365 дни на психотерапията: 108 – Научни основи на психотерапията

Историята на психотерапията може да бъде проследена назад, в далечното минало. Още Хипократ представя типологията на темперамента и смята словото за едно от лечебните средства. Същинските научни обосновки, които позволяват психотерапията да бъде разглеждана в качеството ù на научна дисциплина, се натрупват едва през нашия век. Особено бурна еволюция в психотерапията се отбелязва през последното десетилетие, когато новите научни разработки и изследвания позволяват да се види в психотерапията именно научната дисциплина, а не просто сбор от методи, основани на лични свидетелства или система от убеждения (убеждения), създадени от една или друга „школа”, което може да има повече общо с религиозните представи, отколкото с научния подход.

Въпросът за това кой метод в психотерапията е научен, а кой ненаучен, остава отворен и до днес, доколкото, независимо от получените нови, по-точни научни резултати, още много задачи в един от най-сложните подходи към човека — психотерапията, остават нерешени. Не бива също така да се решава проблема за научността в психотерапията, като се приема, че ако с психотерапия се занимават дипломиран специалист лекар или психолог, то тяхната дейност е научно обоснована, а ако тя се извършва от други лица — то тя е ненаучна. В качеството им на общи предпоставки на научния и ненаучния подход в психотерапията може да се представи такъв, при който познавателните (когнитивни) структури у ненаучно работещите психотерапевти са построени на основата на личния опит, докато прилагането на научно обосновани психотерапевтични методи се опира на съвременните теоретико-методологически научни знания. Известно е, че много психотерапевтични методи, използвани понастоящем, не са възникнали под влиянието на общопсихологическата теория, а се явяват производни на личната интуиция и опит. В много от тези случаи отсъства научна обосновка.

Под психотерапия обикнвено се разбират или редица методи, които включват психологически средства за лечение на психичните разстройства, или практическата работа на онези, които използват тези методи. Подобна диференциация съответства на различията между методологичните норми и психотерапевтичната практика. Психотерапевтичните методи могат да бъдат интерпретирани като методологични норми, ако тяхното описание съдържа информация за иницииращата ситуация и диагноза на проблема, излага терапевтичните цели и предлага съответни психотерапевтични действия. Различните личностни характеристики, условия на обкръжаващата среда и т.н., които са важни за дадения тип лечение, също могат да бъдат част от първичната ситуация или от разбирането на проблема. Предложенията за терапевтични действия могат да бъдат под формата на по-прости или сложни намеси, както и да включват използване на терапевтични подстратегии като например фокусиране, интерпретация (интерпретация) или конфронтация (конфронтация). Нужно е също така да се знае какви действия могат да бъдат реализирани и при какви условия (в рамките на терапевтичния процес), а допълнително — с каква цел. Определянето на показанията за прилагане на едни или други методи се явява общо правило за действие, което показва кои мерки са оптимални при актуалните условия, и включва предиктори на възможностите за успех по отношение на конкретния случай (Baumann U., von Wedel В., 1981).

Методите на научно необоснованата психотерапия обикновено нямат точни показания, техните цели са недостатъчно ясни (поради което не може да се поставя въпроса за тяхната ефективност), често е трудно да се разбере терапевтичната стратегия на действията (насочени към постигане на неясните цели – бел. прев.) и да се предположи какъв ще е резултатът от тях. Това означава, че такава психотерапия не може да бъде реконструирана под формата на методологически обоснована норма.

При лечението на психичните разстройства ние, по правило, не се занимаваме с определени феномени и методите за психотерапевтична намеса често се явяват не методологични норми, а имат евристичен характер.

Евристичността обаче може да бъде и система от методологично обосновани норми. Тя може да включва насока на действие при определени начални условия за постигането на определени цели. Една от характеристиките на началните условия например, може да бъде това, че проблемът не е напълно ясен. В този случай действията могат да започнат не със същинска терапия, а с анализ на на проблема.

Изкуството да се прилагат нормите на научно-обоснованата психотерапевтична практика се проявява в способността творчески настроеният психотерапевт съзнателно и планомерно да прилага доказани, узаконени знания, оценени норми и евристичност  (Perrez M., 1989).

