Основните теоретични положения, които залягат в основата на този метод за психотерапия, са изложени в книгата на Морита (Морита, Morita S.), издадена в Япония през 1921 г.
В концепцията на автора, който изпитва върху себе си огромното влияние на японската култура, централно се явява понятието „шинкейшицу личност” (личность шинкейшицу). В личността шинкейшицу намира отражение спецификата на отношенията в Япония: взаимната зависимост между хората, пронизваща целия живот на народа, — семейството, училището, общината, политическите партии и т.н. Тази взаимозависимост се формира под въздействието на географското многоостровно положение на страната; на битието на този народ, който периодично страда от тайфуни, земетресения, а в миналото и от глад. Жителите на страната намират защита от стихийните бедствие и отстояват своето право на живот единствено в колективните усилия и взаимопомощ. В същото време необходимостта от постоянна подкрепа усилва зависимостта на хората едни от други. Чувството за безопасност се изгражда на основата на изразената чувствителност на индивида и на непременното отчитане от негова страна на чувствата на обкръжаващите го хора. Оскърбявайки чувствата на другите, индивидът рискува да остане без помощ в трудна минута. Ето защо необходимостта да произведе добро впечатление на другите става условие за целесъобразно поведение. За да се избегне напрежението, което в тези специфични социокултурни условия може да стане за повечето хора източник на постоянен стрес при общуване, се изработват многобройни, близки до ритуалите форми на обществено поведение.
При такива условия при човека с определена предразположеност може да възникне страх от отношения с хора, страх от хората, проявяващ се в частност в напрегнато изражение на лицето и неговото леко изчервяване, избягване на чуждия поглед, препъвания в речта и заекване. „В тези симптоми — смята Морита, — няма нищо странно или патологично. Това са реакции, свойствени на всички, но доколкото вие ги възприемате като болестни, те стават такива”. Особено силно страдат от тези симптоми хора с черти на личността шинкейшицу (шинкейшицу). Самият автор ограничава приложението на своята система за психотерапия единствено при работата с хора от този тип. В съвременната японска психиатрия терминът „шинкейшицу” обозначава единствено особен тип личност, а в случая, когато се цели да се подчертаят характерните за тази личност болестни разстройства, се използва терминът „шинкейшицу-шо” («шинкейшицу-шо»). Типът личност шинкейшицу е противоположен на истериучния тип (при който М. – Т. не е показана). Основните характерни особености на личността на шинкейшицу са голята жизнена сила и воля (често неосъзнавани от човека, доколкото те са насочени най-вече към самосъхранение); своеобразно мислене от типа „или-или”, „всичко или нищо” и т.н., ето защо шинкейшицу концентрират своето внимание на психичните или физическите качества и стават крайно чувствителни към всичко, което се отнася до тях, от което следва и склонността им към хипохондрични образувания като главна характеристика на този тип. При изостряне на посочените черти се формира личност със следните особености: стремеж към „абсолютна безопасност” («абсолютная безопасность»), към „безупречно състояние на здраве” — основен стандарт на житейските ценности; стремяща се към абсолюта — чрез търсене на съвършеното, най-доброто; с егоцентрични тенденции — под формата на заетост със самия себе си. Личността шинкейшицу е индивид, изпълнен с жизнени сили, насочени към самосъхранение (невинаги към саморазвитие), със стремеж към психично и физическо съвършенство, доколкото в противен случай неговата безопасност се оказва под опасност. Очевидно е, че подобна личност не може да бъде устойчива пред лицето на опасността.
В механизмите на развитие на патологичните разстройства голямо значение придобива механизмът на „порочния кръг” (порочный круг) или на „порочната спирала” (порочная спираль): хипохондричната предразположеност -> благодатната почва -> неправилна преработка на психофизиологичните функции -> хипохондричен страх -> фиксация върху симптомите -> отсъствие на опити да се ликвидират симптомите -> хиперсензитивно състояние -> хроничен страх -> хипохондричен страх -> фиксация върху симптомите и т. н. Комплексът от болестни разстройства, характерни за личността шинкейшицу, включват хипохондрични разстройства, пароксизмални сърдечни нарушения и фобии (най-вече страх при взаимодействие с хора и производният от него страх — «страхът от чуждия поглед” (боязнь чужого взгляда), а също така нозофобия, агорафобия, клаустрофобия и др.).
В съответствие с посоченото разбиране на личността шинкейшицу и на механизма на патологичните разстройства, Морита свързва психотерапевтичния ефект с измененията на личността. Това изменение се постига не с помощта на вербално общуване, а по пътя на използването на личния, непосредствен опит в процеса на действие.
