Използването на психотерапията в лечението на заекването винаги се е оценявало като много значимо. В психотерапията на заекването могат да се използват различни форми на терапевтично въздействие: рационална и сугестивна психотерапия (хипнотерапия (гипнотерапия), внушение (внушение) в състояние на бодърстване, самовнушение (самовнушение), автогенна тренировка (аутогенная тренинровка) и групова психотерапия (групповая психотерапия).
Страхът, силното вълнение, неувереността в собствените сили, без значение дали тези преживявания възникват дълго преди началото на изказването или не, винаги дезорганизират речта, мисленето на заекващия, променят неговото поведение, носейки му тежки душевни преживявания. Именно затова в основата на психотерапията трябва да лежат медико-психологически мероприятия, насочени към преизграждане на нарушените отношения на личността и въздействащи върху емоционалната сфера на болния.
В процеса на психотерапия на болните със заекване важно значение се придава на потискането на отрицателните емоции и възпитаването на положителни такива, които притежават големи компенсаторни свойства, като стимулират нервната система към преодоляване на трудностите в сложния процес на овладяване на навици за правилна, плавна, свързана реч и правилно поведение.
След подробно предварително запознаване с особеностите на личността на болния и с психотравматичните обстоятелства, следва да се установи какви видове психотерапия и в каква последователност е необходимо да се приложат във всеки конкретен случай. Обикновено се съчетават рационална психотерапия (рациональная психотерапия) и различни сугестивни методи. Най-ефективни в системата от психотерапевтични мероприятия при лечението на заекването са методите на груповата психотерапия.
Основната задача на личностно-ориентираната (реконструктивна) психотерапия на Карвасарски, Исурина, Ташликов (личностно-ориентированная (реконструктивной) психотерапии Карвасарского, Исуриной, Ташлыкова) е преизграждането на нарушените отношения на личността с околната среда. В хода на психотерапевтичните беседи (психотерапевтическая беседа) се изясняват причините за възникване и развитие на страховия синдром и други невротични прояви у болните със заекване. Сред тези причини могат да са неправилното възпитание в детството, психотравмираща ситуация в семейството, по време на ученето и на работата. Психотерапевтичните беседи се провеждат в продължение на целия курс на лечение на заекването. В процеса на психотерапия трябва да се постига ясното осъзнаване от страна на болния на всички обстоятелства, които служат като източник на речевите нарушения и на особеностите на онези психологически фактори, които в голяма степен спомагат за усилването на речевия дефект.
Освен личностно-ориентираната психотерапия, широко се прилагат сугестивните методи за въздействие в състояние на бодърстване, които спомагат за отстраняването на отделните симптоми на заболяването и подобряват общото състояние на болния. При провеждане на тези действия е необходимо да се отчита ролята на емоционалния фактор. Силното емоционално напрежение се използва при лечението както на заекването, така и на тежките зафиксирани болезнени прояви като например мутизма.
За отраняване на заекването широко се използва едномоментният способ за сугестивно въздействие. „Снемането на заекването” (Снятие заикания) се провежда за един момент, а постигнатите резултати се закрепят в хода на последващите логопедични и психотерапевтични занимания (вж Директивно групово въздействие наяве на Дубровский, Императивно внушение наяве на фона на силно емоционално напрежение при заекване по Шкловски // Директивное групповое воздействие наяву Дубровского, Императивное внушение наяву на фоне сильного эмоционального напряжения при заикании по Шкловскому).
При лечението на заекването се прилага хипнотерапия (гипнотерапия), включително и за достигане на катарзис (катарсис) (Rosen H., 1953; Livingood F., 1958).
Из родните автори хипнотерапия при заекване изполват Ю. А. Поворинский (Ю. А. Поворинский, 1950), Д. Я. Венгеровски (Д. Я. Венгеровский, 1955), В. М. Шкловски ( В. М. Школвски, 1975, 1994) и др.
Внушението в хипнозата, подкрепено от логопедични занимания и психотерапевтични беседи, способства за отстраняването на страха от речта, който е един от патогенетичните фактори на заекванего. Хипнотерапията в чести случаи е добра подготовка за провеждането на сеанса на внушение в състояние на бодърстване. Сеансите хипнотерапия се провеждат обикновено с група болни (8-10 човека) в социално оборудвано помещение. По време на внушението в хипноза, освен формулите с общоуспокоителен характер, особено внимание се отделя на нормализирането на емоционално-волевата сфера и на функционирането на артикулационно-гласовия и на дихателния апарат.
