/Фрагмент из „Теория и практика арт-терапии“, автор: А. И. Копытин, превод от руски език: Силвия Давидова/
Както вече отбелязахме, груповите феномени, свързани с изменението на различни способи за общуване и прилагането на различни форми на творческо себеизразяване в отделните етапи на арт-терапевтичните сесии, са най-нагледни при използването на интерактивната групова арт-терапия. Това, в частност, се наблюдава при използването на недирективен подход под формата на динамични групи, а също и на слабоструктурирани техники на колективна работа. Независимо от това, че в хода на такава работа обикновено фокусът е върху изобразителното творчество, членовете на групата могат в много случаи да прибегнат и към други способи на комуникация – вербални и проективно-знакови/проективно-символични, и да използват широк набор от различни форми на творческо себеизразяване. Често това се случва спонтанно, без каквато и да е подсказка или фасилитация от страна на психотерапевта. Същевременно обаче ролята на психотерапевта в активизирането на вътрешногруповите комуникативни процеси чрез стимулиране на различни способи на взаимодействие между членовете на групата и използването на разнообразна творческа експресия е достатъчно голяма. Терапевтът може не само предложи на групата различни техники на мултимодална арт-терапия, но и да демонстрира определени форми на креативно поведение, като използва едни или други форми на творческо себеизразяване по пътя на активна невербална комуникация с членовете на групата.
За разлика от многото привърженици на психодинамичния подход (които съвсем не са малко сред чуждестранните арт-терапевти), авторът на книгата смята активното участие на психотерапевта във вътрешногруповите комуникативни процеси не само за възможно, но в много случаи и за особено важно. В това свое разбиране той е солидарен с такива представители на западната арт-терапия като Шон Макниф (McNiff, 1992, 1994). В анализа на своя опит с групи, Макниф, в частност, пише: „Работата на психотерапевта заедно с членовете на групата създава обща енергия, различна от тази, която се проявява в процеса на разговор. В създаването на образи душата говори с душа и членовете на групата започва да усещат лидера по друг начин. Аз, например съм забелязал, че когато не рисувам заедно с групата тя „не ме усеща“. Смятам за особено важно за арт-терапията и лидерът, и членовете на групата да изпозват целия набор от комуникативни възможности и да избегнат следването на твърдо зададена роля, което преди всичко изпълнява защитна функция. Ако душата на психотерапевта желае да рисува, той трябва да рисува и това ще способства психотерапевтичния процес. Групата е тази, която ни поддържа в този инстинкт за творчество“ (McNiff, 1992, p.40). Макниф отбелязва, че арт-терапевтите значително по-рядко от музикалните терапевти или танц-терапевтите прибягват към взаимодействие с клиентите посредством различни форми на творческа експресия. При това той смята, че по-активното прилагане от арт-терапевта на визуални и други видове творчество в хода на неговата работа с клиенти способства за динамичната комуникация. „На много от членовете на групата, – пише Макниф, – подобен интерактивен подход влияе положително, и те сами започват постепенн да използват в групата сходен експресивен стил (ibid., p.41).
Пледирайки за реабилитация на т.н. „шаманска традиция“ в арт-терапията (която той характеризира също като „поетично-визионерска“), Макниф определя някои от най-характерните й признаци. Към тях той отнася в частност:
::: използването на целия спектър от форми на творческа експресия – барабанен бой, движения, визуални образи, обекти, костюми, маски и т.н.;
::: колективен характер на творчеството;
::: спонтанност в поведението на членовете на групата и самият лидер в хода на сесиите;
Макниф подчертава ценността на колективното творчество на участниците в хода на арт-терапевтична работа: „Историята потвърждава ценността на сътрудничеството в творческия процес. Нашите представи за художника-индивидуалист, творящ в пълна самота и извън обществото, всъщност игнорират опита на историята на изкуството… Завръщането на шаманската традиция е свързано с вярата в човешката общност“ (ibid., p. 22-23).
По повод спонтанния характер на творчеството и неговата роля във вътрешногруповите комуникативни процеси, Макниф пише, че със задаването само на обща структура на сесиите и правила за поведение на нейните участници, психотерапевтът се старае да не се намесва в груповите процеси, като дава на членовете на групата свободата да изразяват своите чувства и фантазии в свободна форма. „Хората си влияят един на друг и се стимулират взаимно с помощта на създаваните от тях образи подобно на музикантите по време на импровизация“ (MacNiff, 1992, p.23).
Членовете на групата преминават от една форма на творческа експресия към друга, разкривайки все нови страни на създадените от тях образи и встъпвайки с тях в активен „диалог“. „По време на експериментите ми в Колежа Лесли, “ – продължава Макниф, – „аз постепенно стигнах до нова форма на арт-терапия. Например започнах да използвам барабани и други ударни инструменти, за да усиля въздействието на образите и да способствам тяхното проявление. Барабанът помагаше участниците в групата да възприемат изобразителната работа като движение и танц… Подобно на пърформансистите, ние започнахме да „интерпретираме“ образите чрез движения на тялото и звуци“ (ibid.).
Авторът на настоящата книга е съгласен с Макниф, че използването на целия набор средства за творческа експресия предоставя богати възможности и тези възможности се проявяват в най-голяма степен при тясно взаимодействие между членовете на групата.
Въпреки че използването от страна на участниците на различни форми на творческа експресия често се случва спонтанно, психотерапевтът може в редица случаи съзнателно да въведе в груповата работа елементи от други арт-терапевтични форми. Различните форми на творческа експресия могат да се прилагат последователно (например при работа по определена тема в течение на няколко сесии, като по време на всяка една от тях се стимулира драматична, музикална, визуална или танцедвигателна експресия) или едновременно, като вторият вариант за работа носи названието мултимодална арт-терапия.
