В стремежа си да повиши продуктивността на психотерапевтичното взаимодействие, Филипс (Филлипс, Phillips E. L.) предлага следните принципи на структуриране на индивидуалната беседа с болния:
- Болният трябва да бъде запитан още веднъж, ако лекарят не е уверен, че го е разбрал правилно.
- Необходимо е достатъчно често да се реагира на забележките на болния, за да може той да почувства, че го разбират и следят хода на неговите мисли. По-дългото мълчание може да предизвика у болния усещането, че психотерапевтът не знае за какво става дума или е безразличен към случващото се с болния.
- Целесъобразно е да се съотнася казаното от болния по-рано – или онова, което се има предвид – с актуалния контекст на беседата.
- Нужно е да се въвеждат нови теми, ако това има ценност в хода на психотерапевтичното обсъждане.
- На болния трябва да се посочва несъстоятелността или противоречието в неговите изказвания, особено ако това облекчава развитието на неговия самоконтрол (самоконтроль) и автономно поведение.
- Болният следва да бъде поощряван да говори повече по дадена тема или да продължава да изразява чувствата си с цел разширяване на социалния контекст, за който тези чувства могат да са уместни, и да се посочва необходимостта да се работи с тези теми психотерапевтично.
- Целесъобразно е да се спазва зададеният план на беседата („Как можете да свържете това с темите, върху които се договорихме да работим днес?”). Ако психотерапевтът не съпровожда дългия монолог на болния със своите коментари или въпроси, нито той, нито болният няма да знаят накъде отива разговорът или каква роля той играе в решаването на основните задачи на психотерапията.
- Лекарят трябва да изказва своите хипотези или предположения с цел да разбере мнението на болния относно тях. Разумно, добре претеглено проникване в сложните вербални построения на болния с помощта на забележки и хипотези, се явява опитът да се внесе яснота и насоченост в психотерапията. Предложените от психотерапевта хипотези могат да стимулират болния да обмисли по нов начин своето поведение и да се движи към неговото продуктивно изменение.
- Целесъобразно е да се предложи на болния да изпробва един или друг вид активност, за да си изясни даден проблем, да се опита да го разреши или да оцени своите възможности. Подобно предложение може да стане пункт от плана на беседата.
- Болният трябва да бъде стимулиран да реагира на думите на психотерапевта: той е длъжен да ги коментира откровено. Лекарят се оказва прав, единствено когато неговите хипотези намират потвърждение в реалния живот на болния.
- Необходимо е да се избира правилна форма на конфронтация (конфронтация) със съжденията на болния.
- Нито една тема не се явява твърде щекотлива или прекалено тривиална, за да бъде засегната от психотерапевта.
Принципите на структуриране не предполагат водене на аналитична беседа, доколкото при този вид терапия не се отчитат неосъзнатите форми на съпротива (сопротивление) на болния. Предлага се методиката да се използва в различен тип консултативна психологическа работа и е интересна като опит за интеграция на принципите на поведенческото обуславяне в контекста на разговорната психотерапия (разговорная психотерапия). Един от начините на работа, които повишават нейната продуктивност е това да се предложи на болния да формулира най-важните свои мисли в писмен вид. Този документ става основа за последващо обсъждане с психотерапевта. За изпълнение на психокорективните задачи в голяма степен отговарят ролевите предписания към пациентите в хода на беседата:
- Болният трябва да назове или да обозначи даден проблем или конфликт. Обозначаването не е равнозначно на диагноза, то по-скоро се явява основа за последващото общуване между психотерапевта и болния. Ако и двамата знаят какво означава да се маркира даден проблем и какво поведение се има предвид при това, за тях става по-лесно да се придържат към избрания курс, да събират насочено информация, да съотнасят обозначеното поведение с контекста на ситуацията и в крайна сметка — да успеят да оценят динамиката на изразеност на това поведение в хода на психотерапията.
- Болният трябва да уточни ситуацията, при която се наблюдава обозначеното или нежелателно поведение и това как то предизвиква конфликт в различни повтарящи се контекст. Психотерапевтичната намеса (психотерапевтическое вмешательство) тогава е ориентирана към чувствата, които влияят върху избора и прилагането на адекватна поведенческа стратегия.
- Болният трябва да участва в разработването на програми за справяне с нежелателното поведение, както в терапевтичните обсъждания, така и в реалното всекидневие. Целта е практическото прилагане на усвоеното в психотерапията да осигури материал за обратна връзка (обратная связь), който постепенно да се въвежда в продължителната терапия. Тази стъпка започва колкото се може по-рано и може да бъде използвана още в първата беседа. Усещането за практически резултат се явява проверка на полезността на по-ранните формулировки.
- Болният трябва постепенно да се стреми да контролира живота си. Психотерапевтът може да уточни първоначалното съгласие на това, да стимулира усилията на болния или да се връща към повторение на първите стъпки, но като цяло неговата роля постепенно става второстепенна.
***
Из: „Психотерапевтична енциклопедия“ (2019),
Автор: Борис Карвасарски
Оригинално заглавие: „Психотерапевтическая энциклопедия“
Превод от руски език: Силвия Давидова-Иванова
ISBN 978-1-68454-600-8
Институт за личностна и организационна ефективност 