Съществено влияние върху изграждането на психотерапията в нашата страна оказа концепцията за патогенетичната психотерапия. Основните ù положения като система за личностно-ориентирана психотерапия са формулирани на основата на „психологията на отношенията” на В. Н. Мясишчев (В. Н. Мясищев, 1893-1973), още през 30-те-40-те години на 20-ти век. Едно от фундаменталните положения на последната е разбирането на личността като система от отношения на индивида с обкръжаващата го социална среа. Началото на изследването на личността като система от отношения е свързано с имената на основателите на руската медицинска психология В. М. Бехтерев (В. М. Бехтерев) и А. Ф. Лазурски (А. Ф. Лазурский). Впоследствие тези изследвания са продължени и развити от техния ученик В. Н. Мясишчев (В. Н. Мясищев), на когото принадлежи и по-детайлното разработване на посочената концепция, както в общопсихологичен план, така и по отношение на теорията и практиката на медицината и по-конкретно — по отношение на учението за неврозите и психотерапията.
Този подход към проблема за личността е неразривно свързан с въпроса за съотношението между биологичното и социалното в човека. Задавайки си въпроса дали личността е биосоциално или социално образувание, В. Н. Мясишчев (В. Н. Мясищев, 1971) отговаря така: „Смятайки, че личността сама по себе си представлява най-висшето психично образувание, обусловено от обществения опит на човека и подчертавайки необходимостта да се разграничат понятията ‘условия на личността’ и ‘личността сама по себе си’, аз допускам, че биологично-органичното е неразривно свързано със социалното в разбирането на личността, но не се явява нито самата нея, нито нейна част, а е единствено нейно условие”.
Основна характеристика на личността според В. Н. Мясишчев (1960) е системата от нейните отношения, преди всичко отношения с хората, която се формира в онтогенезата в определени социално-исторически, икономически и битови условия на базата на физиологичната дейност на мозъка. Тези отношения представляват преди всичко съзнателна, основана на опита избирателна, психична връзка между човека и различни страни на живота, която намира израз в неговите действия, реакция и преживявания. Отношенията се характеризират със степен на интерес, с интензивност на емоциите, желанията и потребностите, поради което те се явяват и движещи сили на личността. В качеството им на най-важен структурообразуващ компонент във взаимовръзката с други психични явления – психични процеси, свойства и състояния, — на отношенията на личността са присъщи следните особености: уровень активности, соотношение рационального и иррационального, адекватного и неадекватного, сознательного и бессознательного, устойчивость или неустойчивость, широта или узость, рациональная или эмоциональная обусловленность и др. Личность проявляется в разных областях, и прежде всего в социальных отношениях и взаимоотношениях, отношениях в семье, на производстве, к труду и др. В структуре отношений особенно важным является отношение человека к самому себе. Значимостта на последното се определя от това, че отношението към себе си е един от компонентите на самосъзнанието (самосъзнание: саморазбиране, самооценка, саморегулация). Именно отношението към самия себе си, бидейки най-късно и зависимо от всички останали, завършва изграждането на системата от отношения на личността и обезпечава нейната цялостност. При определени условия, когато отношенията на личността придобият особена устойчивост, те стават типични за личноста и в този смисъл се превръщат в черти на характера, оставайки си отношения.
Особеното значение на категорията на отношението („психичното отношение”) в разработването на проблема за личността в родната, включително медицинската психология, отбелязват Б. Г. Ананиев (Б. Г. Ананьев, 1968), Б. Ф. Ломов (Б. Ф. Ломов, 1984) и др.
Психологията на отношенията, явявайки се специфична концепция за личността, има съществено значение при изследването на проблема за нормалното и патологичното формиране на личността, за произхода на болестите и на техните механизми на развитие, за техните клинични прояви, лечение и предотвратяване.
Патогрнна основа на различните форми на невроза според В. Н. Мясишчев са противоречията в тенденциите и възможностите на личността, от една страна, и в изискванията и възможностите, които ù предявява действителността – от друга. Невротичните разстройства могат да възникнат в случаите, когато житейските обстоятелства засягат обобщени, особено значими, емоционално наситени отношения на личността, които заемат централно място в системата на нейните отношения в действителността. Индввидуалните особености на тези отношения обуславят невъзможността ù да издържи в една или друга ситуация. В. Н. Мясишчев и неговите сътрудници (Яковлева Е. К., 1958; Зачепицкий Р. А., 1959; Страумит А. Я., 1969; Карвасарский Б. Д., 1967; Тупицин Ю. Я., 1970; Котяева Т. В., 1973; Либих С. С., 1974; Карандашева Э. А., 1975; Малкова Л. Д., 1978; Мягер В. К., 1976, и др.) уточняват типичните черти на личността, които я предразполагат към различни форми на неврози: като почва за истерията служи сблъсъкът между стремежите на егоцентричната личност и изискванията на действителността; неврастенията се развива при непосилни изисквания на личността към самата нея, които не противоречат на социалоните норми; неврозата с натрапливи състояния възниква при личности, които не са способни да разрешат своите вътрешни противоречия, обичайно в ситуации, които налагат взимането на етични решения. Във всеки конкретен случай патогенното противоречие има индивидуално, конкретно съдържание, разкриването на което е много важно за психотерапията.
В. Н. Мясишчев разработва своята патогенетична психотерапия в съответствие със своята концепция за неврозите. Основната задача на системата на П. П. П. М. е изясняването на житейските отношения, които играят патогенна роля, като лишават конкретната личност от способността адекватно да преработва своята житейска ситуация и които предизвикват пренапрежение и дезорганизация на нервната дейност.