Активната личност запълва празнотата между наличната научно-обоснована база знания и онази, която е необходима в действителност, с помощта на собственото си знание, формирано на основата на личния опит. Такива лично създадени норми, евристичност и каузални атрибуции, които се използват за обяснение на ефектите на действието, могат да бъдат лъжливи. Би било грешка обаче да се смята, че психотерапевтът не може да се окаже успешен в терапевтично отношение на основата на личните си знания.

Способността да разрешава проблеми на активния психотерапевт се увеличава единствено при условие, че той усвоява нови знания. Това обаче не се случва, когато психотерапевтът е придобил опит в приемането на лъжливи каузални атрибуции и си остава успешен само в частни психотерапевтични случаи. Такива „:природни таланти”, формирани на основата на личния им опит, заплашват с това, че могат да основат терапевтични школи, базирани на техните лъжливи каузални атрибуции и представи, особено ако притежават харизматична външност и техните „особени методи” следват масовия вкус в конкретния период. Привлекателността на такива концепции, създадени от един човек, обикновено са резултат и на тяхната теоретична простота, директна вероятност и универсално приложение, т.е. на онези характеристики, които удовлетворяват човешката потребност от яснота и проста, от неоспоримост на утвържденията. В противовес на това, научната основа на поведението на психотерапевта се явява комплексна, отворена за по-нататъшно развитие и нуждаеща се от преразглеждане.

За практическата психотерапевтична дейност теоретико-методическите и методическите знания са недостатъчни. Предполага се, че ефективното решаване на поведенчески и психични проблеми е възможно не само посредством промяна на знанията, но и също така чрез използване на разбирането за условията, които формират проблема и неговата динамика („обусловено” знание).

Разбирането на степента на научна обосновка на психотерапията също така зависи от социално-историческите условия. Към настоящия моментт ние наблюдаваме представи за произхода и за лечението на психичните разстройства, които са свързани с определени културни особености, коренящи се в далечното минало. Причините за диференциране на научното знание от личното, битово знание и мнение, излизат извън личния опит. Научността зависи, освен от всичко останало, от обосноваността на междуличностния опит, получен в съответствие с нормите на научната меотдология на собственото историческо време. Това, което научното общество в определена епоха определя като достоен принос в структурата на науката, зависи не само от социологичните феномени, но и от точните, достъпни за изследване резултати, постигнати в прогреса на знанието. Така, след трудовете на И. П. Павлов (Павлов)  по проблемите на условните рефлекси, научният свят започва да разглежда по друг начин определени психологични феномени. Това обяснява защо обосновката на „технологиите” в психотерапията зависи от напредъка на знанието. В този смисъл, научно обоснованата психотерапия се явява отражение на своето време.

На основа на представите на Бунге (Бунге, Bunge M., 1967) и Пере (Перре, Perrez M., 1989), в качеството им на общи критерии за научна обосновка на психотерапията могат да се разглеждат (Абабков В. А., 1998):

  1. Доказателства за ефективността на психотерапията.

Ефективността на психотерапията не може да се оценява единствено субективно, на базата на мнението на психотерапевта или на пациента. Оценката на ефективността изисква сложни, многофакторни изследвания (вж Оценка эффективности психотерапии/Оценка на ефективността на психотерапията, Метаанализ на резултатите от изследвания на ефективността на Граве/Метаанализ результатов исследования эффективности психотерапии Граве).

  1. Обосноваване на психотерапията чрез предположения, които не противоречат на съвременните научни данни.

         Този критерий изисква наличието на съвременни научни знания не само в областта на психотерапията, но също така и по теориите за личността и по психопатология.

  1. Прилагането на приетите психотерапевтични теории, които обясняват научно ефективността на психотерапевтичния метод.

Тези обяснения са свързани преди всичко с методологията на психотерапията.

  1. Етичната законност на психотерапевтичните цели (психотерапевтические цели), с помощта на които се предполага, че ще бъде постигнат успех.

