Превод от руски език: Силвия Давидова-Иванова
Възгледът като културен феномен
Непрекъснато ни „атакуват” различните възгледи – телевизии, кино, вестници и списания, реклами – и всички те се опитват да формират у нас определена система от значения и образ на света, и да повлияят на нашата представа за реалността и дори на усещането ни за собствено „Аз”. Създава се такова впечатление, че сякаш ние никога не сме имали свой Аз, който е предшествал актуалния ни, конструиран от различни форми на репрезентации, Аз.
Феминистките кинематографични критики през 70-те г. на XX в. анализират холивудските филми през призмата на психоаналитичната теория:
„В света на джендър дисбаланс, възприятието се оказва разцепено на активен (мъжки) и пасивен (женски) полюс, като определящ се оказва мъжкият възглед за реалността. Мъжът проектира върху жената своите фантазии и стил на живот. В своята традиционна ексхибиционистка роля жената едновременно се оказва както обект на съзерцание, така и обект на демонстрация. Нейната външност се кодира по такъв начин, че да предизвика възможно най-силен визуален и еротичен ефект. Мъжът се явява протагонист – той ръководи жената и определя как тя трябва да изглежда и да се държи” (Mulvey, 1975, с.11).
Теоретиците на изкуството разширяват кръга на анализираните медийни средства с цел да покажат как в патриархалното общество възгледът упражнява функции на контрол, класификация, дефиниция и обективизация. Тук не става дума за физиология, а за доминиращи културни репрезентации и за системата от значения, които тези репрезентации конструират. Тази система от значения е непосредствено свързана със социалния контрол. Властовата позиция е ориентирана към съхранение на джендърното и расовото превъзходство, тя е обусловена от стремежа да се задържат водаческите позиции, от висотата, на които всичко, което се намира в периферията, се възприема като „чуждо”. Със своята претенция за универсалност, този поглед води към маргинализация на жените, чернокожите, хората с друг етнически произход, на хомосексуалните. В най-новите културологични изследвания, посветени на ролята на аудиторията при формирането на системата от значения, а така също на противоречивото възприятие на обкръжаващите обекти, се развива идеята за полисемичността на текста и за това, че неговите значения постоянно се менят и не се явяват строго фиксирани (Gamman, Marshment, 1988, 1991). Фотографията и художествената практика могат да деконструират различни текстове и да покажат как посредством системите от репрезентации става конструирането на техните значения и на тази база да създадат нова система от значения и да използват различни способи за прочит на текста. По този начин разбирането на идентичността предполага изучаване на конструктите и емоциите, които хората използват за обозначаване на другия пол, на расите, националностите, класите, сексуалните ориентации, възрастите, здравословните състояния, а така също и негативните проекции от страна на тези, които притежават дадена власт. Подобно определение на идентичността позволява да се разбере комплексния характер на механизма, който води до маргинализация на определени социални групи.
Оттук източниците на идентичността следва да търсим не в миналото на човека, а в непрекъснатата игра между историята, културата и властта. Ако става дума за човека, неговата идентичност не е обозначена в паспорта – тя може да бъде постигната само като се отчете сложното взаимодействие на различните аспекти на субективността, а така също и чрез съзнателните и безсъзнателните процеси, посредством които тези аспекти се възпроизвеждат в културата:
„Джендър – това е конструкт, генезисът на който е преди всичко скрит. Мълчаливото колективно съгласие да се изпълняват, произвеждат и поддържат дискретни и полярни джендъри в качеството им на културни илюзии само обърква тези, които се опитват да изследват механизма на тяхното създаване. Джендърът като конструкт ни внушава вяра в неговата необходимост и естественост” (Butler, 1990, с. 140). Всичко казано за джендъра дотук обаче не предполага отрицание на това, че във всекидневния живот тази социална категория може да има определен смисъл. Въпреки че знам, че женствеността е конструкт, аз оставам жена и оттук, така или иначе, съм длъжна да приема реалните следствия и културните очаквания, свързани с женствеността като конструкт.
Ролята на отражението при формирането на идентичността
Въвеждането на понятието „формиращ възглед” се свързва с имената на Уиникът, Лакан и Фуко – всички те се опитват да разберат по какъв начин отражателният механизъм позволява да се формира човешката идентичност. Поначало нашата идентичност се формира съвършено неосъзнато под въздействието на множество отражаващи ни огледала, а след това ние продължаваме да я постигаме посредством езика и културата, като ставаме субекти на различни социални дискурси, които продължават да я конструират. „Достатъчно добра майка” в съответствие с теорията на Уиникът, се явява първото „огледало” на детето.