Особено важно значение за успеха на П. П. П. М. имат взаимоотношенията между лекаря и болния, но не в смисъла на фройдисткия пренос (перенос). Основна положителна роля играе авторитетът на лекаря, неговата социална насоченост, широтата на неговия кръгозор, знанията му за живота, умението му да изслушва пациента (Шерешевский А. М., 1977), съчувствено-доброжелателното отношение към него, което не изключва при необходимост той да противодейства на социално-неприемливите тенденции на болния. Ролята на лекаря в психотерапевтичния процес не е пасивна. Психотерапията е емоционално наситено въздействие на психотерапевта, в което участват, наред с думите му, и изразителността на неговата мимика, начинът, по който той се отнася към болния, и влиянието на режима на лечебното учреждение като цяло.
И макар в общуването с лекаря до някаква степен да се отразява системата от житейски отношения на болния, това отражение съвсем не е пълно. Изясняването на тези връзки протича в процеса на умело провеждани психотерапевтични беседи (психотерапевтическая беседа). П. П. П. М. предполага уточняване на особеностите на житейския опит на болния в различни възрастови периоди, неговото отношение към самия себе си и към околните, неговите тягостни и радостни преживявания, интереси, системи за оценка, мотивацията на поведението му, разбиранията му за живота и света като цяло и на неговото място в тях, мечтите и очакванията му, неговите симпатии и антипатии — всичко онова, което формира вътрешния свят на човека, — и съпоставяне на тези данни с реалните условия на неговия живот понастоящем и в миналото. Вниманието на пациента се привлича не само към неговите субективни тенденции и към онези външни обстоятелства, с които те влизат в противоречие. Основната задача се заключава в това в процеса на психотерапия самият болен от невроза да улови взаимовръзките между историята на неговия живот, сформираните в нея отношения, произтичащите от тях неадекватни реакции на текущата ситуация и прояви на болестта
— всички онези взаимовръзки, които той до този момент не е осъзнавал. Изясняването им става преломен момент в терапията, но той не се достига изведнъж. При успешно движение в тази посока болният става по-малко напрегнат, по-откровен, постепенно започва критично да преосмисля своите предишни житейски позиции, да оценява по нов начин своята ситуация. Решаващ момент е завършителният процес в психотерапията, а именно преизграждането на нарушените отношения на болния. Тук става дума не просто за промяна на отношението на болния към травмиращото обстоятелство, което само по себе си невинаги е възможно. Излекуването настъпва, когато се измени системата на отношения на болния като цяло, когато се променят в по-широк план неговите житейски позиции и нагласи.
Психотерапевтът осъществява „работа по преизграждането на личността и на отношенията на болния”, като се опира на такива основни нейни свойства като съзнателност (способност на човека да си дава сметка не само за събитията от настоящето, но и за тези от миналото и бъдещето), социалност (способност да подчинява собствените си интереси на общите), самостоятелност (способност да управлява своето поведение съгласно обществено-социалните изисквания). „Тези чисто лични черти, недостатъците в тяхното развитие, — пише В. Н. Мясишчев (1973), — в една или друга от техните многобройни комбинации, се явяват причини за неврозата в трудни, предизвикващи пренапрежения социални условия.” И още: „Именно в този смисъл и към това разбиране на неврозите и тяхното лечение може да бъде приложено понятието психотерапия на отношенията, използвано по-рано преимуществено по отношение на децата, най-вече в плана на тяхното психоаналитично лечение.”
В психотерапевтичните беседи се прилагат различни подходи и прийоми: ободряване, убеждаване (убеждение), повторно убеждаване, отвличане, разясняване на същността на неврозата и на нейните симптоми. В допълнение към беседата, в зависимост от симптоматиката на неврозата и нейното протичане, се оказват полезни и други психотерапевтични методи: внушение (внушение) наяве и в хипнотично състояния, наркохипнотерапия, автогенна тренировка (аутогенная тренировка) и др. Тези методи могат да се издигнат на преден план при леки невротични разстройства или при остри, относително изолирани невротични моносимптоми. Психотерапията може да се съчетава с прилагането на медикаментозни средства и физиотерапия, които спомагат за нормализирането на нервните процеси и създават фон, облекчаващ контакта на лекаря с болния. Тези средства обаче имат спомагателно значение. В системата на психотерапията влиза и възможното съдействие на лекаря в нормализацията, където то е необходимо – в работната или семейно-битовата ситуация.
П. П. П. М. е създадена през трудния за нашата страна период между 30-та и 50-та година на 20-ти век. В трудовете на В. Н. Мясишчев и неговите ученици, посветени на патогенетичното разбиране за неврозите и тяхната психотерапия, не може да не намери отражение общественото съзнание от онова време с подчертаното идеологизиране на психотерапията. От него произлизат и прекалено честите в тези трудове препратки към марксистко-ленинистките методология и учение за висшата нервна дейност и критиката срещу психоанализата (психоанализ).
На последната страница на ръкописа, подготвен от В. Н. Мясишчев (В. Н. Мясищев) за второто издание на монографията „Личност и неврози” (Личность и неврозы), което не излиза на бял свят по чисто технически причини, авторът разглежда бъдещото социално здраве на нашето общество в качеството му на основно условие за ефективната психотерапия на неврозите и тяхната профилактика: „Тогава ще бъде постигнато формирането на програмата по изграждането съвършената личност в едно съвършено общество”. Той не знае колко дълъг, труден, дори трагичен ще бъде пътят към достигането на тази цел от нашия народ.
***
Из: „Психотерапевтична енциклопедия“ (2019),
Автор: Борис Карвасарски
Оригинално заглавие: „Психотерапевтическая энциклопедия“
Превод от руски език: Силвия Давидова-Иванова
ISBN 978-1-68454-600-8
Институт за личностна и организационна ефективност 