Ийтън Т. Форс – „Химични дисбаланси“ в мозъка няма

Следващата научна разработка дискутира задълбочено проблема за ефективността на лечението на психичните нарушения с биологични методи. Статията се опитва да даде отговор на въпроса – реалност или илюзия е лечението с медикаменти в областта на психичното здраве? Този материал представя една, на пръв поглед, крайна гледна точка, но моето мнение е, че текстът заслужава да бъде достъпен на пациентите, преди да се обърнат към „спасителното“ медикаментозно лечение. Авторът на статията – Ийтън Форс, е признат авторитет в областта на психичното здраве, с дългогодишен опит и изследвания в тази насока. Превод от английски език: Силвия Давидов-Иванова

„Днешните пациенти – неудовлетворени, нещастни, фрагментарни и объркани от едно все по-забързано, отчуждено и агресивно общество, се обръщат към психиатрите за помощ, но получават единствено надежди, попарени от навлизането на технологиите и в тази сфера на живота. Казва им се, че болестта им е биологична и може да бъде излекувана биологично, вместо да им се даде възможността да говорят за своето нещастие, да говорят за това колко трудно е да бъдеш човек, да говорят за своето страдание, защото човеците винаги са страдали и винаги ще страдат. Да вярваш, че можеш да победиш депресията, отчаянието, тревожността с модерните технологии, е високомерна и перверзна вяра – чисто и просто една детска фантазия без всякаква стойност за всеки мислещ човек с отворени очи за човешката история и съвременната култура.“ Дейвид Кайзер, M.D. Northwestern University Hospital, Chicago, IL, Psychiatric Medications as Symptoms, February, 1997 „Нито едно психично заболяване няма доказана биологична етиология, независимо от десетилетията изследвания в тази посока…Не приемайте мита, че ние можем да поставим „точната диагноза“…Нито другия мит – че проблемите ви се дължат единствено на „химичен дисбаланс.“ Едуард Дръманд, M.D. Associate Medical Director, Southcoast Mental Health Center, Portsmounth, NH Началото на биопсихиатрията Преди няколко десетилетия – през 50-те, 60-те и 70-те – теоретиците в психиатрията най-общо се деляха на два лагера. От едната страна бяха психодинамично-ориентираните, които прегръщаха идеите на психоанализата, дълбинната психология, клиент-центрираната теория, екзистенциалната психология и няколко други подхода, обединени от (радикалната за нашето време) идеята, че опитът на човека в света, в неговото семейство, в неговото близко обкръжение, оформя и дори определя изграждането на неговата личност, както и евентуалните му психични нарушения. Днес – невероятно, но факт – на идеята, че преживяното в живота има влияние върху това какъв става даден човек е идея, което не се приема сериозно и се нуждае от доказване, за да бъде изповядвана. Другият лагер беше представен от малобройните тогава биопсихиатри. Биопсихиатрията се появи за пръв път с една дребна забележка – колко близки всъщност са химичните структури на някои невротрансмитери до химичната структура на определени психеделици (които по онова време се казваха психомиметични препарати, т.е. препарати, които предизвикват ефекти наподобяващи психотичните). LSD-25 наподобяваше до определена степен серотонина, а близостта на структурата му до тази на DMT (диметилтриптамин) беше изумителна: разликата на структурата на последното вещество и серитонина беше само в няколко атома. На сцената излязоха и катехоламиновите невротрансмитери норепинефрин и допамин – техните молекули от своя страна бяха изключително близки по структура с тези на мескалина и амфетамина. Амфетаминовата психоза беше добре позната на лекарите. Въпреки че не беше от „истинските“ психеделици, амфетаминът приет в свръхдоза предизвикваше силна параноя и делюзии особено близки до тези наблюдавани при параноидната шизофрения. Така естествено се роди хипотезата: ами ако шизофрениците произвеждат „психомиметични“ вещества в техния мозък по естествен път? Ако е така, то значи медицината би открила етиологията на шизофренията и психиатрията, страдаща от недооценяване и нападки, че не е „истинска“ медицина, няма как – ще бъде приета насериозно, дори от хирурзите. Едно леко нарушение на метаболитния път, по който се произвежда серотонин може да резултира в производство на DMT вместо това. Това се случваше през 50-те – в онези времена неврохимията, да не говорим за неврофармакологията, беше слабо изучена. Изследователски ориентираните психиатри започнаха стремителна работа в търсене на онова, което