Определянето на целите на психотерапията може да зависи от възможностите на психотерапевта, от особеностите на пациента и от условията, в които се провежда психотерапията. Изборът на най-етичната, да кажем, но същевременно най-сложната или най-слабо финансирана цел на психотерапията, се определя от признаването от страна на психотерапевта на този показател. Той може също така да отчита възможността за използване на психотерапията с политически или идеологически цели.

  1. Етична приемливост на психотерапевтичния метод.

Важността да се съблюдава това условие е особено актуална понастоящем, когато безспирно се рекламират и прилагат разнообразни нетрадиционни и параклинични екстрасензорни, магически, религиозни и пр. (по същността си психологически) методи за въздействие върху човека. Различните екзотични и слабоефективни видове психотерапия остават в арсенала и на дипломираните специалисти.

  1. Разходи по прилагането на метода, необходими за постигането на успех.

В наши дни здравеопазването дори на най-развитите в икономически план страни не може да заплаща напълно особено необходимото дълготрайно психотерапевтично лечение. Вторият проблем се състои в избора на това колко продължителна да е психотерапията в зависимост от нейната ефективност, което също е свързано с икономически показатели. Финансовата страна на психотерапията, както вече беше отбелязано, може да се разглежда и от етична гледна точка.

  1. Вероятност и характер на очакваните странични ефекти.

Този критерий е особено важен за клиничната психотерапия. Научно обоснованата психотерапия, която ясно представя механизмите на влияние, целите, задачите и възможностите, може да предвиди резултатите от своето въздействие и да избегне нежелателните или вредни последици, които все още не са рядкост в психотерапевтичната практика.

Бърза еволюция на психотерапията се наблюдава през последните 10 години, през които се отработват и активно се апробират теоретико-методологичните и методически позиции на психотерапията като научна дисциплина, а развитието на свързаните с нея научни области позволява да се усъвършенстват и сукорят компютърните и математико-статистическите способи и методи за събиране и за обработка на теоретичния и практически материал.

Рязко нарасна броят на научните публикации в последно време, посветени на психотерапията и особено на нейните частни въпроси. Наред с това са налични и немногобройни строго научни разработки с обобщаващ характер, за чието създаване по-рано нямаше условия. Към тях може да бъде отнесено изследването на Ламбърт и Бъргин ((Ламберт и Бергин (Lambert M. J., Bergin A. E., 1992)). В качестовото на общи научни постижения на съвременната психотерапия, авторите разграничават следните положения:

  1. Повишаване на общия ефект на психотерапията спрямо ефекта на спонтанните ремисии.
  2. Позитивност на общия ефект на психотерапията.
  3. Превишаване на ефекта на психотерапията спрямо ефекта на плацебо-контрола.
  4. Вариране на резултатите дори при хомогенните изследвания, което се разглежда по-скоро като следствие от действието на фактори, свързани с психотерапевта, а не с психотерапевтичната техника.
  5. Демонстриране на относителната еквивалентност на резултатите при голям брой използвани методи за психотерапия, терапевтични променливи и времеви условия.
  6. Демонстриране на уникалната ефективност на някои форми на психотерапия при специфични нарушения.
  7. Показване на интерактивната и синергична роля на медикаментите при провеждането на психотерапия.
  8. Показване на особената важност на взаимоотношенията между психотерапевт и пациент за предсказване на резултата и за постигане на вероятно положителна личностна промяна у пациента.
  9. Документиране на негативните ефекти при психотерапевтичното лечение и изучаване на процесите, които водят до влошаване на състоянието на пациентите.

Безспорните научни постижения на съвременната психотерапия и увеличаването на техния брой се явяват много важно условие за превръщането на психотерапията, тази особено важна област на медицината и здравеопазването, в истинска научна дисциплина.

***

Из: „Психотерапевтична енциклопедия“  (2019),

Автор: Борис Карвасарски

Оригинално заглавие: „Психотерапевтическая энциклопедия“

Превод от руски език: Силвия Давидова-Иванова

ISBN 978-1-68454-600-8

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s