Едномоментните начини за сугестивно въздействие широко се използват от лекарите по време на Великата Отечествена война, например за ликвидиране на сурдомутизма (глухонемотата) и на други истерични разстройства. Когато се прилагат такъв тип методи е крайно важно да се постигне поне до кратковременен ефект, който убеждава болния в съхранеността на неговите речеви, двигателни и други функции и нерядко спомагат за излекуването му.
През 80-те години на XX век всеобщо внимание привличат публикации в пресата, посветени на „едномоментен метод за отстраняване на заекването” («одномоментны метод снятия заикания»), предложен от К. М. Дубровский (вж Директивно групово въздействие наяве по Дубровски/ Директивное групповое воздействие наяву Дубровского). Сеансът на внушение (внушение) наяве при заекване се използва в нашата страна от много психотерапевти и психолози: П. И. Бул (П. И. Буль, 1974), В. М. Школвский (В. М. Школвский, 1966), Ю. Б. Некрасов (Ю. Б. Некрасов, 1980), Л. Я. Мисуловин (Л.Я. Мисуловин, 1988) и др. Целесъобразността на приложението на този психотерапевтичен прийом не предизвиква съмнения, но да се говори за едномоментност на лечебното въздействие при отстраняването на такава сложна в етиопатогенетично и симптоматично отношение патология на речта като заекването е неправомерно. Нагласата към едномоментността на лечението дезориентира болния и му дава право да се надява на „чудодейно изцеление”, което напълно зависи от майсторството на лекаря. За това способстват и някои твърде категорични формули на внушение, които прилага К. М. Дубровски, например: „Веднъж и завинаги аз свалям от Вас заекването като старо, износено палто” («Раз и навсегда я сниму с вас заикание, как старый, изношенный сюртук».). При такова симптоматично въздействие не само не се отчитат нервно-психичните и личностни особености на болните, продължителността на речевото нарушение, което оставя своя болезнен отпечатък върху системата от отношения на заекващия, но и е възможен рецидив на речевото нарушение, който за много болни се явява сериозна психотравма с ятрогенен характер.
В. М. Школвски въвежда сеанса на внушение наяве в курса комплексно лечение на заекването като мощен психотерапевтичен прийом, насочен към отстраняване на страха на болния от речта в емоционално значими ситуации. Той описва подробно методиката на провеждане на сеансите, която предвижда закрепване на постигнатите в сеансите резултати.
Най-общо тази психотерапевтична процедура се свежда до следното. В просторна зала в присъствието на медицинските работници, на роднините на болните, а също така и на пациенти, които очакват в близките дни да участват в аналогичен сеанса, група от 8-10 човека бива поканена на сцената. Проверява се речта на болните от тази група; затрудненията в речта при отговор на въпроси и при самостоятелен разказ се използват за създаване на определено емоционално напрежение. След това на болните се разяснява същността на заекването, причините за неговото възникване, възможностите за отстраняването му по пътя на специално въздействие. На заекващите се обясняват причините за неуспехите на предходното лечение (недостатъчно сериозно отношение към занятията, недостатъчно време за тренировка и т.н.). Вниманието се насочва към активното участие на болните в лечебния процес, което се явява едно от условията за успешна терапия. По време на беседата е необходимо да се следи състоянието на всеки отделен човек, да се прави така, че никой да не остава равнодушен към психотерапевтичната процедура.
След посочената подготовка на всеки участник в групата се оказва индивидуално императивно внушение, че той сега ще говори плавно и слято. В началото сеансът на внушение се провежда с болен, от когото може да се очаква добра отразена (отраженная) или задружна (сопряженная) реч. Първите произнесени от него думи и фрази обикновено оказват психотерапевтично активизиращо въздействие на членовете на групата. Дори малкият успех ги окрилява, поражда чувство за увереност в собствените сили. И най-малките сривове и всякакъв тип затруднения понижават емоционалното напрежение и болният губи вярата си в успеха. Става по-трудно да се създаде необходимия емоционален тонус повторно, ето защо щателното изучаване на заекващия в подготовителния период има голямо значение. Преди сеанса е необходимо не само продължително запознанство с психичните особености на заекващия, но и с неговите речеви възможности.
Обичайно се започва с автоматизирани поредици: от гласни звуци и цифрови редици, които се отработват щателно и се произнасят леко от заекващите в процеса на подготвителна логопедична работа. След това се дават фрази на задружна и отразена реч. Така заекващите се водят към отговор на въпроси и към самостоятелни изказвания. След внушението („Навсякъде и винаги говорете така, както на сеанса”) се провежда кратка беседа с болните и техните роднини, в която се разяснява значението на режима на мълчание, който продължава денонощие и е необходим, за да си почине речевата система на болния след силното емоционално напрежение и преди последващия контакт със специалиста.
