Вариант на психоаналитичната психотерапия (психоаналитическая психотерапия), провеждан с група пациенти.
Адлер е един от първите, който започва да използва психоаналитично-ориентирана психотерапия в група (Адлер, Adler А.). Той използва в частност груповата дискусия (групповая дискуссия) и груповото обсъждане на проблемите на пациенти с различна патология (неврози, алкохолизъм, психози), а също така едновременно на родители и деца. Според Адлер групата е специален контекст, в който могат да се проявят, подчертаят и коригират социалните и емоционалните проблеми на болните.
Много ортодоксални психоаналитици обаче, и на първо място самият Фройд (Фрейд, Freud S., 1923), се отнасят скептично към възможността да се прилага психоанализата (психоанализ) в група. Една от причините за това е водещата представа за биологичната детерминанта на социалните процеси в психоанализата. Макар че признава възможността когнитивните концепции да се прилагат в определена степен, Фройд подлага на принципно съмнение образа на човека като рационален индивид, който управлява съзнателно своето поведение, като се опира на самопознание и на познания за отношенията си със света. Не социалното определя човешкото поведение, а вътрешното, инстинктивните мотивации, обусловени от безсъзнателни вътрепсихични процеси, формират поведението на индивида и по-нататъшното развитие на социалната среда. Закономерностите в социалните процеси се определят от психологията на тъплпата, която акумулира и персонифицира отрицателните свойства и символизира отсъствието на рационални действия под влиянието на освобождаващите се примитивни и силни емоции.
Още една причина, поради която груповите прийоми не намират място в ортодоксалната психоанализа, е концептуалното завършеното учение за личността и патологията, детайлно преработените психоаналитични подходи с тяхната насоченост към възможно най-пълното разбиране на интрапсихичната динамика и на интимността в провеждането на психоанализата. Традиционната представа за сложността на психоаналитичните процедури очевидно поражда страха от множествени процеси на пренос (перенос) и контрапренос (контрперенос), а също така съмнения, свързани с възможността за подриване на авторитета на психотерапевта и опасенията по повод евентуални деструктивни атаки срещу личността.
И макар психоаналитичните идеи да се видоизменят, груповата работа на Адлер получава последователи — Вендер (Вендер, Wender P. H.) и Шилдер (Шильдер, Schilder P.). Те започват да прилагат в практическата си работа с пациенти, страдащи от неврози и психози групови занимания. За обосновка на възможностите за прилагане на А. Г. П. служат представите, че груповата психотерапия (групповая психотерапия) позволява да се съчетава психоанализата с интелектуални подходи, които спомагат за актуализирането на наличната проблематика, за частична реорганизация на личността и в крайна сметка — за по-голямата социална интеграция на пациентите.
Следващият психоаналитик, който използва активно груповите форми на работа, е Волф (Вольф, Wolf А.), които отрича груповия анализ като такъв и предочита понятието „анализ в групата”, като подчертавайки, че психотерапевтът въздейства не на групата като цяло, а на отделния пациент.
Ролята на колектива се свежда единствено до такава на своеобразен контекст. По-късно той признава полезността на груповия процес, който способства за разширяването и за интензификацията на психотерапията, като му приписва ролята на първично семейство. Волф въвежда в практиката и т.н. алтернативно групово събиране, което протича без участието на психотерапевта. По-късно интересът на психоаналитиците към груповите форми на психотерапията постепенно се усилва, което се обяснява с две причини. Теоретичният интерес нараства под влиянието на промените във водещите аналитични концепции и в часдтност появата на два модела за развитието на личността и на патологията. В рамките на първия модел на болестта се разглежда като пресечна точка между биологичните и социалните фактори. Тя метафорично се формулира като една елипса с два фокуса, единият от които е кристализирало ядро — феноменът на развитийната патология, а другият фокус е мястото на кондензация на конфликтното поведение. Понятието патология на развитието се свързва с ранната фаза на човешкото съществуване, с начално диференциране на Аза и неговите основни функции (Spitz R. А., 1967; Kernberg O.F., 1981). При болестта е фокусиран Азът като патологичен феномен, който се разглежда като структурно нарушение с ниско ниво на Аз и с ниско ниво на организация на защитите. Вторият модел се определея като модел на патологична конфликтност. Неговата основна особеност е това, че психоанализата тук се коцентрира върху по-късния етап от развитието, приближава се повече към настоящето време, в което се организират различни части на Аза и се преминава на по-високо ниво на организация на Аза и на защитите. Конфликтите се основават на действието на спомените за всички обектни връзки, които се прогонват в безсъзнателното с помощта на нежелателните сигнали на страха и остават там. Kernberg, 1981). Представлява интерес това, че през 1937 г, Фройд прави следното изказване: „върху Аза влияе възпитанието и борбата отвън се пренася навътре, поради което вътрешната опасност се преодолява толкова по-рано, колкото по-бързо борбата се изяви външно”. Изискванията на инстинктите се разглеждат като опасност за външната реалност и за да се избегнат конфликтите със заобикалящия свят „… Азът предотвратя удовлетворяването на съмнителните инстинктивни пориви и нежелателни чувства и им разрешава да продуцират началото на различни ситуации”.
Все по-социално-ориентираните психоаналитични концепции предопределят интереса към груповите форми на психотерапия, а потребността по време на Втората световна война от разширяване на обема на оказваната помощ способства за включването на груповите техники в психотерапевтичната практика (Foulkes S.H., 1948; Bion W.R., 1971).
А. Г. П. има съществени методически различия от ситуацията на диадно взаимодействие „лекар-пациент” («врач—пациент»), при което психоанализата е единствена техника. Диадните взаимоотношения в А. Г. П. се прилагат като допълнителен стимул за взаимодействието между участниците в групата (Вольф, 1962). Още по-далеч стигат Хайгл-Евърс и Хайгл (Heigl-Evers A., Heigl F.S., 1979), които осъществяват психотерапевтично въздействие върху групата като цялостно социално образувание. Първоначално в практиката на този тип психотерапия се въвежда аналитичната терминология, но след това процесът се разпростира, така че да стане съответен на изисканията на аналитичната терапия към терапията на групата като цяло. Социалната система на групата се описва като единство в аналитичните термини, вече познати на членовете на групата. Според авторите посочената методика способства за актуализирането на латентните конфликти на всички участници, които впоследствие се „хомогенизират”. При тази терапия не се препоръчва стимулирането на по-дълбокото разбиране на болестните причини и то не се практикува. Така на този етап от развитието на А. Г. П. психоаналитиците се отказват от задължителната интерпретация (интерпретация) като единствена стратегия за постигане на осъзнаване (осознание).
Понастоящем в А. Г. П. се наблюдава постепенно интегриране в традиционните психоаналитични процеси на методики, разработени в други направления на психотерапията. На свой ред това налага и преработването на теоретичната база на груповата психотерапия и привличането на концепции, които позволяват по-непротиворечиво по отношение на вътрепсихичните процеси да се описват съчетанията от технически прийоми. Този процес на интеграция може да се наблюдава например в съвременните варианти на групова психотерапия, които имат аналитични корени — в биографично ориентираните и балинтовските группи (балинтовские группы).
***
Из: „Психотерапевтична енциклопедия“ (2019),
Автор: Борис Карвасарски
Оригинално заглавие: „Психотерапевтическая энциклопедия“
Превод от руски език: Силвия Давидова-Иванова
ISBN 978-1-68454-600-8
Институт за личностна и организационна ефективност 