Методиката самовнушение (самовнушение) при заекването принципно съответства на предложената от Куе (Куэ, Coue, 1929) и В. М. Бехтерев (В. М. Бехтерев, 1911), но както и автогенната тренировка, се модифицира с цел лечението на логоневрозата. Сеансът на самовнушение се провежда по следния начин: заекващият се настанява в удобно положение със затворени очи и повтаря в утвърдителна форма: „Аз говоря добре, свободно, плавно и слято, не разкъсвам думи и фрази, точно така, както произнасям поредицата звуци „АОУИ”, аз плавно и слято произнасям цялата фраза, точно така, както произнасям поредицата цифри: „1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10”. Вече не ме е страх от речта. Аз винаги и навсякъде се чувствам уверено и спокойно” и т.н. При провеждането на самовнушението трябва да се цели той да не се свежда до пасивно изговаряне на формулите, а да отразява активният стремеж на болния да си представи себе си като добре говорещ. Пациентът трябва да се научи да създава у себе си представата за това как той говори без заекване вкъщи, в учебното заведение, на работа и в други ситуации. Препоръчва се самовнушението да се провежда 2-3 пъти на ден. Последният сеанс се провежда преди сън, когато има най-благоприятни условия за неговата реализация.
При лечението на заекването широко се използва автогенна тренировка. За положителния ефект от нея съобщават много автори. Прилагайки автогенна тренировка, болните със заекване се стремят да постигнат отпускане на мускулите на артикулаторно-гласовия апарат, освобождаване от чувството за обща скованост, от напрежението в областта на диафрагмата и пристъпите на треперене в крайниците. Автогенната тренировка активизира самостоятелната работа на преминаващия курса на лечение, доколкото вниманието на заекващите се концентрира не само върху определени поставени пред тях задачи (отпускане на отделни мускулни групи, отстраняване на треперенето, съпътстващо движението), но и върху практическите начини за справяне с него, което има голямо психотерапевтично значение. Освен това, автогенната тренировка е важна като един от прийомите, които заекващите овладяват в стените на медицинското учреждение, а след това използват самостоятелно, за да предотвратят рецидивите. Сеансите автогенна тренировка се препоръчват на най-ранните етапи от лечението, доколкото този метод изискват продължително време за получаване на необходимия ефект.
По-долу са представени основните упражнения, които могат да се използват при провеждането на автогенната тренировка за отстраняване на заекването при възрастните (Шкловский В. М., 1994).
1-вото упражнение е подготвително, за общо отпускане. Болният седи на стола, главата му е отпусната на гърдите, очите са затворени, ръцете са положени на бедрата. Болният започва да говори за себе си, първоначално повтаря думите на водещия сеанса, а след това самостоятелно казва формулата: „Аз съм съвършено спокоен”.
2-рото упраженение е да се усети тежест в едната ръка. „Моята дясна ръка е тежка (при леворъките – лявата). Моята лява ръка е тежка.”
3-то упражнение – усещане за тежест в двете ръце. „И двете ми ръце са тежки”.
4-то упражнение – преминаване към усещане за топлина. „Дясната ми ръка е топла (у леворъките – лявата). Лявата ми ръка е топла”.
5-то упражнение – усещане за топлота в двете ръце. „Двете ми ръце са топли”.
6-то, 7-мо, 8-мо и 9-то упражнение са аналогични на предишните — усещане за тежест и топлина в краката.
10-то упражение — „Сърцето ми бие спокойно, равномерно”.
11-то упражнение — „Аз дишам съвършено спокойно”.
12-то упражнение — „Мускулите на гърдите, на корема, на диафрагмата, са отпуснати”.
13-то упражнение — „Мускулите на лицето са отпуснати”.
14-то упражнение — „Долната челюст свободно се отпуска надолу”.
15-то упражнение — „Езикът е напълно свободен, мек”.
16-то упражнение — „Аз говоря леко, свободно, без никакво напрежение”.
(Речевата ситуация може да се конкретизира още)
Сеансите се провеждат 3 пъти на ден. Продължителността на сеанса в началото на заниманията с автогенна тренировка са 10-12 минути. Сеансът завършва с вдигане на ръцете със свити юмруци, с дълбоко вдищване и отваряне на очите. Третият, последен сеанс болният може да проведе в леглото вечер, без да си отваря очите, и след завършването на сеанса автогенна тренировка спокойно да заспи.
За усвояване на първото и второто упражнение обикновено се отделят примерно 1-2 седмици, след което може да се премине към следващото упражнение. През този период тренировките трябва да достигнат до 10-15 минути всяка. Постепенно продължителността на сеанса се увеличава до 20-40 минути. Такава е примерно схемата на провеждане на сеансите автогенна тренировка.
Възрастните болни, страдащи от заекване, се приближават до невротиците по степента на дезорганизация на тяхната личностова система от отношения (Шкловский В. М., 1976). Този фактор определя адекватността на личностно-ориентираната групова психотерапия в работата с този контингент и показанията за нейното прилагане. Специфичните черти на психотерапевтичните групи заекващи, които изискват модифицирана форма на работа, са следните:
- Продължителността на заболяването и на свързаните с него особености на личностната реакция на речевия дефект (историята на заекването е история на живота).
