпитание на Гьоте – Шилер, митологията и разбиранията на Шелинг/Шеллинг), дълбинната психология на Новалис и Карус (Новалис и Карус).
В основата на теоретичната концепция за С. П. П. К. лежи единството на биологичните, психичните и духовните процеси, които опредеят „индивидуалната структура на динамичното развитие на характера”. Съгласно това помощта на лекаря-психотерапевт трябва да съответства на тази триединна структура и да се простира от отстраняването на болестните симптоми до подготовката за разбирането на смисъла на живота. В същото време посочените процеси имат своя динамика и организацията, и се развиват по свои собствени закони. Така природното в човека (биологичното) е тясно свързано с телесните и псоихофизиологичните му особености: то се определя от научно-обосновани закономерности и оказва значително влияние върху психичните процеси, които, в частност, се изразяват в динамиката на характера. Духовното (личностното, метафизичното) е онова, което „престъпва” биологичните и психологичните закони и не зависи нито от строежа на тялото, нито от душевните свойства на човека. В С. П. П. К. духовното има религиозен или философско-нравствен смисъл. Естествено, едно такова разглеждане на духовните процеси изисква привличането на религиозни и философски системи, които определят извънпсихологическите процеси с божествена природа.
Особено важни предпоставки на С. П. П. К. се явяват, на първо място, вярата на психотерапевта в стихийната божествена сила, заключаваща се в духовното движение на човека: на второ място, обръщането към творческата и свободна личност на пациента, който може както да осъзнае своето духовно предназначение, така и да възпрепятства неговите прояви; и на трето място – признаването на културно-историческия контекст, на „обществено-културното пространство”, което, от една страна, представлява само по себе си продукт на човешката дейност, а от друга – може да влияе върху процеса на придобиване и на осъзнаване (осознание) на човешкото предназначение. Авторът подчертава значението на привличането на културата, без сериозното въздействие на която е невъзможно постигането от пациента на терапевтичен ефект. Кречмер допуска, че човекът започва живота си и действа като индивидуална телесно-душевна организация, върху уникалното развитие на която влияят (макар и да не го определят) социалните процеси (законите, социалните и нравствените норми) и наследствено-биологични фактори. В концепцията за патологията на Кречмер са взаимосвързани биологичното и социално-психологичното (еквивалент на последното в С. П. П. К. е духовното в социо-културно разбиране) начало на човека. Невротичните и някои психотични разстройства, включително разстройствата при шизофрения, се обясняват със съществуването на „основен биологичен проблем” (основная биологическая проблема) – на нарушение в съотношението между процесите на биологично и духовно (социално) съзряване. В С. П. П. К. е разработена типология на биологичното и духовното съзряване. Така причина за невротичния конфликт и невротичното поведение, обусловено от него, може да се явява противоречието между абнормно задържаната на инфантилно ниво личност и биологично зрелите инстинктивни прояви, например нарушения на отношенията в семейството у човек, който в биологичен план се стреми към пълноценен сексуален живот, но в семейството си играе ролята на дете по отношение на своята съпруга. В това свое разбиране за невротичния конфликт С. П. П. К. значително се разминава с психоанализата (психоанализ), който в приведения пример ще търси динамините причини за такава дисхармоняи. Психотерапевтът, провеждащ С. П. П. К., се направи опит да намери „индивидуалната структура” на проблемите и дисхармониите в „индивидуалната структура” на проблема и дисхармонията в съзряването, доколкото единствено чрез разбиране на характера може да се обясни проблемното поведение на човека, а не обратното. Характерът като психично образувание в една такава трактовка става основен обект на анализа и терапията. Характерът се развива в борбата на волята на човека с житейските обстоятелства, но в определена степен е обусловен от биологични причини и от наследствеността. Задачата на психотерапевта е да определи относителното тегло на тези фактори и тяхното съотношение, за да може да обоснове избора на съответните методи за лечение (психофармакологични препарати, физически упражнения, упражнения, развиащи психиката, хипноза, дълбинен анализ на характера и др.).
Психологическата терапия (терапия, насочена към изменения в патологичния характер) преследва 3 основни цели:
1) освобождаване на характера;
2) компенсация на характера;
3) динамично развитие на характера.