М. – Т. в стационарни условия включва 4 етапа или стадии:
Първи стадий – 4-8 дни. Период на абсолютен покой, отдих, изолация в условията на постелен режим. Болният лежи един в стаята и става единствено за хранене и тоалет. Не се разрешават разговори (дори с лекаря), нито да се чете, пише, пуши, пее и т.н. В началото болният изпитва известно подобрение, защото се намира под наблюдението на лекаря и извън ситуацията, предизвикваща безпокойство. Скоро обаче (след 2-3 дни) неговите симптоми се изострят с нова сила. В специфичната „ситуация на пациент” (ситуация пациента) на него не му остава друг избор, освен да приеме своите болезнени психични и физиологични нарушения като неизбежна реалност и да живее с тях. Това е ново усещане за него, доколкото по-рано на пациента не му се е удавала възможност непосредствено да се сблъсква със симптомите си и да ги понася. Ново се явява също и това, че след борбата с максималните прояви на нарушението настъпва подобрение и пациентът си мисли, че е преживял най-лошото. На основата на новия си опит, той започва да разбира, че дори най-неприятните болезнени прояви, които му се струват непоносими, преминават, ако им се даде възможност да се развиват по своя естествен път, да не бъдат отричани като нещо чуждо, а да бъдат приемани като част от собствения живот. Възстановяват се силите, които болният до този момент е губил в опити да отрича или да избягва своите симптоми. Той става една по-цялостна личност. На този стадий пациентът изпитва и искрици на духовни жизнени сили (просветление, сходно със сатори — състояние на най-висше духовно блаженство в дзен-будизма). Той осъзнава колко дълго се е намирал в пасивно състояние, у него възниква желанието да действа и лекарят трябва да е готов да посрещне появата на тази потребност.
Вторият стадий включва 5-10 дни лека работа (в градината, почистване и т.н.). Напускането на стаята е приятна промяна за пациента, преживял затворничество. Той трябва да работи непрестанно, за да осъзнае своето работно „Аз”. Както и преди, през този период пациентът не разговаря с никого. Изпълняваната работа ангажира цялото му внимание, той е погълнат от нея. Лекарят му казва: удоволствието си е удоволствие, болката си е болка, действителността трябва да се приема каквато тя е, като реалност. Интроспективните тенденции и срамежливостта намаляват. В дневника, който започва да води болният, лекарят в няколко фрази отбелязва измененията в състоянието на неговия пациент.
Третият стадий обхваща 5-14 дни на умерена или дори на тежка работа, която изисква от пациента повече сили и търпение. Загубата на интерес към работата е закономерна; въпреки това, приемайки я като предизвикателство, пациентът изпитва също така чувство за удовлетворение след нейното изпълнение. С укрепването на физическите и на психическите сили на пациента, се повишава увереността му в самия него, появява се нагласа всичко да се изпълнява колкото се може по-добре, доколкото позволяват обстоятелствата; пациентът не е необходимо да се стреми към безупречна работа, към постигане на недостижими идеали; той все по-малко се занимава със самия себе си.
Четвъртият стадий включва от 14-21 дни. Пациентът започва да се сблъсква с реалния всекидневен живот. Разрешава му се да говори с други болни, но не и за своята болест. Ако по-рано, на предишните етапи, терапията е била насочена към създаване у болния на ново отношение към неговите симптоми и към развитие на спонтантен интерес и стремеж към дейност, изживявайки така тенденциите на шинкейшецу, то целта на последния етап е подготвянето му за живота, за връщането в обществото. Дневникът на болния се запълва с положителни емоции, на пациента се възлагат задачи, за които той носи отговорност и които трябва да изпълни независимо от неговото отношение към тях. На този етап той може да чете, но по малко и единствено литература, посветена на практически теми.
След завършването на М. – Т. в нейните четири стадия, у пациента се изработва реалистично спонтанно отношение към живота. Новият опит, получен по време на работата му, му позволява да преодолее стремежът си към максимализъм. Шинкейшицу се трансформира в по-динамична, по-продуктивна личност.
М. – Т. е показана при хипохондрична невроза, страхова невроза, невроза с натрапливи състояния, а също така при психогенни реакции, възникващи при хиперзензитивни акцентуирани личности. Тя е противопоказана при истерична невроза и при състояния с хипобуличен компонент.
Системата Морита сама по себе си представлява опит да се обедини психотерапията (и нейният медицински модел) с учението дзен-будизъм, макар авторът ù да твърди, че неговата теория и терапия нямат нищо общо с идеите на дзен. Определено сходство обаче съществува — това се посочва от много автори. Така Морита подчертава преходния характер на психичните явления у човека, така както и Доген (Доген, Dogen) — основателят на сектата содо („Изучаващите дзен, — казва Доген, — трябва да започнат с осъзнаване на преходния характер на явленията в света”). Морита придава голямо значение на опита. „Не е нужно да се търси истината, просто отхвърлете концепциите и истината ще дойде” (по дзен). Вече посочихме, че на първия етап на М. – Т. пациентът по собствена воля се изолира от външния свят и остава насаме със себе си. Когато ученикът седи със скръстени крака в позата лотус и се съсредоточава върху своите проблеми, на него също не му се позволява да разговаря, дори с неговия учител. Отношението към труда също е близко в М. – Т. и в дзен-будизма.
В литературата се посочва връзката между М. – Т. и екзистенциалния анализ. Както отбелязват обаче Каваи и Кондо (Kawai H., Kondo A., 1960), M. – T. e по-реалистична отколкото терапията, основана на екзистенциалния анализ.
На Запад, наред с интереса към психотерапевтичните методи на екзистенциално-хуманистичното направление, нараства и интересът към М. – Т. Тясната връзка обаче между теорията и практиката на този метод с японската култура, тясно националният ù характер се явяват известно препятствие по пътя на интеграцията на М. – Т. в западната психотерапия. Бъдещето ще покаже доколко тя е приложима в тези социокултурни условия.
***
Из: „Психотерапевтична енциклопедия“ (2019),
Автор: Борис Карвасарски
Оригинално заглавие: „Психотерапевтическая энциклопедия“
Превод от руски език: Силвия Давидова-Иванова
ISBN 978-1-68454-600-8
Институт за личностна и организационна ефективност 