наричаха „М“ фактор („М“ от мескалин). Кръвта и урината на психиатричните пациенти бяха подложени на всички налични тогава анализи а post mortem мозъците на пациентите бяха изследвани за дори леко отклонение от структурата на „нормалните“ мозъци. Беше време на небивал ентусиазъм. В цялото въодушевление обаче, изглежда всички забравиха, че толеранс към ефекта на психеделичните лекарства се развива за няколко дни, докато протичането на шизофренията се измерва с години и десетилетия. Дори и да се приемеше, че психиатричните пациенти произвеждат DMT, мескалин или аналог на тези вещества в мозъците си, този факт не можеше да обясни тяхното състояние така или иначе. Но изследванията в тази посока не секваха – напротив, ставаха все повече и повече, подобно на истерията на стоковата борса, която успя да изстреля цените на Интернет компаниите до астрономични нива. В момента, в който някой намираше „розово петно“ е хроматограмата на урината на психиатричен пациент, което до този момент не беше откривано в генералната съвкупност, истерията достигаше невиждани размери. Е, в последствие се оказваше, че петънцето е било по-скоро резултат от приема на Торазин по-скоро, отколкото резултат на заболяване, но биопсихиатричната истерия не утихваше ни най-малко. Какво стоеше зад нея? Разбира се имаше някои изследватели, които бяха убедени, почти религиозно фанатизирани дори, че всичко в човешкия мозък и личност трябваше да бъде сведено до молекули. По онова време обаче тези хора бяха малко и създателите на хипотезата за „ендогенните психомиметици“ не бяха сред тях. И все пак биопсихиатричната теория и изследвания резултираха в гигантска приливна вълна на продажбите на Торазин – първия невролептик (означаващо лоботомиращ или стопиращ мозъка – съвременните биопсихиатри предпочитат да наричат този клас лекарства „антипсихотици“) и плеядата медикаменти подобни на него. Компаниите-производителки, в ответ, спонсорираха подобни изследвания, логично – парите, инвестирани в биопсихиатрия бяха с гарантирана възвръщаемост. Медикаментите за лечение на депресия, мания и други „психични болести“ (кавичките на автора – бел.прев.) последваха – всяко едно от тях носеше огромна печалба за компаните-производителки. Те от своя страна се „отблагодаряваха“ с фондове за изследвания в биопсихиатрията. Този еретичен алианс между корпорациите и учените продължава и до днес – изписват ни се лекарства за всичко – от нервност и ПМС до проблемни деца. Няма друга медицинска специалност, подписана от лекарствената индустрия в такава степен както психиатрията. А с всяко ново лекарство, появяващо се на пазара, списъкът с „психичните болести“ (кавичките на автора – бел.прев.) расте ли, расте. Социалната тенденция да се внушава на хората, че не са отговорни за собственото си поведение, беше вероятно необходимото следствие на науката „откриваща“, че без изключение всяка една форма на нежелано поведение или неприятно преживяване е прояа на „заболяване“. Разбира се, науката не може да открие това – по-скоро тя може да дефинира (курсивът на автора – бел.прев.) поведенията като болести. Официалният компендиум на „психичните болести“ (кавичките на автора – бел.прев.) – Диагностичният и статистически наръчник (DSM) дължи своето съдържание не на лабораторни открития, а на гласовете на психолози и психиатри. За по-лесно разбиране можете да си представите комитет на онколози, гласуващи лимфомата заболяване ли е или не е. Това е, в общи линии, начинът, по който процедира психиатрията. Процесът, както може да се предположи, води до абсурдни резултати: в една година хомосексуалността е болест; на следващата не, но „кофеиновата зависимост“ е, а „злоупотребата с вещества“ също е заболяване, което се появява така хармонично, следвайки перфектно законовата уредба. Примерите за подобни безумия нямат чет. Фактът, че психиатричните диагнози са всъщност оценки, вкус, мнение и намиране на подходящи имена и нищо повече – е скрит зад плътна бариера от непробиваемо псевдонаучно бърборене. Подложени сме на реклами, показващи тъжни, вяли невротрансмитерни молекули, преминаващи бавно през синапсите – казва ни се, че „депресията е клинично състояние, резултат на химичен дисбаланс.“ След лечение със Золофт вече виждаме енергични, възродени трансмитерни молекули, които весело прескачат през синаптичното пространство. Ясно е, че много хора вярват на подобни глупости – следователно не би трябвало да ни учудва, че тези много хора посягат към антидепресантите.

/следва/