- Отсъствието у болните на осъзнаване (осознание) и на разбиране на връзките между системата на отношения на личността и заболяването, т.е. възприемането на заекването като чист дефект на речта;
- Външно сходство между споделените от болните оплаквания. На тази основа в психотерапевтичната група се съсдава устойчива псевдосплотеност, която позволява на участниците да избегнат конфронтацията (конфронтацията) със своите личностни проблеми и конфликти. Псевдосплотеността се поддържа от относителната полова и възрастова хомогенност на групата заекващи.
- Наличието у повечето болни на фиксация върху речевия дефект, надценяване на неговата тежест, на ролята на дефекта в комуникативните неуспехи и в проблемите на междуличтностната комуникация. Потребността от общуване се заменя от потребност от монологична реч и цялата ситуация на общуване (включително в психотерапевтичната група) се строи на основата на това как се говори, т.е. на субективно значим признак.
- Ниската комуникативна компетентност на заекващия, която определя тяхното спонтанно взаимодействие в групата. Болните със заекване не осъзнават ролята на неврбалното поведение в комуникативния акт, те нямат нагласа към партньора, непознато им е „удоволствието от общуването” («коммуникативного удовольствия») и като цяло разбират общуването като монологично говорене, извън формата на диалога и полилога. Мимиката и пантомимимиката на заекващия отразяват, по правило, реакцията не на партньора в общуването, а на собствените усещания, свързани с речевите трудности, т.е. имат автокомуникативен характер.
- У пациента съществува стереотипа за предстоящото лечение, разбирано почти изключително в неговия аспект на логопедична корекция. Този стереотип се подкрепя от предишните опити за лечение, включително и в група. Пациентите имат ясна представа за функциите на групата в лечението и за ролята на водещия (лекар, психолог). Групата се разбира като пасивна аудитория, необходима за отработване на навиците за публично говорене, а водещият — като абсолютен лидер, взаимодействието с който носи чисто дидактичен характер. Отношенията с другите пациенти се възприемат като не особено значими и са в периферията на вниманието.
Специфичните черти на контингента болни със заекване правят неефективно, а в някои случаи и невъзможно, използването на обичайните форми на групова психотерапия. Обикновено началните стъпки при работата с болни от невроза са сравняване на оплакванията и на проблемите на отделните пациенти, предоставянето им на пълна самостоятелност в общуването, създаването на напрежение чрез специално организирана неопределеност — неадекватна за групата заекващи. В дискустията протича подмяна на съдържателната страна на всеки един въпрос със спектъра от преживявания на речевата несъстоятелност и обсъждане на „съвместния” неуспех. Евентуалните трудности, появили се в груповата дискусия (групповая дискуссия), които могат да бъдат свързани с конфликтност, напрегнатост или значимост на обсъжданото, автоматично се приписват на техниката на речевото общуване.
Така използването за лечебни цели на целия обем на взаимодействието и на взаимоотношенията между участниците в групата е невъзможно без допълнителна работа, насочена към комуникативната сфера и без корекция в навиците за общуване.
При личностно-ориентираната групова психотерапия, допълнителен специфичен аспект в лечението на болните със заекване стават преизграждането на механизмите на общуване и формирането на навици за овладяване от болните на правилното комуникативно поведение в неговата форма и същност. Психотерапевтичната група създава най-добри възможности за моделиране на реалната атмосфера на устната комуникация, за извеждане на елементите на речевата и езиковата игра, за трениране на различни компоненти на комуникативния акт, за постигане на успешност в общуването и на ефекта „удоволствие от общуването”. Психотерапевтичната група представлява едновременно среда за разгръщане на различни комуникативни прояви и средство за въздействие върху тях.
Специфичните задачи на груповата психотерапия при заекването са следните: 1) актуализиране на максимума различия в комуникативното поведение на пациентите […]; 2) създаване на структурата на диалогичното общуване в групата, привличане на вниманието към различните характеристики на взаимодействието с партньора и постепенно формиране на ново разбиране за целите и ценността на общуването; 3) преодоляване на тенденцията към избирателно и неадекватно възприятие и построяване на конкретни комуникативни ситуации на основата на фиксация върху речевия дефект, в частност променя на представите за ролята на невербалния компонент в общуването; 4) промяна на стеореотипа във възприемането на групата пациенти като аудитория и на водещия на групата като формален и абсолютен лидер.
Методите за групова психотерапевтична работа с болни, страдащи от заекване, са подробно изложени в разработките на В. М. Шкловски, Л. М. Кроль и Е. Л. Михайлова (В. М. Шкловский, Л. М. Кроль, Е. Л. Михайлова, 1985)
Най-ефективно е прилагането на описаните по-горе психотерапевтични методи в рамките на комплексната медико-психологична система за лечение.
***
Из: „Психотерапевтична енциклопедия“ (2019),
Автор: Борис Карвасарски
Оригинално заглавие: „Психотерапевтическая энциклопедия“
Превод от руски език: Силвия Давидова-Иванова
ISBN 978-1-68454-600-8
Институт за личностна и организационна ефективност 