Подрастващият в моя живот на родител – част 1

Дълго време не разбирах защо около мен има толкова много родители, обезпокоени от ранното развитие на децата им, фанатично стремящи се децата им да учат още преди училищна възраст четене, математика, логика, хореография, музика и рисуване.  Питах се и защо не срещам такива родители сред тези на подрастващите деца. Нима на тийновете не са им нужни същите тези дози внимание, поощрение, възторг и надежда, които се леят щедро от семейството спрямо по-малките деца, цялата тази гордост, внимание и толкова снимки от детската градина? Особено предвид това, че подрастващите са почти в реалния живот, така близо са до това да работят, да изграждат семейства и да строят собствен дом! И ако всяко дете, посещаващо училище, почти винаги бива записвано на всевъзможни кръжоци, то подрастващият има ГОЛЯМ късмет, ако родителите му дават също толкова време и внимание, както в ранното детство. Незнайно защо обаче, в прехода към, да кажем, трети клас, всичко затихва. Обучават се по-нататък единствено професионалистите спортисти, музиканти, участници в сериозни вокално-инструментални и танцови колективи. А къде остават всички останали – всички онези мили, подобни на сиви мишлета, ученици от различните развлекателни центрове „Слънчица”, „Ручейчета” и пр.?

По правило, увлечението на родителите и децата, наречено „развитие на детето”, затихва с приключването на началните класове и оттам всеки тръгва по свой собствен път – родителите и техните пораснали и станали неправилни деца, на които изведнъж „нищо не им трябва” и „от нищо не се интересуват”. Откровено казано, срещала съм съвсем малко родители, искрено доволни от своите деца, приемащи ги точно такива, каквито те са, без досада и премълчани компромиси, приемащи ги безусловно, както в ранната им възраст с нейните присъщи бебешки плач, растящи зъбки, нааквания и излята по дрехите каша. В повечето случаи порасналото дете се превръща в един изгорял проект, в един потънал нерантабилен филиал на родителската организация. Просто когато нещо тъкмо започва, към детето се отнасяш като към най-добрата част от себе си, към непорочното вместилище на огромен потенциал, който се използва така…Както е НУЖНО, разбира се.

Повечето родители се срамуват от своите тийнейджъри. Те не са такива, каквито родителите са си ги представяли – съвсем не са онази тетрадка с чисто бели листа, в която всичко написано се очаква да получи „Отличен”. Техните пораснали деца „нищо не умеят” и не се интересуват от онова, което трябва. Те четат малко и прекарват много време в социалните мрежи. Пишат с грешки и „нищо не знаят”. Те отговарят, не чистят в своите стаи и въобще е непонятно какво ще направят с живота си. Ние им говорим, че накрая ще станат портиери или чистачи в „Макдоналдс”, а те ни се смеят нагло в отговор.

Ако трябва да съм честна, аз също мислех така известно време (че синът ми с „такъв подход към живота” няма да вземат дори в Макдоналдс), докато веднъж не разбрах, че той, дори нищо да не прави, просто вече ме дразни. Втората ми мисъл след това прозрение беше, че това вероятно е една от най-големите трагедии, разгръщаща се във всички семейства, която има колосален разрушителен ефект не просто върху живота на този млад човек, но и върху живота на неговите бъдещи деца. Осъзнах, че досега бях разглеждала сина си не като него самия, а като един нерантабилен филиал на главния ми офис, като едно нарушение на стила, философията и идеологиите, възприети в моя дом, в моето семейство. И тогава промених напълно моето отношение към детето ми.

1. Аз приемам сина ми такъв, какъвто той е, с всички негови страни, които отчаяно ми се иска да изкореня у него. Има ред правила, към които всички в нашето семейство се придържаме – никога например не говорим лоши думи, дори „по дяволите” и „задник”, също така си мием задължително зъбите два пъти на ден и всеки ден си обуваме чисти чорапи и бельо. Но много други неща като филмите, музиката, общуването с приятелите, социалните мрежи са лична територия на сина ми. Не само неговите постижения са мои постижения, но и неговите страхове са мои, така както и неговата слабост е и моя. Много по-просто е да се концентрирам върху положителните черти – за какво да се натоварвам още и с нечии неприятни чувства, когато мога просто да викна „хайде, ставай и тръгвай, на кого говоря”. Често ние отнемаме правото на децата ни на лични антипатии, обиди и разочарования, отнасяме се към тях като към роботи, задължени да изпълняват командите ни и да ни слушат, както и да обичат единствено онова, което обичаме ние. (следва)

Автор: Олга Яценко, майка на четири деца

Оригинално заглавие: Подросток в моей жизни

Източник: https://goo.gl/uWtQAZ

Извлечено на 15.02.2018 г.

Превод от руски език: Силвия Давидова-Иванова