Ханс Айзенк (Айзенк/Eysenck H. J., род. 1916) е известен психолог и психотерапевт. Роден е и получава образованието си в Берлин, но напуска Германия по политически причини, защото е опозиционно настроен срещу хитлеристкия режим. Учи в Дижон (Дижон, Франция) и Ексетър (Экзетер, Англия), а през 1935 г. постъпва на работа в психологическия факултет на Лондонския университет. В току-що сформирания институт той организира катедра по психология, като съвместява работата на университетски професор и на психолог в Кралските болници Модсли и Нетълхем. Айзенк смята за една от основните си задачи да обособи клиничната психология като самостоятелна дисциплина. Създадената от него катедра е първата, която започва да обучава медицински психолози, като използва разработените скоро преди това методи на поведенческата психотерапия (поведенческая психотерапия).
Основните изследвания на А. са в областта на теорията за личността, изследванията на интелекта, социалните нагласи, бихевиористката генетика и поведенческата психотерапия. Той разглежда психологията от гледна точка на естествените науки и се отнася враждебно към хуманистичния, психодинамичния и други субективни подходи. А. публикува около 600 статии в психологични, биологични, генетични и други научни списания, а също така около 30 книги. Неговата автобиография е публикувана като отделна книга.
Възгледът на А. за човека определя насочеността на неговите мисли и изследвания. Той разглежда човека като биосоциален организъм, чиито действия са определени в равна степен както от биологични (генетични, физиологични, ендокринни), така и от социални (исторически, икономически, обществени) фактори. Той смята, че едностранчивият подход с акцент върху биологичните или социалните фактори възпрепятства развитието на науката. А. настоява, че човекът е продукт на еволюцията, който все още е запазил черти, унаследени от ранните форми на живот милиони години назад. Тази гледна точка невинаги се е радвала на популярност сред учените, изучаващи обществото, които са склонни да подчертават по-скоро ролята на социалните фактори, но А. я смята за единствената, която осигурява правилно разбиране на човека.
А. разглежда нервно-психичните и психосоматичните разстройства като резултат от взаимодействието между определени личностни особености (предиспозиции) и външни стресови въздействия и условия. В качеството му на основополагащ личностен фактор, който води при неблагоприятни средови влияния към нарушения в психиката, встъпва невротизмът. Широко известен е тестът-въпросник за изследване на свойствата на личността. А. предлага в качеството им на два базисни параметра на индивидуалността да се разглеждат: „екстраверсия-интроверсия” («экстраверсия—интроверсия») и „невротизъм-емоционална стабилност” («нейротизм — эмоциональная стабильность»). Той определя по емпиричен път два типа невротични разстройства: истерична невроза, типична за лица с холеричен темперамент (нестабилни екстраверти) и невроза на натрапливите състояния при меланхолиците (нестабилни интроверти). В поведението си екстравертите се проявяват като възбудими и подвижни, а интровертите като потиснати и инертни. Нестабилността е резултат от неуравновесеността между процесите на възбуда и потискане. Тестът-въпросник има три скали, две от тях съответстват на основните параметри на индивидуалността, а третата е контролна скала за лъжа.
В областта на психотерапията А. е един от основоположниците на поведенческата психотерапия. От гледна точка на А., теоретична основа и практическа база на поведенческата психотерапия, насочена към положителна промяна на начините на поведение и на човешките емоции, са съвременните теории за ученето (научение) и техните основни закони.
***
Из: „Психотерапевтична енциклопедия“ (2019),
Автор: Борис Карвасарски
Оригинално заглавие: „Психотерапевтическая энциклопедия“
Превод от руски език: Силвия Давидова-Иванова
ISBN 978-1-68454-600-8
Институт за личностна и организационна ефективност 