Ако Ви кажа, че в човека всичко е прекрасно, вероятно бихте се разсмели. Ако Ви кажа обаче, че има неспасяеми циници, очаквам да се съгласите с мен. Ако Ви кажа обаче, че в тези хора има и от първото – прекрасното, вероятно ще повдигнете вежди в съмнение. Т.е. трудно е да се приеме, че границата между доброто и злото, както пише и Солженицин – се намира не между злите и добрите хора, а разделя сърцето на всеки един от нас.
Полярност – именно така се нарича в гещалт-терапията феномена на съществуването в човешката психика едновременно на много двойки от сякаш несъчетаеми чувства. Злобата и добротата, срамът и перченето, унижението и самовлюбеността, цинизмът и романтичната вяра в прекрасното. Тези и много други „несъвместими” чувства превъзходно съжителстват в нашите умове и сърца. Как? Просто е – на повърхността на съзнанието излиза ту една от тях, ту друга. Когато сме зли, нашето „добро Аз” мълчим, тъй като в момента не е време за него. Когато се радваме, цялата наша болка по повод несъвършенството на света и това в нас е дълбоко скрита и, уви, чака своя час. Когато тъгуваме, цялата радост, на която сме способни, изчезва някъде и сякаш я няма изобщо.
Но именно в това е и прелестта на полярностите: нито един от полюсите не може да съществува без другия. Как бихме могли да изпитваме истинска радост, ако не знаехме какво е печал? Как бихме разбрали какво е срамът, ако не умеехме да хвалим самите себе си и да ценим нашите постъпки и достижения? Как бихме могли да разпознаем цинизма, ако никога не сме сваляли розовите си очила?
Проблемът е единствено в това, че ние често забравяме за това, увлечени във вихъра на чувствата? И именно затова светът в конкретния момент или период изглежда едноцветен. Сигурно се питате за какво ни е да помним „лошия”, „печален” полюс, когато се намира в противоположното състояние – на радостта? Дори само затова, за да помним, че животът е всеобхватен. И получайвайки радост от него, вероятно, дължим на живота и болката, която е трябвало да изпитаме. Подобно осъзнаване обаче не помрачава светлите ни преживявания. Напротив – колкото по-добре осъзнаваме разликата между радостта от живота и печалните преживявания, толкова по-силно и пълно можем да оценим онова, което имаме.
Интересна е и обратната ситуация – когато човекът сякаш застива в един от негативните полюси. Случва се така – разочарованията са били толкова много, а болката е била толкова нетърпима, че ние вече се боим да се радваме. Ако не чакаш нищо хубаво, то няма да преживееш и разочарования, нали? Цинизмът е една от най-разпространените маски, зад която се крият болка, тъга и разбити надежди. И колкото по-дълбоко се потапяме в състоянието на черна меланхолия, толкова по-силни всъщност, но и същевременно плахи са нашите стаени надежди за по-добро. Възможно е надеждите ни да са скрити толкова дълбоко, че дори да не подозираме вече, че ги има. Но именно подчертаването на собствения циничен възглед към света говори за това, че безсъзнателно човек се бори с „романтика” в себе си. Защото ако си отявлен негодяй, едва ли ще се опитваш постоянно да убедиш в това обкръжението си – просто ще си бъдеш негодяй и за всички това ще е ясно. Отявленият циник не е нищо друго, освен един разочарован романтик, който все още търси остров на надежда около себе си. Всяко едно проявление на цинизма не е нищо друго, освен признак на слабост. И най-простото, което може да се направи в този случай е да бъдем снизходителни към този човек. Да му дадем още един шанс да повярва в това, че в живота има и нещо прекрасно – тази вяра ще преобрази човека. При това ще го измени в добра посока, защото в лоша вече не няма накъде повече.
Институт за личностна и организационна ефективност 