Неотдавна станах свидетел на следната сцена на детската площадка: дете на възраст около две години дойде с майка си. Той беше безкрайно доволен от живота и от себе си, безстрашно се катереше по катерушките и с радостен смях се спускаше по тях. Отначало не пускаше майка си и я водеше за ръка навсякъде със себе си, но след време се отпусна и започна да тича сам между люлките, катерушките и пясъчниците.
Той дори не забеляза как към майка му се приближи детегледачката му (при нас не е трудно да ги различим, понеже повечето са филипинки), те си размениха няколко думи, след което майката изведнъж изчезна от площадката. Момченцето още няколко минути увлечено се търкаляше в пясъчника, без да забелязва изменилата се обстановка и едва след това вдигна поглед, за да се убеди, че майка му е наблизо.
Но вместо майка си той видя, макар и познато, едно съвсем друго лице. На лицето му се изписаха такава гама от емоции – смесицца от гняв, отчаяние, разочарование и някаква вселенска тъга… След секунда на площадката се чу силен плач на обида, а детегледачката хукна да успокоява детето.
Тогава си помислих за това колко често съм постъпвала по съвсем същия начин по отношение на по-големия ми син, когато той беше на година и половина, на две и на три годинки. Аха, той се заигра, това е най-подходящото време да изчезна. Какво ще стане след това не е мой проблем – сигурна съм, че баба му или детегледачката ще го успокоят. Известно време след това обаче научих много нови и интересни неща за децата и тяхната психология, затова сега се опитвам да действам по друг начин, осъзнавайки, че няколкото тежки минути на раздяла се компенсират от това, че малкият ми син знае със сигурност, че мама тръгва, но ще се върне. Защото, колкото и банално да звучи: доверието е в основата на всичко.
Към година и половина децата вече разбират, че когато мама излиза от стаята, то тя не изчезва завинаги (на осем-девет месеца например това им изглежда точно така), но за тях е важен ритуалът на раздяла.
Представете си, че сте отишли на вечеря с любимия Ви човек. Доволни и щастливи, Вие предвкусвате прекрасната вечер заедно. И изведнъж в някакъв момент той Ви се извинява и Ви казва, че след минутка ще се върне и отива към изхода. Вие спокойно чакате неговото завръщане, разглеждайки света около Вас, но внезапно вместо любимия човек до Вас се оказва Ваш общ прияте. Той също е добър човек и понякога се срещате с него на чаша кафе, но днес въобще не сте имали планове да прекарате с него вечерта.
Какви чувства в такава ситуация бихте изпитали към този, който Ви оставя? Обида, злоба, тъга, раздразнение… А най-важното е, че на следващата вечеря едва ли спокойно ще пуснете любимия си човек да отидете до бара за коктейл, защото ще изпитвате подозрения, че той може отново да не се върне.
Така е и с децата. Те ни се доверяват, а ние с нашите изчезвания подриваме тяхното доверие. Как да постъпите, когато Ви е нужно да отидете някъде?
- Избавете се от чувството за вина, че оставяте детето и от нежеланието да видите сълзите му. Плачът и дори истерията са норма, която за пореден път показва колко Ви обича детето. Ако действате спокойно и уверено, то с времето тези сълзи ще престанат, тъй като малкият човек ще свързва прощаването Ви не само с раздялата, но и с последващото Ви завръщане.
- Когато разговаряте с детето, му изброявайте предстоящите събития: „Сега мама ще отиде на работа. Ти ще останеш с баба си. Вие ще поиграете заедно, а след това ще отидете в парка да храните патиците”.
- Обяснете на детето кога ще се върнете. Децата не се ориентират във времето, затова е по-добре да им разкажете за събитията, след които ще се случи Вашата среща: „Ще те взема веднага след следобедната закуска. Знам, че много обичаш сирниките (тестена закуска с извара – бел. прев.), които правят в детската градина. Веднага след като ги изядеш, аз ще се върна за теб”.
- Не удължавайте прощаването. Докато детето знае, че сте близо, то ще се стреми да е с вас. Това е още една грешка, която правех с голямото дете, стоейки пред вратата на детската градина. Той знаеше, че съм там и вместо да се включи в игровия процес, се опитваше да избяга при мен.
Много по-добре е, след като предварително сте обговорили ситуацията, набързо да гушнете детето, да го целунете и да си тругнете. И да не се връщате след това да проверявате какво става с детето.
Аз, между другото, прекрасно знам колко е трудно това. Затова можете да помолите учителката или детегледачката пет минути след това да Ви изпратят снимка на детето. Обикновено на снимката ще видите весело играещо си дете.
- Пострарайте се да се придържате към графика и реда на нещата. Децата обичат правилата и ги приемат с готовност. Можете да установите една относително постоянна процедура на прощаване. Един вариант за сутринта е например детето става, измива се, закусва, идва детегледачката, мама чете книжка, целува детето, прегръща го и тръгва. И така всеки ден.
- Предупреждавайте, ако настъпят промени. Дори детето да е на година и половина, Вие му кажете: „Днес мама ще се прибере много късно, затова вечерта баба ще те сложи да спиш. А утре сутрин ще се радвам много, много да те видя”. А ако плановете се променят в хода на деня, помолете възрастния, който е с детето (учител, детегледачка, баба) да го предупреди от свое име.
- Ако детето остава на ново за него място, можете да му оставитe някакъв веществен спомен за Вас – това може да е снимка, одеалце, мека играчака или нещо друго, уютно и близко, което мирише на дома.
Ако майката на онова момченце от площадката беше дошла спокойно до детето и му беше казала: „Миличък, аз сега ще отида вкъщи, а ти ще останеш с детегледачката, ще поиграете, ще се полюлеете на люлката и ще Ви очаквам вкъщи по обяд”, той можеше и да се обиди и дори да се разплаче, но нямаше да се почувства измамен и разочарован.
И макар и не от първия път, той можеше постепенно да се научи да свързва майчините думи не само с раздялата, но и с последващата среща. А това е още една тухличка в изграждането на основата на доверителните отношения между децата и родителите. Затова нека се научим да се прощаваме с децата правилно, когато ни е нужно да отидем някъде, а не да се поддаваме на изкушението тайничко да се изнижем.
***
Автор: Ануш Дейвис
Оригинално заглавие: Она ушла – не обещала вернуться
Източник: http://mamsila.ru/feed/1584
Извлечено на: 25.04.2018 г.
Превод от руски език: Силвия Давидова-Иванова
Институт за личностна и организационна ефективност 