Здравейте,
Аз се казвам Марина и съм на 28 години. Винаги съм била нервно, затворено и подтиснато дете.
Едва преди 8 години обаче последствията станаха особено осезаеми и разбрах, че имам сериозен проблем, който трябва да се лекува. Изпадах в крайни състояния на превъзбуда, стигащи до агресия или в тежко депресивни състояния, смесени с обсебващи чувства на тревожност и безнадеждност. Всяко нещо, което трябваше да направя, провокираше в мен паника и желание да избягам, дори най-прости неща – това да се изкъпя, да се обадя по телефона, да се видя с приятели. Не излизах от вкъщи, станах булимичка и прекъснах образованието си. След консултация с психиатър, започнах да пия Сероксат в продължение на 2 години, допреди няколко месеца пиех Ципралекс. Спрях го, защото кошмарните състояния изчезнаха, но си давам представа, че проблемът не е изцяло решен. Усещането е странно: чувствам, че нещата в организма ми са на по-стабилно ниво, като че ли отровата, която тече в кръвта ми е понамаляла, но сега се чувствам като пате в кълчища, не знам накъде да поема. Изпадам в ужас и параноя, когато трябва да взема решение, в паника, когато трябва да организирам нещата, които трябва да свърша, разсеяна съм, не мога да се концентрирам, обърквам се и ме обзема чувство на безнадеждност, дори за най-елементарни неща. Проверявам хиляди пъти едно и също нещо, което правя, допускам много грешки и това ме депресира допълнително, приемам изпълнението на ежедневни задачи като въпрос на живот и смърт, което ме уморява значително. Натрапчивият комплекс за малоценност е толкова силен, че пречи на общуването ми с хората. Толкова е силен, че много често се случва да не разбирам онова, за което ми се говори, което ме вцепенява още повече.
Моля да ми помогнете и да ме насочите към специалист, който да ми помогне да се справя с проблема си. Имам нужда от съвет и може би от една продължителна терапия, с помощта на която да възстановя загубените си полезни навици.
Горещо ви благодаря,
Марина
Публикувам писмото на Марина, защото то добре обрисува характеристиките на силно заредения афективно комплекс за непълноценност, който тя метафорично нарича „отровата, която тече в кръвта ми”. Обикновено това преживяване за самия себе си бележи целия живот на човека и се проява в редица поведенчески актове, които описва Марина: „крайни състояния на превъзбуда, стигаща до агресия или тежки депресивни състояния, смесени с обсебващи чувства на тревожност и безнадеждност”, „паника и желание да избягам”, „не знам накъде да поема”, „изпадам в ужас и параноя, когато трябва да взема решения”, „обърквам се и ме обзема чувство за безнадеждност”, „приемам изпълнението на елементарни и ежедневни задачи като въпрос на живот и смърт”, „често не разбирам онова, за което ми се говори, което ме вцепенява още повече” и пр. и пр. Всичко това се случва, защото има едно съотношение, което се демонстрира като дробно такова (въвежда го психологът Уилям Джеймс) – между успехите на личността (според нейните разбирания – финансови, нефинансови и др.) в числител и претенциите (желанията, аспирациите на личността) й в знаменател. Самооценката при хората с комплекс за непълноценност винаги е ниска, а пътят за нарастването й е или чрез увеличаване на постиженията или чрез намаляване на претенциите. Работата с комплекса за непълноценност е в ядрото на индидуалната (Адлерова) терапия, която е особено препоръчителна в случаи като този на Марина. Необходимо е преизграждане на Аз-концепцията чрез задълбочена работа по нейните два аспекта: самопознание и самооценка. Консултантът/терапевтът може значително да подпомогне инструментално и емпатично в този процес и да съдейства на клиентката да изгради относително стабилна във времето Аз-концепция.
~ Силвия Давидова-Иванова, психолог