365 дни на психотерапията: 89 – Първа среща в психоаналитично-ориентираната психотерапия

В този случай се говори също и за „първо интервю” (первое интервю) или за „първа беседа” (первая беседа”, при които се осъществява събиране на дълбинна психологическа информация (анамнеза) и се изясняват показанията за психотерапия.

П. С. В. П.- О. П. има диагностични, прогностични и психотерапевтични функции. Освен установяването на пациента, се изясняват също и мотивацията на пациента (и психотерапевта), показанията или противопоказанията за психотерапия, възможната прогноза в хода на самия психотерапевтичен процес (продължителност, метод).

В литературата П. С. В. П.- О. П. получава названието „необичайна ситуация за разговор” («необычной ситуацией для разговора» (Argelander H., 1970). Тя представя особени изисквания към психотерапевта и може да бъде обозначена като решаваща и трудна среща, доколкото от това колко успешно протича това, зависи ще продължи ли психотерапевтичният курс и в бъдеще.

В индивидуалната психотерапия (индивидуальная психотерапия) първото интервю обикновено продължава 50 минути, макар че то може да обхване на теория от 1 до 3 часа или да се разпредели в 2-3 срещи.

По същността си техниката на провеждане на П. С. В. П.- О. П. в психоанализата (психоанализа) е неструктурирана, а на пациента се предоставя възможността да поеме инициативата и самостоятелно да развие своята проблематика. За сравнение първата среща в психоаналитичната психотерапия е по-структурирана (самоструктурирано интервю). Това означава, че психотерапевтът насочено пита пациента за определени факти, което едновременно с това спомага за установяване на контакт между тях. Нещо средно между този способ и пасивното поведение на психотерапевта се нарича „участващо наблюдение” („участвующее наблюдение”, Reimer Ch., 1996).

По правило, при П. С. В. П.- О. П. трябва да бъдат получени следните сведения: актуална симптоматика към момента; развитие на личността на пациента и свързаните с това нарушения, други съществени данни. По Дюрсен (Дюрссен, Duhrssen A., 1990), биографичната анамнеза в дълбинен психологически аспект трябва да преследва следните цели: чрез въпроси в рамките на едно структурирано интервю трябва да се получи основна информация; да се получи обща диференцирана картина на актуалната биографична ситуация на пациента и на неговите невротични симптоми (конфликт в настоящия момент и неговата предистория); подобна форма на съставяне на анамнеата има преобладаващо диагностична функция, а едва след това психодинамична и формираща хипотеза, т.е. психотерапевтът е относително активен, доколкото той насочва беседата със своите въпроси, внимателно следи не само отговорите, но и поведението, емоциите на пациента, а в хода на общуването — и междуличностните аспекти, провявяващи се по време на срещата.

В началото се оценява съдържателно актуалната симптоматика: причината да се потърси психотерапевт, жизнените обстоятелства, конфликти, симптоми и личностни ресурси. Предходната история на живота на пациента (личностното развитие): семейство и произход, отношение към семейството и с родителите, стадии на развитието в детството, юношеството и актуално състояние. В края се задават въпроси, отнасящи се до предишни психични и соматично заболявания у пациента и в неговото семейство. Разработеното от Песекшиян  (Пезекшиян, Peseschkian N., 1988) „Първо интервю в позитивната психотерапия” («Первое интервью в позитивной психотерапии») помага да се изявят актуалните, базисните и вътрешните конфликти на пациента. Определят се трудните житейски събития през последните 5 години, а след това те се съпоставят в общо жизнеописание. Често е необходимо задълбочено клинико-неврологично изследване, което да изключи органичните причини за заболяването. Във всички случаи в края на събирането на анамнезата психотерапевтът разполага с голямо количество различни данни, които той трябва да оцени и интерпретира, за да достигне до предварителна диагноза и да да си изясни показанията и методите на терапия.

Предварителната диагноза след първата беседа се състои от клинико-симптоматична (клинико-симптоматический диагноз) (традиционна дескриптивна област/ традиционная дескриптивная область) и от динамично-структурирана диагноза (динамично-структурированны диагноз (конфликти, желания, способи за защита и личностни структури). И двете диагнози се обозначават също така като симптоматична или базова диагноза.

Една от особеностите на първата психотерапевтична беседа (психотерапевтическая беседа) се заключава, преди всичко, в постоянно възникващия въпрос за показанията към определена форма на психотерапия, поддава ли се пациентът на психотерапия. С други думи, всички получени данни имат отношение към бъдещата терапия — независимо дали са общи показания за психотерапия, за използване на модифициран подход или на друга форма на терапия. Представляват интерес (по ред на важност в качеството ù на показание за терапия) мотивацията на пациента за провеждане на психотерапия, неговата способност към рефлексия и интроспекция, неговата психична гъвкавост, психопатологията му и очакванията от терапията.

