И така – PET и SPECT скановете на хора, обозначени като шизофренни, депресивни или обсесивно-компулсивни, се сравняват с тези на хора, приети за „нормални“, след което се заключава, че различията между двата типа сканове са доказателство за биохимичния произход на психичните болести. Дали обаче различията в съзнанието, наречни психични болести, имат биохимичен субстрат всъщност? Разбира се, че да, но както вече бе споменато по-горе, това е така, просто защото всяко психично състояние има субстрат. Нека разгледаме сега в детайли идеята за това как всъщност мозъчните сканове демонстрират, че определени нежелани психични феномени са биохимични по произход, а не са придобити в резултат на опита макар че е трудно дори да се започне критиката – в аргументите на невроизобразяването пропуските са безбройни. Дали този детайлен поглед би трябвало да започне с експерименталните детайли като почти универсалната невъзможност този тип изследвания да се повторят? Или да се фокусира вниманието върху по-големите проблеми като невъзможността да се различи дали видяното в скановете е причината или ефекът на въпросния феномен – ако се приеме, че изобщо има връзка с него? Вероятно друго добро начало би бил и фактът, че всичко – от изпълнението на музика до молба към субекта на изследване да помисли за нещо конкретно променя радикално PET и SPECT скановете на мозъка? Идеята, че невроизобразяващите изследвания доказват, че огромното многообразие от феномени, групирани под названието „психични болести“ са мозъчни болести е на първо място безсмислено. Помислете – да приемем, че една жена отиде при личния си лекар за годишно профилактично изследване. Годината е 2074, биопсихиатрията е открила точен мозъчен скан за шизофрения, а самите мозъчни сканове са вече толкова евтини, че се приемат за рутинна лабораторна работа. Сканът на тази жена показва, че тя „има“ шизофрения, въпреки че се чувства добре и не показва нито един симптом на това нарушение. Докторът обаче, „въоръжен“ с обективни доказателства, знае по-добре и я подлага на мощно антипсихотично лечение. Не ви ли звучи твърде абсурден този сценарий? Всичко – от дефинициите, на които се основават тези изследвания до детайлите на съвременните мозъчни сканове са нелепи, всъщност те са дори смешни. Изумително е как някой, който познава живота, особено съвременния живот, историята и природата на човешкото съзнание, би могъл да търси корените на травматичния опит и страдание в усвояването на глюкозата от нервната система, например. Ако мозъчната болест съществува, то вярването в подобна странна идея със сигурност може да се определи като такава.
Къде е сърцевината на проблема? Тя се съдържа в това, че на определено ниво от неврохимията и неврофизиологията, идеята за патология заеква, просто защото възможните състояния на нервната система не са нито печеливши, нито губещи по отношение на оцеляването на организма – което се явява критерий за „здраве“. Какъв е смисълът изобщо в това, примерно, трансвестизмът (или „Нарушение на половата идендичност“, както официално се нарича) да бъде определен като „патология“? Той е жив пример за девиантно поведение, което не вреди на носителя му, но е социално неприемливо и това се приема за достатъчно основание то да бъде определено като психиатрично нарушение. Приемането на злоупотребите с вещества за психиатрично нарушение са още по-фантастични – как може да е престъпление да си болен? Или как става така, че престъпленията се оказват болести („химични дисбаланси“, разбира се?), по логиката на „медицинския модел“? Медицински модел? Ние не притежаваме „медицински модел“ на диабета или левкимията. Защо? Отговорът е простичък – тези състояния са реален медицински проблем, който не се нуждае от „медицински модел“. Един „медицински модел“ на рака на дебелото черво, например, би бил абсурден. Да имаш медицински модел на нещо означава да виждаш това нещо сякаш то е медицински проблем. Реалните медицински проблеми не изпитват необходимост да бъдат видяни „сякаш са“ медицински проблеми, просто защото те са такива. Употребата на термина „медицински модел“ всъщност е директно признание, че този модел се отнася към проблеми, които всъщност не са обект на медицината. Да сте чували учените да се питат дали медицинският или криминалният модел би бил по-подходящ за разбиране на бъбречната недостатъчност? Разбира се, че не. Защо? Защото бъбречната недостатъчност е медицински проблем и в това няма никакво съмнение.
В съвременната култура е често срещано човек да се върне от преглед при лекар с рецепта за „антидепресант“ и убедеността, че докторът е диагностицирал някакъв вид „химичен дисбаланс“ в крайно деликания процес на невротрансмитерен метаболизъм и освобождаване. Медицинските диагнози са подкрепени основно от емпиричните факти: инфекцията, примерно, се диагностицира при треска на пациента и високо ниво на левкоцитите. Хипертиреоидизмът, да кажем, се диагностицира при измерване на циркулиращите нива на тироидните хормони. Болестите на сърцето се доказват от ангиоскопичната визуализация. Могат ли обаче химичените дисбаланси да бъдат основа за изписването на „антидепресанти“? Има ли възможна експлоративна неврохирургия, която с някакъв вид технология да даде възможност да се определят нивата на синаптичната трансмисия? Не, самата идея е абсурдна. Moже би е вариант да се направи спинална пункция, която поне в някаква степен да измери дистрибуцията на невтротрансмитерни метаболити? Идеята е не по-малко абсурдна – колко хора са преминали през спинална пункция преди да им изпишат Еffexor®? Тази диагноза – диагнозата на най-фините химични нарушения в най-сложния орган на тялото – се прави единствено въз основа на оплакванията на пациента, на неговите преживявания на тъга и летаргия, да кажем. Опитайте се да си представите колко нелепо би изглеждало хематолог да диагностицира левкимия по подобен начин? Последното издание на един фармакологичен текст включва следния цитат, коментиращ депресията като болест: „Въпреки продължителните усилия, опитите да се регистрират метаболичните промени в човешките организми, не потвърдиха очакванията“. Този витиеват израз всъщност казва, че няма дори и бегло доказателство за идеята, че депресията произтича от „химичен дисбаланс“. И все пак това се повтаря на пациентите ежедневно – от техните лекари, от медиите и рекламите на фармацевтичните компании – депресията има биохимична основа, това е доказан научен факт. От което автоматично следва, че милиони американци биват лъгани от своите лекари; и хората не биха могли да дадат действително своето информирано съгласие, след като информацията, която получават е измамна. (…) Да обобщим – няма никакви доказателства, които да потвърдят виждането, че „психичната болест“ е биохимична по природа; с други думи, „болести“ като „Униполярно разстройство“ или „Разстройство с дефицит на вниманието“ просто не съществуват. Дори и да имаше доказателства за съществуването на тези „болести“, как да се подмине факта, че лекарите не тестват пациента изобщо, преди да поставят диагноза „клинична депресия“ или друга „психична болест“? Принципната разлика между медицинските и психиатричните болести е следната – медицинските болести са открити основно чрез научни изследвания. Психиатричните „болести“ са създадени – съшити с бели конци от различни комисии.
(следва)
Институт за личностна и организационна ефективност 