„Когато аз гледам, аз ставам видим, а това означава, че съществувам. Сега аз мога да гледам и да виждам. Сега мога също да гледам и творчески да възприемам това, което вече ни е известно (Winnicott, 1971, с.134). Ако майката обаче е в позиция на проективна идентификация, като предава на детето преживяните от нея чувства на отчаяние, безпомощност и раздразнение, породени някога в миналото от неадекватността на собствената му майка, детето ще види в това „огледало” не себе си, а своята майка. То ще се опитва да се адаптира към настроенията и чувствата на майка си вместо да се фокусира върху собствените си потребности и чувства.
Лакан пише за т.н. „фаза на отражение”, с която започва усвояването от детето на джендърната субективност и асоциирането на себе си с определена система от значения (Lacan, 1977). Гледайки себе си в огледалото, детето вижда не себе си, а „гещалт” – цялостен външен образ на субекта. Разминаването между визуалния гещалт и усещаната субективна реалност означава, че образът отразява реалността и в същото време се явява идеализирана репрезентация, доколкото включва тези цялостност и умения, които детето не притежава. Тази „фаза на отражение” се явява начало на процеса на идентификация на детето, който предполага формиране у него на зависимост от своята репрезентация, каквато се явява неговият физически облик.
Фотографията като опосредствана памет
„Оживяването на спомените в психотерапията съществено помага на клиента да укрепи своята идентичност, да осъзнае своята уникалност и смисъла на своя живот. Всичко това го води към укрепване на едно здраво „Аз” (Jansen, цит. по Dowrick, 1992, с. 22).
Какво е значението на т.н. „фотографска памет”? За много хора документирането на житейските събития е свързано със създаването на семеен албум, макар че той, в своята същност, се явява идеологичен конструкт, доколкото съдържащите се в него фотографии са подложени на щателно редактиране, за да формират мита за щастливото семейство. Семейният албум е своеобразен документ, осъществяващ „връзки с обществеността” и е посредник между членовете на семейството, който им помага да усетят своята солидарност в противопоставянето им на обкръжаващия ги свят и да ги убеждава в семейната хармония и сплотеност. Подобна практика е свързана с нормите на конвенционалната фотография, които усвояваме от популярната култура и които са успешно поддържани от транснационални корпорации като „Кодак”, например. Разглеждането на семейния албум често събужда носталгия, свързана с потребността да се завърнеш „у дома”, в идеалното минало – въображаем период от живота, свободен от противоречия и през който всичко е на своето място и не напълно „истинско”. На практика, обаче, тези фотографии не са нищо повече от „лъскави картинки”, отразяващи само повърхностния смисъл на събитията, под който се съдържат множество скрити наративи. През 70-те г. на ХХ в. редица психотерапевти в САЩ и Канада започват да използват фотографията в качеството й на консултативен инструмент (Fryear, Krauss, 1983; Weiser, 1993). Като използват различна теоретична обосновка за тази практика, те разглеждат фотографията предимно в качеството й на средство за изследване на безсъзнателното. Работата им е ориентирана най-вече към изразяване на инсивидуалните асоциации чрез образи, а така също и за търсене на значения, които отразяват неосъзнатата от клиента негова вътрешна картина на реалността. Заемайки безоценъчна позиция, психотерапевтите правят опит да обсъждат фотографиите с клиентите, задават им различни въпроси с цел така да помогнат на последните на осъзнаят своята ценностна система. Семейните албуми в тази практика служат като ценен източник на биографичен материал – стимул за съчиняване на истории за миналото (на клиента) и изследване на семейната система, които помагат на клиента да разбере как неговото минало влияе на настоящето.
Може ли да се разшири кръгът от житейските факти на клиента, фиксирани на фотографиите? Какво би се случило, ако в семейния албум се появят фотографии, отразяващи сцени на насилие и конфликти, както и моменти, свързани с болести или травми?