В първия случай (например при значителна личностна незрялост) са необходими мероприятия, които позволяват човек да се освободи от трудната проблемна ситуация или от чуждите за него цели и нагласи. Във втория случай психотерапията е ориентирана към компенсацията на наличните неизправими характерологични особености у зрялата личност и често е насочена към осъзнаването на тези особености. Най-сложно се явява динамичното развитие на характера. В зряла възраст, у една напълно изградена личност, естественото развитие на характера вече е завършило и остава единствено да се заравнява тази вече сформирана структура, да се подпомага нейната вече формирана структура, да се подкрепя нейната пълна адаптация в различни ситуации (брак, работа), Това е възможно чрез осъзнаване на своята специфика и по пътя на развитие на възможностите за трансцендентално преодоляване на психофизиологичните особености и биологичните закономерности. Осъзнаването в С. П. П. К. включва и емоционално-волеви компонент, който в резултат на развитието може да доведе до „душевна интеграция” (душевная интеграция) – до процес на творческо развитие, до извънопитно придвижване по посока на духовнния ръст с отчитане на собствените биологични и психофизиологични особености, с използване на цялото „обществено-културно пространство” на личноста. В крайна сметка, успехът или неуспехът на психотерапията с еопределят от възможността с помощта на творчески усилия да се преодолеят психофизиологичните особености и да се подпомогне човека в достигането на неговата естествено-историческа същност. „Обществено-културното пространство” (обществено-культурное пространство) обуславя посоката на движение на личността и целите на психотерапията. В беседата с психотерапевта у пациента например може да се разкрие склонност към художествено творчество или към литература, религия или към наука и изобретатество, могат да бъдат разкрити и алтруистични тенденции. Благодарение на този събуден интерес към неизвестни области на живота и на непроявени досега възможности, пациентът може именно по този начн да види пред себе си своите бъдещи хоризонти и насоки на своя личностен ръст – инстинктивни, метафизични и личностно-продуктивни, а задачата на психотерапията в такава ситуация, от една страна, е да спомогне пробуждането на тези тенденции, а от друга – да помогне в поставянето и постигането на индивидуално-личностните цели, придвижването към които именно ще доведе до хармонизация на личността, до по-пълно и равновесно съзряване и в крайна сметка – до „развитие на характера’ и до преодоляван на болестните прояви.
Описаните цели не могат да бъдат достигнати чрез простото прилагане на определени технически прийоми, поради което в С. П. П. К. психотерапевтичното въздействие се основава на интуицията. Предполага се, че психотерапевтът владее различни психотерапевтични прийоми и се опира на някои психолого-динанимични правила и категории. Пациентът е длъжен да осъзане и преживе това как неговите природно-биологични способности първоначално се разкриват, дават импулс на психичните процеси, а след това се вливат в нравственото и естетическото творчество.
Този процес на движение се съпровожда от 3 основни взаимодопълващи се подходи:
1) упражнения – физически и психологически тренировки, духовни и социални практики, хипноза и внушение;
2) самопознание — анализ на характерологичните прояви и особености;
3) положителни преживявания и творчество.
На последното се придава голямо значение, ето защо този аспект на психотерапията е подробно разработен в С. П. П. К. Той включва в себе си:
1) свободно фантазиране в състояние на бодърстване, като фантазиите и фантастичните картини се обсъждат след това;
2) припомняне на радостните събития от миналото, особено от детството;
3) изобразително творчество, което обезпечава личностен ръст в процеса на заниманията;
4) съзерцаване на произведения на изкуствата.
5) музика и пеене, особено на народни песни, които са постоянна част от живота на пациента;
6) поезия (особено голямо значение, наред с четенето на стихове на себе си, се придава на декламацията, по време на която пациентът израства духовно, постигайки човешки идеали и бидейки проникнат от тях).
7) танцът като културна форма на себеизразяване, който има няколко терапевтични функции: екстатични преживявания, отреагиране, сугестивен компонент, символична проява на колективни и индивидуални тенденции и др.;
8) проиграване на драматични произведения, които способстват за развитието на редица човешки способности – от трениране на междуличностното общуване до преживяване на особено важни метафизични категории и духовни състояния (предлага се да се поставят с участието на пациентите написани от тях пиеси, отделни актове на сценични драматургични произведения, приказки и балади);
9) ориентиране на пациента към постоянно усъвършенстване и осъзнаване на положителните преживявания и в тврочество, „за да изрази себе си и да извърши нещо полезно за хората”.
Кречмер разглежда в качеството на основа на разработения от него мтод за въздействие, съчетаването на медикаментозни средства и различни видове психотерапевтични подходи, като методът му е свободен от каквито и да било „изкуствено изолирани методики”. С. П. П. К. се обръща към реалния пациент, към различни негови страни – биологична, психична, духовна.
***
Из: „Психотерапевтична енциклопедия“ (2019),
Автор: Борис Карвасарски
Оригинално заглавие: „Психотерапевтическая энциклопедия“
Превод от руски език: Силвия Давидова-Иванова
ISBN 978-1-68454-600-8
Институт за личностна и организационна ефективност 