За процеса на установяване на показанията за терапия са важни следните аспекти: пациентът, неговите нарушения, психотерапевтичният метод, психотерапевтът. Ако тези по-скоро общи фактори се приложат към дълбинната психотерапия, е нужно също така да се осмисли следното. Психотерапевтът, след като изясни показанията за терапия, трябва да проанализира това как се чувства и как се държи пациентът, как се развиват психотерапевтичните отношения по време на съставянето на дълбинно-психологическата анамнеза. Така могат да се дадат насоки доколко е нужно да се провежда с пациента по-скоро рефлексивна форма на беседа и как  да се направи това, а също така дали се е установил контакт между пациента и психотерапевта, за да може да се очаква възникване на благоприятни отношения между тях.

Освен мотивацията на пациента, психотерапевтът трябва д отчита също голяма ли е вероятността пациентът да извлече полза от предложения му психотерапевтичен метод. Тук трябва да се има предвид способността на пациента към рефлексия, към вербализация (вербализация) на конфликтите и емоциите, към самокритика, а също относно метода, който подхожда на конкретния пациент. Като следващ фактор се разглежда личността на самия психотерапевт, по отношение на която често възниква въпросът за вътрешната реалност на психотерапевта в смисъл на симпатия, антипатия, емпатия (эмпатия), интуиция и съответствието на неговата личност с очакванията на пациента. Много автори отбелязват, че симпатията и това доколко пациентът и терапевтът си „подхождат” един на друг, може да окаже особено положително влияние на процеса на терапия и на резултатите от него (Кёхеле Х., 1996).

В заключение можем да изброим следните най-важни критерии показания за дълбинна психотерапия (по Раймер/Раймер): 1) проблмът на пациента еднозначно има психогенна природа и може да бъде изявен под формата на актуален действен невротичен конфликт; 2) пациентът притежава способността да вербализира предходния конфликтен материал и, изхождайки от това, да го преработва критично; 2) може да се установи връзка между актуалния невротичен конфликт и биографията на пациента; 4) очаква се, че не само към пациента няма да бъдат предявени твърде високи в емоционално и интелектуално отношение изисквания с помощта на предложените от психотерапевта средства и методи, но и 5) с някаква вероятност пациентът ще получи единствено полза от прилагането именно на тази форма на терапия; 6) страданията на пациента и неговото желание за промяна са вече толкова явни, че той проявява достатъчна мотивация за терапия и 7) на първата среща става ясно, че пациентът може да работи с фактора „отношения”; 8) психотерапевтът от своя страна е достатъчно мотивиран, за да започне курса на дадената терапия.

Могат да бъдат представени също така и противопоказания за дълбинна психотерапия (по Раймер/Раймер): 1) гореизброените показания отсъстват, от което следва, че 2) на пациента може да принесе по-голяма полза на по-кратък период от време друг психотерапевтичен метод: 3) на пациента може да принесе полза прилагането на дадения мето, но времевите граници са недостатъчни, за да му се помогне действително (в подобен случай оптимално може да стане например прилагането на психоанализа); 4) пациентът може да спечели от прилагането на метода на дълбинната психотерапия, но друг подход би бил по-успешен (например групова психотерапия (групповая психотерапия) или семейна психотерапия (семейная психотерапия), дълбинно-ориентирана; 5) пациентът, по принцип, може да извлече полза от прилагането на дълбинния подход, но хроничният характер на неговото заболяване прави на практика малко вероятен успехът на терапията. В зависимост от метода и от подхода, пациентът се разглежда в една или друга степен като партньор, който се нуждае от помощ, който трябва да участва в планирането на психотерапията.

В края на първата среща се уговарят формалните и съдържателните ограничаващи условия. Към формалните се отнасят продължителността на терапията, честотата на срещите, тяхната продължителност, въпросите за плащането и за избрания подход на работа. Съдържателните ограничения включват в себе си обща формулировка на целите, а също така концентрация върху преработването на актуалните невротични конфликти.

***

Из: „Психотерапевтична енциклопедия“  (2019),

Автор: Борис Карвасарски

Оригинално заглавие: „Психотерапевтическая энциклопедия“

Превод от руски език: Силвия Давидова-Иванова

ISBN 978-1-68454-600-8

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s