Създаване на реконструиращата фотография
От 1983 г. аз, в сътрудничество с Йо Спенсър, започнах да използвам нов психотерапевтичен метод, назован от нас „реконструираща фотография”. Осъзнавай, че нашият живот не е запечатан на фотографиите в своята цялост, ние се опитахме да реконструираме миналите събития и да създадем образи, отразяващи множеството наши идентичности. Този метод е основан на понятия от областта на фотографския дискурс, като се опира също на културологията, на разбирането на връзките между образите и контекста на тяхното създаване, а така също и на представите за съзнателни и безсъзнателни идентичности. В стремежа си да проникнем зад „екрана на паметта” и плътния слой митологични построения, които ние толкова дълго възприемаме като наше реално минало, ние опитвахме да разкажем нашата скрита под повърхността история и да я направим зрима – да видим своя живот със собствените си очи. Един от аргументите в полза на използването на фотографията в качеството й на психотерапевтичен инструмент беше ограничесността на достъпните ни по онова време форми на визуална репрезентация. Разбирайки, че да създадем „идеален” или „позитивен” образ беше практически невъзможно и че опитът да се създаде такъв образ би бил в разрез с представите за „конструираност” на неговите смисли, ние се стремяхме да направим по-нагледна цялата сложност на екзистенциалното „Аз” – Кой съм Аз? Как станах това, което съм? Какъв можех да стана? В каква степен се явявам субект и в същото време обект на дискурсивните обществени практики? Нашият подход към разработката на този фототерапевтичен метод беше експериментален и интегративен – в основата му лежаха разнообразни техники от гещалт-терапията, визуализацията, психосинтеза и психодрамата. Assagioli (1975, с. 74-75) използва понятието „субличност”, свързано с различни видове опит и роли, които ние играем в редица обстоятелства, при публични изяви пред различни аудитории – това могат да бъдат, например, такива роли като „изплашено дете”, „учител”, „съдия”, „родител” или „хедонист”. Проиграването на тези роли ни позволява по-добре да разберем нашите вътрешни конфликти и потребности. Изпълнявайки различни роли в драматерапията, ние можем да бъдем толкова спонтанни в своята игра като деца. При разработването на нашия метод ние обединихме постмодернистката теория за конструирането на фрагментираната субективност с техники, които позволяват да станат зрими и и да се изследват различни субличности, така че човек може да постигне ефекта на трансформация и да осъзнае многомерността на своето „Аз”. Доколкото фотографията позволява да се фиксират определени детайли на образа – дрехи, прическа и обкръжаващи човека предмета – тя може точно да укаже времето и мястото на снимката. Фотографията включва елементи на пърформанса: тя е призвана не само да „разбере” образа, но и да го „оживи”, да го направи по-реален. Тялото се разглежда не само като „вместилище” на смисли, колкото като културологичен текст, който може да бъде „изпълнен”, т.е. представен във вид на „действащ” образ. Откъсвайки се от нашия личен материал и реалния контекст на нашия живот – времето, мястото и културата – ние се опитахме да разберем как социалното „конструиране” на нашата идентичност се отразява в драмата на всекидневието. Изследвайки своите преживявания на болка и сррам, тези модели на джендър поведение, които сме усвоили в резултат на общуването с нашите майки; историята на своята сексуалност; нашите отношения с дискурсите на медицината, образованието, правото и различните медии, ние се опитвахме да направим зрими връзките между личните, социалните и политическите явления. В съвместната си работа с Йо Спенсър работехме като съвършено равни и редувахме ролите на психотерапевта и на клиента. Така след като създавахме атмосфера на доверие и безопасност, преминавахме към разглеждане на по-сложни въпроси и рефрейминг на нашите психотерапевтични отношения. Това ни даваше редица преимущества, доколкото имахме възможност по-добре да разберем отношенията на власт и подчинение – можехме да почувстваме какво е да те снимат или да те разглеждат, какво е да изпитваш едновременно радост и удоволствие от това, че си център на внимание и едновременно с това те е страх от откритостта и „голотата” си. Опитът ми в качеството на клиент ми позволи по-късно по-добре да разбирам чувствата на клиентите ми – сега мога да говоря както от името на психотерапевт, така и от това на клиент. Този опит ми помогна да осъзная грешките, които правихме, а и ограниченията в нашата работа. Понастоящем, работейки като фототерапевт, подхождам много по-формално към установяването на контакт и определянето на границите на психотерапевтичните отношения, което ми помага да удържам преживяванията на клиента. Преди да премина към фотографиране, в продължение на няколко дни работя с клиента с цел да формирам достатъчно устойчиви психотерапевтични отношения. Сега, притежавайки този опит, много по-добре разбирам как протича работата с преноса и контрапреноса, които се проявяват във всички случаи без изключение и са силно изразени в хода на психотерапевтичните сесии.
Въплъщение и овладяване на собственото тяло
Въплъщението и овладяването на собственото тяло се явяват основни понятия в реконструиращата фотография. Задачата на този метод се състои в това да се подпомогне клиента в това да стане „собственик” на своето минало и настояще, да разбере своя травматичен опит и сложните чувства, свързани с него, от които клиентът се опитва да се дистанцира. Фототерапевтичната работа се провежда под формата на консултиране – това позволява да се установят основните проблеми на клиента, да се проследят връзките им с различни събития от живота му и да се определят целите на психотерапията. Въплъщението е свързано с повторното преживяване на минали събития и отреагиране на травматичен опит пред фотоапарата. Благодарение на връщането към миналото, повторното преживяване на сложни чувства „тук и сега”, и последващата им трансформация в нови чувства се достига ефект на катарзис. Използването на фотографията позволява да се обективират преживяванията и дава възможност на клиента да се види отстрани, да приеме и осъзнае своите чувства. В крайна сметка се достига до интегриране на отчуждените или отричани от клиента аспекти на неговия „Аз” и по-дълбоко разбиране на това кой е той в крайна сметка. Тези ефекти са обусловени от разкриването на клиента в психотерапевтичните отношения: не само от възможността да разкажат на психотерапевта всичко онова, което смята за срамно и се старае да скрие от другите, но и поради чувството на освобождаване от властта, която болезнените преживявания над клиента. Фотографията помага на клиента да разкаже онова, за което той преди не е можел да говори; да види нещо, невидимо преди за него; да се срещне с чувства, пред които преди не се е решавал да се изправи. Благодарение на използването на този метод клиентът може също така да осъзнае динамиката на властта и безпомощността в отношенията и, идентифицирайки се със съответните роли, значително да разшири диапазона на своите възможности, да разбере „тъмните” страни на своя „Аз”, като при този процес „чуждите”, отчуждени аспекти на личността на клиента вече се възприемат като съставна част на самия себе си.