При провеждане на сеанса на императивно внушения наяве с включване на демонстративни моменти, работата също започва с беседа, чието съдържание вече беше посочено по-горе. На следващия етап всеки заекващ индивидуално бива подлаган на различни тестове за внушаемост (невъзможност да си протегне ръцете, да падне напред или назад, невъзможност да си затвори устата), които оказват психично въздействие върху участниците в сеанса. По тази причина в групата обикновено се включват 2-3 болни с повишена внушаемост, които да повишат последната при останалите участници в сеанса. Опитът показва, че много болни, които не се поддават на пряко внушение при специалните проби, на сеанса говорят добре, доколкото определящ момент в случая не е внушаемостта, а състоянието на емоционално напрежение. След провеждането на пробите се пристъпва към индивидуално внушение. Сеансът се провежда в определен ден, очакван с нетърпение от болните, доколкото той се явява начало на нов етап от лечението. Опитът показва, че успех може да се постигне, като се прилагат различни прийоми на внушение, но във всички случаи е необходимо у болните да се предизвика състояние на изразено емоционално напрежение.
Сеансите на внушение наяве се провеждат с всяка група в присъствието на всички заекващи, приети за лечение, и на техните роднини. Съвършено недопустимо е практикуваното от някои специалисти провеждане на сеанси в масови аудитории, което уж трябва да спомогне за повишаването на емоционалното напрежение на подлагащите се на внушение. Тази излишна театралност по-често служи единствено за удовлетворяване на амбициите на самия сугестор. Психотерапевтичният сеанс не е естрадна или циркова атракция, а лечебен процес, който понякога засяга най-интимните личностни механизми, които причиняват страдания на пациентите. Успехът зависи не от масовостта на аудиторията, а от опита на специалиста, от неговите знания и чувство за отговорност към доверилия му се болен.
Ученикът на В. М. Школвски Л. Я. Мисуловин (Л. Я. Миссуловин) внася някои допълнителни елементи в описаната методика.
Формулата на внушение, адресирана към цялата група, се произнася със силен, напрегнат глас, а индивидуалното внушение — шептейки, с поглед, насочен право в очите на близко стоящия събеседник. Подобно преминаване от силен глас към шепот помага дълго време да се запази вниманието на групата и на залата върху провежданата работа, не позволява отвличане нито за миг от това, което прави и говори специалистът.
Индивидуалната формула на внушение, която е насочена към отстраняване у болния на страха от речта в различни емоционално значими ситуации на речево общуване, завършва със следните думи: „Отсега навсякъде и винаги Вие ще говорите леко и свободно, ясно и спокойно, точно така, както Вие произнасяте речевите образци. Няма да има никакъв страх от речта, никаква боязън Вие няма да изпитвате повече. Но Вие трябва точно да изпълнявате всички препоръки на специалистите, да работите в диспансера и у дома много упорито върху своята реч, закрепвайки така постигнатите положителни резултати.” Такъв завършек на индивидуалното внушение насочва болния към по-нататъшна самостоятелна работа, като не му позволява да разчита единствено на „съдействената” помощ на специалистите, а в случай на рецидив на заекване не го лишава от вярата му във възможността да подобри своето състояние.
Успешното постигане на психотерапевтичната цел (психотерапевтическая цель) на сеанса по внушение зависи от редица фактори, които е необходимо да се предвидят в процеса на подготовка за тази процедура. Преди всичко следва да се отчита внушаемостта на болния. За сеанса се избират не само лица с много добра внушаемост, доколкото тези свойства на човека обикновено се засилват значително по време на самата процедура. По-голяма роля играят нервно-психичните заболявания и личностните особености на пациентите, които обуславят характера на речевите нарушения. Не следва да се включват в групата, с която ще се провежда сеанс, болни с декомпенсирани психопатии, с конвулсивни припадъци и синкопи с различна етиология, а също така заекващи с изразена психастенична акцентуация на характера. Хората, отнасящи се към, последната категория пациенти са склонни към повишен самоанализ (самоанализ), отнасят се скептично към всичко случващо се, не са уверени в себе си и във възможностите на околните — те, по правило, не показват добри резултати в сеансите. Вместо последните, при хората от тази група се провеждат психотерапевтични беседи (психотерапевтическая беседа) с последваща тренировка на речта без използване на демонстративни прийоми. Възрастта на болните също е от значение. Практиката показва, че посоченото психотерапевтично въздействие е най-интензивно при работа с подрастващи и млади хора, необременени с голям житейски опит, в частност с неуспешно лечение в миналото. Силно активизиращо влияние върху болните оказва демонстрирането преди началото на сеанса на бивши пациенти, които са се излекували от заекването. Човек, който в миналото е заеквал, а понастоящем добре владее себе си и речта си, въодушевлява болните със своя личен пример, вдъхва им увереност в успеха на лечението. Необходимо е да се подчертае психотерапевтичната роля на аудиторията. В залата не трябва да има равнодушни хора, просто зрители. Събралите се хора на сеанс чрез своята емоционална настройка поддържат болните, помагат им да постигнат увереност в своите сили, във възможността да се избавят от своя страх от речта и от чувството за непълноценност.
***
Из: „Психотерапевтична енциклопедия“ (2019),
Автор: Борис Карвасарски
Оригинално заглавие: „Психотерапевтическая энциклопедия“
Превод от руски език: Силвия Давидова-Иванова
ISBN 978-1-68454-600-8
Институт за личностна и организационна ефективност 