Някои техники на мултимодалната арт-терапия и различни съчетания на изобразителна работа с други видове творческа експресия са представени в приложенията към книгите „Основи на арт-терапията“ (Копытин, 1999) и „Практикум по арт-терапия“ (под ред. Копытин, 2000). Мултимодален характер могат да имат и някои варианти на техниката „Драматична арена“. В следващата част на настоящата книга са дадени описания на използването на тази техника с психиатрични пациенти, като основен акцент е поставен върху създаването на визуални образи. В някои случаи обаче, изобразителната работа може да бъде допълнена по желание на членовете на групата с други форми на творческа работа, например:
Клинична илюстрация: В съответствие с правилата на работа членовете на групата сформираха две подгрупи и избраха от предложените им теми една – „Черно и бяло“. Работата им предполагаше създаване от едната подгрупа на образи, асоциирани с думата „бяло“, а от другата група – създаване на образи, които се свързват с думата „черно“. На финалния етап от подгрупите се очакваше да взаимодействат посредством създадените от тях образи. Образите можеха да бъдат създавани с използването на всякакви арт-форми: изобразително изкуство, движение и танц, инструментална музика и пеене, и т.н. Групите имаха пълна свобода да изберат как ще взаимодействат помежду си: дали ще разменят рисунки или обекти на общ лист, дали ще се представят на обща сцена или ще съчетават повече от един вариант за контакт.
В рамките на тази клинична илюстрация и двете подгрупи решиха, че „арена“ на тяхното взаимодействие да бъде маса с разположен на нея голям бял лист. В края на сесията членовете на „бялата“ подгрупа започнаха един по един да разполагат на масата създадените от тях дву- и триизмерни обект. Разполагането на обектите се съпровождаше с песни и изразителна пластика. Членовете на „бялата “ подгрупа използваха също и манипулация на осветеността на помещението, която съпровождаше техните действия.
Докато членовете на „бялата“ подгрупа разполагаха на масата създадените от тях образи, представителите на другата група, си сложиха черни маски и седяха неподвижно с „каменни“ лица. Само една от участниците в тази подгрупа (както по-късно се оказа тя не бе издържала и бе нарушила общите договорености) стана от своето място, свали черната си маска и със сила я захвърли на масата с разположените „бели“ образи. В следващия момент тя седна и изпадна във „вцепенение“.
В рамките на следващата сесия на двете подгрупи им беше предложено да включат подбраните или съчинени от тях текстове във вече създадената композиция. Способите и формата на включване на текстовете в общата работа можеха да бъдат различни: използване на движения, музика, създаване на инсталации, пърформанси и други видове творческа експресия.
След непродължителна настройка, в хода на която членовете на групата прослушаха донесения от водещия запис на симфоничната композия „Сенки в Сентръл Парк“ на Чарлз Ивз, участниците разположиха в пространството на арт-терапевтичния кабинет своите текстове. Някои закрепиха текстовете си с кабърчета, други ги разположиха върху масата заедно с намиращите се там дву- и триизмерни образи; трети разпръснаха текстовете по пода, в това число и под масата, на която беше разположена общата композиция. Работата с текстовете в хода на втората сесия се оказа много плодотворна, способства за разширяването на диапазона от асоциации по темата и формира „интертекстуално пространство“. Тя беше и оригинална интерпретация на това, което се беше случило предходния ден.
Финалът на работата беше поставяне на свещи в различни части от създадената от групата „тотална инсталация“. Тяхната мъждукаща светлина символизираше примирението между черното и бялото, в унисон с тази идея прозвуча и една от главните теми от „Фантомът на операта“ на Лойд-Уебър.
Както следва от това описание, в хода на работата над темата членовете на групата използваха различни форми на творческа експресия и способи на комуникация. В първия ден заедно с изобразителната работа се използваха и елементи от драматично-ролевата и сензомоторната комуникация (пеене и изразителна пластика) – в една от подгрупите; изготвяне на костюми във вид на ленти за глава, които да помогнат да се изпълни ролята на „черното“ чрез поза и мимика – в другата подгрупа. Освен това, бяха създадени своеобразни „декорации“ и използвани „ландщафтни“ средства, като пример за последните е измененото ниво на осветеност в арт-терапевтичния кабинет.
През втория ден на работа се използваше съчетание между проективно-знаковия/проективно-символичния способ на комуникация с драматично-ролевия и сензомоторната експресия; текстовете не се възприемаха само като продукти на индивидуалното творчество, но и като „материал“ за създаване на тотална инсталация. Разположението на текстовете с пространството беше тясно свързано със сензомоторната комуникация – не само защото се съпровождаше с движения на членовете на групата, но и защото определените образи се съотнасяха с проекции на соматопсихично ниво (една от участничките, например, заедно с текста закачи с кабарче сноп от косите си).
Използването на свещи като елемент от тоталната инсталация и своеобразна декорация за „магическо действие“ може да се разглежда като силно символичен образ, който изпълнява важна функция в кулминационния момент на драматичното действие и му придава ритуален характер.
Особено интересно в този клиничен пример се явява използването на „ландшафтни“ средства. Тяхното използване може да бъде свързано с излизане извън пределите на арт-терапевтичния кабинет и включване на създадените образи в обкръжаващото пространство.
Институт за личностна и организационна ефективност 