Работейки в руслото на този подход, психотерапевтът встъпва в ролята на емпатичен свидетел на чувствата на клиента. Терапевтът помага на клиента да разкаже своята „история”, да достигне голяма точност и конкретност в описанието и „изобразяването” на своите преживявания. В случай на необходимост може да бъде използвана техниката на съчиняване на диалози, прилагана в рамките на гещалт-подхода. Това не само прави преживяванията по-„валидни” за клиента, но му позволява също по-добре да разбере позицията, която терапевтът е длъжен да заеме по-късно, по време на фотографирането. Аз се опитвам колкото се може по-точно да запомня това, което говори клиентът, за да мога по-късно в работата с него да използвам вече казаното. Важно е да се фиксира този момент от миналото, с който са свързани текущите проблеми на клиента и да се намери възможност за трансформация на неговия травматичен опит в позитивно отношение към себе си.
Работейки над това да станат мислите и чувствата на клиента „зрими”, важно е да се помни, че образите трябва да се създават от самите клиенти. Моята задача се състои в това да помогна на клиента да ги създаде – моля го да подготви реквизит и костюми и, в случай на необходимост, му предоставям да избере от предметите в моята колекция; осъществявам поддържаща функция и предлагам на клиентите да поемат оговорността за случващото се. Това изисква от тях голяма включеност в процеса и ми помага да уловя момента, когато те са вече готови за снимки. Търсенето на реквизита и дрехите е свързан с оживяването на силни чувства и аз препоръчвам на моите клиенти да донесат на сесия онова, което те намерят вкъщи.
Фототерапията не се явява опит на клинициста да контролира чувствата и мислите на клиента – тя е призвана да освободи преживяванията и спомените на клиента в атмосфера на приемане, подкрепа и безопасност. Фототерапевтът приема ролята на „достатъчно добрата майка”, възприема нейните възгледи, които се явяват „огледало” на клиента; тази позиция не допуска проекция на собствените травматични преживявания от страна на терапевта към клиента. Клиентът сам контролира процеса на „отражение”, изследвайки различни аспекти на своето „Аз”:
„Психотерапията не се състои в това клиницистът да дава точна интепретация на преживяванията на клиента, а в това – да „върне” на клиента неговите собствени чувства… Ако психотерапевтът реши тези задачи достатъчно успешно, клиентът ще успее да намери своето собствено „Аз” и да стане „реален” (Winnicott, 1971, с. 137).
Удържането на чувствата на клиента благодарение на присъствието на психотерапевта позволява да се преодолеят съпротивите. Фототерапевтът при необходимост може да изиграе ролята на „другия”, за да помогне на клиента по-добре да усвои изпълняваната от него роля. За тази цел, психотерапевтът може да прилага гещалтистки или психодраматични техники. Така, например, ако клиентът работи над момент от своето минало, свързан с неговите отношения с майка му, аз мога да изпълнявам ролята на „лошата” майка, опитваща се да контролира или да наказва детето. Мога да заема също една по-жестока, критична позиция и по този начин да провокирам проявите на чувства на страх, гняв, съжаление или самота у клиента.
Преди да премина към разиграването на сцени от миналото и да ги заснема, провеждам беседа с клиента, в която подчертавам целесъобразността на изследването както на отрицателните, така и на положителните аспекти на всяка ситуация, а така също препоръчвам на клиента сам да реши как може да направи това. Забелязала съм, че ако клиентът „разиграва” роля, свързана с взаимоотношения на власт и подчинение, той може да открие в себе си източници на вътрешна сила. Заедно с това може да преживее чувства на гняв или скръб, водещи към катарзис. Благодарение на проиграването на различни ситуации от миналото клиентът може да осъзнае, че е бил и все още е обект на институционална и семейна манипулация, както и да разбере, че много фрагменти от неговото „Аз” са плод на проектирани върху него потребности и възгледи на други хора.
(следва)
Институт за личностна и организационна ефективност 